Специално за: Bulgariaanalyica.org

 

Адолф Хитлер: „Кой днес, в края на краищата, говори за унищожението на арменците?“

 

На 2 юни, германският парламент игнорира предупрежденията на турския президент Реджеп Тайип Ердоган и прие резолюция, според която избиването на арменци от османските турци през 1915 г. е било в действителност геноцид. Вотът на Германия е от голямо значение, поради причини, които не бяха посочени в медиите на старото статукво.

 

Ню Йорк Таймс, например цитира  „твърденията на историците за „избиването на над един милион арменци и други християнски малцинства през 1915-16 г“.. От друга страна, Анкара „твърди, че оценките за броя на смъртните случаи на арменци са преувеличени“. Нещата не са чак толкова сложни, а препратката към 1915-16 от своя страна е подвеждаща. Избиването започва много по-рано, предшествано от османските нападения срещу българите.

 

Поддръжници държат арменски знамена пред Райхстага, седалището на Долната камара на парламента в Бундестага в Берлин, Германия, на 2 юни, 2016. СНИМКА: РОЙТЕРС

Поддръжници държат арменски знамена пред Райхстага, седалището на Долната камара на парламента в Бундестага в Берлин, Германия, на 2 юни, 2016. СНИМКА: РОЙТЕРС

През 1876 г., когато българите организират въстание за независимост, турците отвръщат, избивайки 15000 българи, в кампания на масови убийства, спонсорирана от държавата и добила известност като „българските ужаси.“ След това турците продължават с масови кланета на арменци и както отбелязва Питър Балакян в „Горящият тигър: геноцидът спрямо арменците и отговорът на Америка“, редица чуждестранни дипломати внимателно документират тази кампания. Британският вицеконсул Х.С. Шипли пише, че арменците са били „преследвани направо като диви зверове“ и че целта е „чисто и просто изтребление“. В книгата си „Арменската криза в Турция“ за кланетата през 1894 г. Фредерик Дейвис Грийн пише, че арменските мъже са направо избивани, а жените им подлагани на изключително зверско сексуално насилие. Децата биват нареждани в редица, за да се види колко могат да бъдат убити с един куршум, а на най-малките турците отсичат главите.

 

Британският етнограф Уилям Рамзи, отбелязва, че турците гледат на арменците и гърците като на „кучета и прасета.“ Онези, които се заемат „усилено да избиват,“ пише Рамзи, се „подбуждаха един друг си и се състезаваха в това, насърчавани от държавните служители с обещания за безнаказаност и надежди за оправдан грабеж.“ Така че, „не е имало никакво преувеличение дори в най-лошите равносметки за ужасите, преживени от Армения“. Нещо повече, даже „писатели с живо въображение, като Дюма и с познания за злото, каквито Зола притежава, „не са успели да направят изчерпателно описание, Религиозното преследване също е било факт.

 

В Османската империя, християните и евреите не са имали законни права, нито право за предявяване на иск в системата на ислямските съдилища, което позволява извършването на изнасилвания и отвличания на арменски жени. На арменците не е било позволено да притежават оръжие, били са принудени да плащат специални данъци и е трябвало да се отнасят почтително към турците на обществени места. Балакян включва в книгата си писмо от един благочестив турски войник, в което той разказва: „ние убихме 1200 арменци и всичките ги използвахме за храна на кучетата“ и „ние водихме война срещу арменските неверници.“

 

През 1894 г., в Ню Йорк Таймс се появяват заглавия, като: „Най-лошото не е разказано: зверства над арменците – осем хиляди избити“, „Ужасите на арменските кланета едва сега стават известни на света“, „Отричането на жестокостите срещу арменците“ и „Отговорът на Турция е да отрича категорично“. На 10ти септември 1895 г. в Таймс  излиза статия със заглавието „Още един арменски Холокост“, в която е описано избиването на 5000 арменци

 

Както отбелязва Балакян, до края на 1896 г. близо 100000 арменция са били избити, а още 100000 умират от болести и глад. Отговорът на Америка и Европа представлява първото международното движение за правата на човека, като протестантските мисионери играят ключова роля в спасителните и хуманитарни усилия. Избиването, обаче, продължава и след Младотурската революция, тъй като Комитетът за единство и прогрес (КЕП) не оставя много пространство за немюсюлманските общности.

armenian_genocide

През 1909 г. турците избиват 2000 арменци в Адана. През Първата световна война, османците са съюзници на Германия и обявяването на войната е придружено от декларация за джихад в цялата империя. Американският посланик Хенри Моргентау очаква, че това ще доведе до геноцид срещу арменците. Така и става и Балакян открива силни паралели между Турция по време на войната и националсоциалистическа Германия.

 

Асоциацията за насърчаване на турската сила, например, напомня Хитлерюгенд. Гьобелс иска „юденрайн“ – нация, без евреи – и от своя страна пропагандаторът на КЕП, Зия Гьокалп заявява, че Турция може да бъде съживена само чрез премахване на немюсюлманите. Германските националсоциалисти представят евреите като вредни бацили и подобно на тях, турците гледат на арменците като на инфекция. Видният лекар Махмед Решид нарича арменците „опасни микроби“, а лекарите Бехадин Шакир и Махмед Назим, лидери на КЕП, ги определят като „туберкулозни микроби“ заразили държавата.

 

„Горящият тигър“ на Балакян разказва как османците въвеждат железопътния транспорт за цивилното население като част от плана за изтребване на арменците, тъпчейки по 90 души във вагони за едър рогат добитък с капацитет 36. Кампанията е систематична, механизирана и бюрократична. КЕП създава йерархична администрация с цел извършване избиването на арменците, намерила по-късно отражение в нацистката бюрокрация и смъртоносните отряди „айнзатц“. Балакян цитира германския полковник Щанге, който е видял с очите си как турците са „убили всички арменци, без изключение “ в един конвой. Британците получават турски документ, призоваващт армията да „унищожи всички мъже под 50.“ На 24ти април, 1915 г., КЕП прави опит да унищожи арменските културни лидери, основно художници, музиканти и интелектуалци..

 

Както през 1894-96 г. и тези кампанийни убийства през Първата световна война са били внимателно документирани от образовани, професионални наблюдатели като Лесли Дейвис, американски консул в Харпут. Дейвис хроникира убийствата край езерото Гюлюк, където труповете са изпълвали деретата, жените са били осакатявани, а кърмачетата хвърляни върху скалите пред очите на майките им. Дейвис разказва, че тъй като мюсюлманите считат дрехите, взети от мъртво тяло за омърсяващи, турците са принуждавали арменците да се събличат пред тях, преди да ги убият. Американският консул в Алепо, Джеси Джаксън, пише, че арменските жени са били изнасилвани и изпращани в хареми. Толкова много арменци загиват че труповете  предизвикват чума.

 

По данни на Балакян, геноцидът отнема живота на между 1.2 и 1.3 милиона арменци, но според някои историци тази цифра достига 1,5 милиона души за периода от 1915 до 1922 г. Историята е забравена на практика след Руската революция, когато Армения става република, в пълно подчинение на Съветския съюз, но не и за тези, които помнят. През 1932 г. немският писател Франц Верфел, публикува „Четиридесетте дни на Муса Даг“, роман за арменската съпротива срещу турската инвазия в техния град. Нацистите забраняват книгата и Верфел, който е евреин, е принуден да напусне страната. Холивудското студио MGM купува правата върху книгата на Верфел, но през 1934 г. турският посланик Мунир Ертегюн съобщава на Държавния департамент на САЩ, че Турция би приела филма за враждебно действие. Колкото и невероятно да изглежда, Държавният департамент надделява и принуждава MGM да се откаже от проекта.

 

През 1939 г., Хитлер казва: „Кой днес, в края на краищата, говори за унищожението на арменците?“ Малцина го правят в онзи момент, но истината не може да бъде скрита задълго. Както отбелязва Дойче Веле, близо 30 държави официално са признали кланетата за геноцид. На 2 Юни 2016 г., Германия официално призна арменския геноцид. Турският президент Ердоган осъди вота и отзова посланика си. Турският премиер Бинали Йълдъръм заяви, че „няма срамен инцидент в миналото ни, който ще ни накара да сведем глави“. Това беше напълно предвидимо. Както пише в „Горящият Тигър“, султан Абдул Хамид II отрича кланетата през 1894-96 г. и това е политиката на всеки следващ турски режим.

 

За разлика от Германия, Франция и други страни, правителството на САЩ избягва използването на термина „геноцид“ по отношение на арменците. Турция има по-голямо влияние в САЩ, отколкото Армения и има представители в ръководствата на много американски университети. Ахмет Ертегюн, син на посланик Мунир Ертегюн и магнат в Атлантик Рекърдс, допълни с равностойна сума финансирането от  турската държава на Принстън, за работата на Хийт Лоури във връзка с отричане на геноцида. Медиите на статуквото, междувременно, се опитват да заемат справедлива и балансирана позиция, но не проявяват излишна смелост по отношение на фактите за арменския геноцид.

 

От Лойд Билингсли

 

Превод от английски език: Саша Николова

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар