Специално за bulgariaanalytica.org

 

Според противниците на президента Плевнелиев в обръщението си към Европейския парламент в Страсбург на 8 юни 2016 той „поляризира нацията“. Те обаче започнаха да говорят едва когато по добре познатата в България максима за чудото и трите дни темата трябваше да е вече отшумяла. Само по себе си това е факт, който заслужава коментар. На „най-поляризиращия елемент“ от обръщението на Плевнелиев – че Кремъл нарушава международния правов ред и се опитва да дестабилизира ЕС и да подкопае доверието на европейските граждани в него, от поне 2 години има готови отговори, т. нар. „опорки“. Странно, че минаха 3-4 дни, преди русофилите-политици и русофилите-аналитици да размахат по медиите част от тях. И то някак без сърце, от немай-къде, само защото социалните мрежи направиха невъзможно пълното неглижиране на речта на Плевнелиев, каквато очевидно е била избраната стратегия. Защо така мълчаха и така говорят, най-добре те да си кажат.

Росен Плевнелиев пред Европейския парламент в Страсбург на 8 юни 2016 г.

Росен Плевнелиев пред Европейския парламент в Страсбург на 8 юни 2016 г.

Доста по-интересно от лявото пренебрежение бе дясното мълчание. Нито управляващата партия ГЕРБ, нито Реформаторският блок, нито традиционно стоящата зад президента Протестна мрежа, не подкрепиха публично Плевнелиев. А трябваше да го направят ако не заради това, което е, то поне заради това, което каза. Най-благовидното обяснение би било това да е станало по силата на предварителна договореност с президента. Договореност за подкрепата от страна на правителството на сегашния президент за висок европейски пост, с който да бъде копменсиран заради отказа си да се кандидатира за втори мандат. Много логично е да се предположи, че отказвайки се от национална, Плевнелиев се готви за европейска политическа кариера. И тъй като в ЕС в момента няма достойна за бивш държавен глава „ваканция“, много вероятно е постът за него да бъде специално създаден. Затова и Плевнелиев говори в Европейския парламент, а не в националния парламент; затова говори на английски, не на български; затова каза нещата, които каза. Част от тях всъщност очертават бъдещите му европейски ангажименти. Най-вероятно отиващият си президент ще укрепва връзките на евросъюза с Украйна и Западните Балкани, и ще засилва лагера на привържениците на федералното развитие на Европа.

 

Какво против подобни тези могат да имат „десните“ в България? Нищо, поне ако се вярва на досегашните им думи. И всичко, ако си дадем сметка, че осъществяването на подобни намерения минава през открита и директна конфронтация с официален Кремъл. Особено отменянето на визите за Украйна, особено поемането на нови ангажименти към Сърбия и Македония от страна на ЕС.

 

Излиза, че и ГЕРБ, и Реформаторите, се съобразяват с претенциите на прорурското лоби в България много повече, отколкото подкрепят официалните позиции на ЕС по отношение на Москва. Подчертаването на деструктивната роля на сегашното руско ръководство по отношение на световния мир и стабилност, и още повече – спрямо самия Европейски съюз, е норма в страните-членки. Независимо дали и колко обратни мнения има вътре в страните им.  Българските официални представители повече от две години не намират смелост нито да нарекат Русия агресор, нито открито да подкрепят единственият им колега, осмелил се да направи това.  Което ги нарежда в стройните редици на руската пета колона и ги прави вкупом непотребни за европейското бъдеще на България.

 

Струва си да кажем малко повече за визията на Плевнелиев за това бъдеще, след като очакваме от началото на следващата година да го чертае от името на самия съюз. Днешният процес на европейска интеграция, започнал в общи линии след края на Втората световна война, не е нещо кой знае колко ново. Не е новина и че Европа няма общо бъдеще под формата на федерация от европейски държави, които само формално ще продължат да бъдат държави. ЕС няма да осъщестяви старата марксистка утопия, няма да се превърне в свръх-държава, нито в не-държава. Националните държави няма да бъдат деконструирани. Съединени европейски щати няма да има.

Историята убедително е доказала, че в Европа най-стабилната гаранция за индивидуалната свобода е демократичната национална държава и че в този смисъл тромавото обединение на целия континент ще заплаши, а няма да увеличи сигурността му.

 

Най-убедителната илюстрация на това твърдение са действията на Русия от окупацията на Крим насам, и бежанската вълна, която заля Европа в резултат от същите тези действия. Кремъл би трябвало да е доволен ако не от предотвратяването, то поне от отлагането за неопределено време на по-тясната европейска интеграция. Но не е. Европа на нациите и националните държави се оказа по-силна от едни Европейски съединени щати. Това се дължи на характера на просветените национализми в Европа. За разлика от България, не се оказаха нито проруски, нито чак толкова антиевропейски. В основата си те пледират за общество със споделен морален ред, за държава с чувство за колективна идентичност, за култура с уважение към традициите. Да, според европесимистите вероятно „Европейският съюз е твърде голям, твърде арогантен и се меси твърде много“, както каза Камерън миналият октомври. Но дори в тръгналото да си ходи от Обединена Европа Обединено кралство алтернативата на ЕС не е Русия или Евразия. Алтернативата е Норвегия: свободна търговия и свободно движение на хора, стоки, капитали и услуги, но без централизацията, без общата селскостопанска политика и поне без част от брюкселслката бюрокация. Мисля, че англичаните ще „настигнат Норвегия“ и вътре в съюза.

 

Съчетание от любов към Русия и омраза към Европа няма как да бъде преглътнато от истински свободни хора в устойчиво демократични общества. Затова нито една от подкрепяните от Путин националистически партии на нито едни избори досега не взе желаните гласове.

Унгарският премиер Виктор Орбан и Владимир Путин

Унгарският премиер Виктор Орбан и Владимир Путин

Няма да се учудя, ако един хубав ден Марин Льо Пен, Найджъл Фараж, Виктор Орбан, в угода на Кремъл започнат да агитират в полза на по-тясната европейска интеграция, която сега пак в угода на Кремъл отричат. Само че ще трябва да вземат плавно завоя, а за това трябва време. Не е ясно дали Путин ще  седи още толкова дълго на своя трон. Или поне дали ще може още дълго да им плаща.

 

В България е друго – национализмът е мимикрия на неотишъл си комунизъм, опит на ретроградна, вкопчила се в привилегиите си комунистическа върхушка да „вземе завоя“ към капитализъм. Затова всяка критика на Русия се задушава в зародиш. Ако не може да се задуши, се неглижира. Не случайно в един от много редките коментари на обръщението му Плевнелиев  бе сравенен с вътрешен емигрант. По тази логика излиза, че българските политици са кореняци. Тогава за доброто на гората трябва да бъдат изтръгнати от корен.

Бъдещата федерализация на Европа обаче няма да се случи не толкова заради Русия или Великобритания (която според мен ще остане в Евросъюза). Няма да се случи заради природните закони. Отдалечавайки се от първоначалния си вариант на елитен клуб от 12 еднакво развити държави, Европейският съюз загуби шанса да се федерализира. Европа ще продължи да се движи на две, три или на колкото се наложи скорости, които ще се определят от икономиките на държавите-членки. Западните Балкани, където вероятно ще е „зоната за действие“ на сегашния български парламент, очаквано ще са на опашката.

 

И така трябва да бъде. Равните хора не са свободни. Единственият начин да изравните доходите в едно общество, е да подтиснете инициативните и предприемчивите, които винаги са малцинство, за да ги настигнат бавните и нерешителните, които винаги са мнозинство. А това обикновено става със сила. Става с план. Става с комунизъм. Комунизмът е робство. Планирането – път към него. Живяхме го 45 години. Поне на мен не ми хареса.

 

Що се отнася до солидарността, друга популярна европейска мантра, върху която Плевнелиев акцентира, тя е възможна само ако е доброволна. А вече няма как да бъде. Даже и при ляво управление държавие вече не могат да функционират като агенция за благотворителност. Данъчната тежест, необходима за поддържане на огромните социални програми, е непосилна за икономиките им. Обещанията на социалната държава вече не могат да бъдат изпълнявани, и все повече хора откриват ценностите на семейството, трудолюбието и спестовността.

 

Накратко, ако искрено вярва в светлото бъдеще на европейския федерализъм, европейската солидарност, европейската уникалност, президентът Плевнелиев греши. Европа ще се промени, но в посока на здравия разум, който сега не е най-силната страна на европейските чиновници и политици. Но Брюксел и евробюрократите са ангели небесни в сравение с Кремъл и зелените човечета. И за България ще е чест, ако нейният сегашен президент се присъедини към добрите.

 

От Калин Манолов

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар