Демокрацията не е нещо, което може веднъж завинаги да се създаде и установи окончателно. Тя е незавършен и незавършващ окончателно проект. Става дума за процес, при който принципите и нормите на демокрацията непрекъснато се развиват и усъвършенстват, а нейните практики се променят. Съотношението между колективистичните и индивидуалистичните принципи на демокрацията показват противоречия, които намират различно решение в различни епохи. Принципът на мнозинството като основополагащ за всяка демокрация изглежда и е противоположен на принципа на индивидуалната свобода. Ако в античността това не е проблем, в модерните демокрации практическото осъществяване на този принцип е от ключово значение. Днес мнозинството, което се асоциира с народа е суверен, но неговата власт свършва до прага на всеки от съставящите народа хора. Следователно и суверенитетът на народа , и свободата на личността трябва да са ограничени. Въпросът, който и до днес няма отговор, е: Докъде това взаимно ограничение е продуктивно и откога става контрапродуктивно?

 

Друг основен принцип на демокрацията е принципът на плурализма на властта. Демокрацията е продукт на волята на мнозинството, власт на това мнозинство, но най-важно за нея е не кой е на власт, а как се упражнява властта. Тук действа принципът за разделение  на властите. Но разделението на властта не означава пълна независимост на една власт от друга власт.

 

Шарл дьо Монтескьо

Шарл дьо Монтескьо

Както класикът Монтескьо подчертава, това разделение означава взаимно сдържане и уравновесяване, а не абсолютна независимост. От друга страна дори легитимните власти да са разделени механично, те не трябва да са подчинени на някаква външна нелегитимна власт, която да е по-силна от тях. Властите не трябва да са поверени на едни и същи хора, както и да са съсредоточени в едни и същи институции. Но и това не достатъчно – от решаваща важност е независимостта на съдебната от политическата власт. Там където съдебната власт се избира и е подчинена на политическата – не можем да говорим както за истинско разделение на властите, така и за либерална демокрация. Независимостта на съда от изпълнителната власт е от решаващо значение. Същото се отнася и до „четвъртата власт“ – на медиите. Ако тя не е плуралистична, ако е съсредоточена в едни и същи хора, групировки или институции не може изобщо да говорим за какъвто и да е плурализъм и следователно за каквато и да е медийна демокрация, дори някъде да има острови на свободно от надзор слово.

 

Друг принцип на демокрацията е равенството пред закона (в античността принципа на изономия). Този принцип днес се сблъсква с неравенства от друг, най-вече социален и икономически порядък, които пораждат желание за създаване на такова справедливо неравенство, което да обезвъзмезди бедните, болните, безработните и възрастните членове на обществото. Това влиза в противоречие с индивидуалистичния принцип за премахване на всякакви привилегии на който и да е във всяко демократично общество. Но последното не означава, че демокрацията по същество е чисто формална и следователно антихуманна – напротив най-развитие демокрации имат и най-хуманно отношение към всички свои членове на обществото, независимо от техния произход, социално положение, богатство и пр.

 

Развитието от пряка към представителна и от представителна към пряка демокрация разкрива интересни особености, свързани с практическата целесъобразност и ползи от демократично изграждане на обществото. Основно тук, както и в много други случаи, е намирането на баланс. Защото и политическите избори като средство на представителната демокрация, и референдумите – като форма на пряка –  сами по себе си не могат да решат проблемите в обществото. Балансът между народовластие и компетентност винаги ще е подложен на нови и неочаквани предизвикателства.

 

Една упорита идеологема се налага в последно време – че пряката демокрация преодолява недостатъците на представителната и че единствено чрез нея може да се избегне „диктата на елитите“.

 

Всъщност референдумите са опасно двуостро оръжие на демокрацията. С тях може да се решават остри и интрактабилни за елита политически проблеми. Но могат и да доведат до катастрофални последици дадено общество и държава. Популизмът като един от „интимните неприятели на демокрацията“ (Цветан Тодоров) може да даде горчиви плодове именно по време на референдуми. Той е привлекателен, защото е мощно средство за постигане на успех от некомпетентни елити и, както видяхме, не само в неконсолидирани демокрации, но дори в най-развитите демокрации със сравнително висока политическа култура на масата от населението.

 

В този смисъл британският изход изглежда показа как демокрацията падна или пада жертва на най-интимния си неприятел. Но тя не може да съществува без съпътстващата я заплаха от популизма и демагогията. Това е така, защото демокрацията е форма на власт, основаваща се на принципа на мнозинството, т.е. възможна е чрез и разчита на масова подкрепа. А тази подкрепа се осигурява, ако се убеди мнозинството да гласува за определена партия или идея, което става най-лесно с прости и изглеждащи прекрасно обещания, които могат да подведат масата от избиратели. Демокрацията брои гласовете, а не ги претегля – това е нейна основна слабост. Затова мнението на информираните и креативни членове на всяко общество (които винаги са малцинство!) може да бъде маргинализирано от мнението на неинформираното и не достатъчно умно мнозинство. Досега не е изработен демократичен механизъм, който да предотврати и парира популизма и диктата на недостатъчно политически грамотните мнозинства. Това става особено в страни с крехка или просто фасадна демокрация, но не само там.

 

Затова и интелектуалните и политически елити на всяка демократично общество се опитват да въздействат с рационални средства за политическо просвещение на масите. Това често се определя като манипулация или като елемент от  т.нар. елитарна демокрация. Но историята не познава друга рационална форма на демократично съществуване. Другите „прогресивни“ форми като партисипаторна или делиберативна демокрация изискват мнозинство от активни граждани, но не и от пасивни поданици. Когато гражданите са малцинство, дори най-прогресивните форми на демокрация водят до нейното превръщане (при това с напълно демократични средства!) до нейната противоположност, т.е. до диктатура на спекулиращо с неинформираното и пасивно мнозинство активно малцинство. Властващото малцинство си осигурява подкрепата на мнозинството като използва различни инструментални средства – пропаганда, заплаха от употреба на сила, или пряко насилие. Пример за това е вътрешно противоречивата практика на „тоталитарна демокрация“ (Талмон). Тя се основава на масовата подкрепа на демоса, превърнат в тълпа от поданици на тоталната диктатура на една партия и е позната по време на тоталитарните режими през ХХ-ти век. Не бива да се забравя, че Хитлер идва на власт по напълно демократичен път и че след като комунистите завземат чрез преврати или чужда окупация властта и чрез терор установяват най-съвършената форма на тотална диктатура, тя започва да се харесва на превърнатия в тълпа народ. В демократични страни съвсем не рядко, особено в последно време, на свободни избори масите избират рушители, а не съзидатели на демокрацията, а с помощта на пропагандата мнозинството може дълго да подкрепя недемократично и дори престъпно управление. Изводът е, че с демокрацията могат да спекулират всякакви продавачи на чудеса, демагози и популисти и от това тя трябва да намери ефективни средства за защита.

 

London_June_13_2016_Vote_Leave_in_Islington_Brexit_(27576083301)

Британския изход и показа и друг елемент от развитието на съвременната демокрация. Проблемът не е само в злоупотребите с демократичните правила от различни популисти и демагози. Проблемът е в самото несъвършенство на съвременния модел на либерална демокрация. Става дума както за несъвършенството на идейния модел на либералната демокрация, така и за начините на неговото практическо осъществяване. Тревожните симптоми за тази двойна криза се наблюдават в последните 20-25 години. По същество навсякъде, дори в Европа, либералната демокрация не е осъществена напълно, защото е съпътствана от повече или по-малко недемократични практики. Като такива можем да посочим абдикацията на държавата от осигуряването на обществения ред и правата на гражданите, подмяната на политическия с икономически подход към решаване на политическите проблеми, осланянето на „естествени“ механизми за решаването на кризи, липсата н ефективни механизми на държавна намеса в условията глобализация и др.

 

Това са някои от основните причини за кризата на съвременния модел на либерална демокрация. Частичните демокрации в Европа и тяхното съчетаване с определено  недемократични форми са действителната причина за днешната проблеми във функционирането както на ЕС, така и на съставящите го либерални държави. Либералната демокрация е поредица от трудни за практическа реализация ценности, които само в по-пълното си наличие позволяват да се говори за функционираща действително пълна демокрация. На този исторически етап това се оказва практически невъзможно и поради нежеланието да се търсят неидеологизирани политически решения.

 

Това се проявява най-силно в неконструктивните резултати от съвременния сблъсък на идеи за развитието на съвременната демокрация. След краха на комунизма като мощна антидемократична идеологическа концепция и съвършена тоталитарна практика, за един дълъг период от две десетилетия съществуваше измамно самомнение, че демокрацията няма разумна алтернатива. Затова способстваше и идейната нищета на нейните критици, които отговаряха и отговарят за своя провал с терористични, а не с идейни оръжия. В същото време в Европа и САЩ се сблъскаха две противоположни, но еднакво радикални концепции за развитие на либералната демокрация – дяснолиберална и ляволиберална. В медиите се наблюдава известно надмощие на ляволиберална версия за по-нататъшното демократично изграждане. Сред интимните неприятели на демокрацията Цветан Тодоров отбелязва ултралиберализма. Той го описва заедно с политическото месианство и популизма, като един от трите „интимни неприятели на демокрацията“. В най-новата си книга „Тоталитарният опит“ той разглежда родството на ултралиберализма с тоталитаризма. Цветан Тодоров акцентира върху ултралиберализъм, който условно може да се нарече „десен“ и „икономически“. Като негови представители са посочени мислители като Фридрих Хайек, Лудвиг фон Мизес и дори класически либерали като Адам Смит и Бастиа. Тяхната „вина“ е, че се противопоставят радикално на левичарството и социализма като „път към робството“. Критиката към „десния ултралиберализъм“ се насочва към икономическата му доктрина относно ролята на пазара. Ултралибералите се дистанцират от „меката ръка“ на класическия либерализъм и се застъпват за такава минимална форма на държавна интервенция , която разчиства пътя на конкуренцията и тоталното господство на пазара, в което има вътрешно противоречие.

 

Цветан Тодоров не разглежда другата опасност – от левия ултралиберализъм. Всъщност левият ултралиберализъм, който доминира в обществения дебат е много по-интимен враг на демокрацията. Десният ултралиберализъм защитава по-външни характеристики на демокрацията като например политическото месианство чрез „износ на демокрация“. Левият ултралиберализъм от своя страна като отрпича с право „износа на демокрация“, пледира за „безгранична свобода“, социална справедливост и „нерепресивна толерантност“ дори към тези, които са привърженици на антилибералните и изобщо антидемократични „ценности“ на диктатурата, неограничената власт, тероризма. Днес в Европа съществува радикална левица, която на практика защитава антидемократични режими и не е проевропейска и продемократична. Достатъчно е да припомним колко много левичари подкрепят фашизоидната агресивна олигархична диктатура в Русия не само защото е антиамериканска, но и защото се разглежда като цивилизационна алтернатива, а не като поредна победа на варварството над цивилизацията в Русия. Това е парадокс и неразрешимо ирационално противоречие в идейния багаж на днешната левица.

 

Левите либерали не са част от нея, но пледират за по същество разрушителни за цивилизацията принципи като този за заличаване изобщо на религията и националната идентичност, за самоубийствено примирение с водещите хибридна война против цивилизацията „обединени в омразата“ (Глазев) към нея външни неприятели на демокрацията – ислямизма и путинизма, в защита на неограничената емиграция към Европа, представяйки всички емигранти за бежанци и против тяхната реална културна интеграция, обявявайки се за мултикултурализъм. В същото време левите либерали прилагат репресивната идеология на политическа коректност с цел разрушаване на „капитализма“, остракирайки всеки , който не мисли като тях.

 

Следващата причина за днешната европейска криза може да се открие в самата конфигурация на ЕС. Той не е просто съвкупност от участващи в него държави, но още по-малко е федерация на  региони без собствена национална идентичност. Тази еклектична структура съчетава елементи на федерализъм (единна валута), без да има обща финансова политика и съответно финансово министерство. ЕС не е конфедерация, защото международният договор, чрез който е създаден, не притежава подобни характеристики. ЕС не е и просто международна организация, защото не е нито само междуправителствено, нито само интерпарламентарно обединение, а сътрудничеството и интеграцията в сферата на съдебната власт е символична – например няма европейски главен прокурор. Всичко това превръща ЕС по сполучливия израз на проф. Шикова в „нещо като нищо на света“(по Уйлям Сароян).

 

По тази причина опитите веднага ЕС да се изгради като федерация са обречени на провал. ЕС не е още дори конфедерация, за да се върви бързо към неговото федерализиране. Защото ако се избърза към федерализъм – както сочат Германия и Франция – това може да стимулира крайните националистически формирования и това да задейства ефекта на доминото като доведе до разпад на ЕС (за радост на външните неприятели на европейското единство). Обратно – ако „Европа на нациите“ – за която пледират основно консерватори и страни от Вишеградската четворка – се осъществи без конфедеративен договор – това също ще задейства фактическо разрушение на ЕС. На ЕС не е нужна нито бърза революционна промяна в посока към федерализъм, нито затваряне на страните в него в собствените им национални граници. ЕС се нуждае от институционална еволюция, която едновременно да преодолее тесногръдия национализъм и не по-малко тесногръдия краен федерализъм. В крайна сметка те се пресичат в желанието за доминация на колективизма пред индивидулната отговорност. В първия случай това става от националистически, а във втория – от крайно либерални индивидуалистически подбуди. Но и в двата случая изводът е, че не са нужни радикални и прибързани, а обмислени и постепенни реформи.

 

Демокрацията има шанс да се обнови след студения душ от британския референдум. Това обаче може да стане чрез дълбоко институционално преструктуриране на ЕС. Този съюз създаден да предотврати войната и да осигури благоденствие на европейските народи страда едновременно от липса на елементи на държавната власт там, където тя трябва задължително да съществува – например по отношението на сигурността и защитата на външните граници и от дребнава регламентация там, където изобщо не е нужна намеса.

 

Основният извод е, че развитието на европейската демокрация не може да продължава по досегашния път. Нашата западна цивилизация не се е създала в състояние на свобода без правила, без върховенство на закона и с привилегии за взривяващи демократичния ред изкуствено фабрикувани политически малцинства. Напротив – ценностите на цивилизацията – политическа свобода, отговорна власт, равенство пред закона, справедлива минимална държава са фундаментът, върху който се крепи всяко цивилизовано общество. Това изисква и защита на тези ценности от настъплението на популизма, политическата безотговорност, невежеството и диктатурата. Европейската цивилизация трябва да се организира да защитава ефективно своите ценности, а не да остава в глуха отбрана пред предизвикателствата на нейните днешни основни външни неприятели – от Изток и от Юг. Новите форми на тоталитаризъм, които се опитват да пробият нашата цивилизация няма да успеят, ако изградим защитната стена на свободно и демократично, а не на безгрижно и безотговорно европейско общество. В това е и залогът за победа на цивилизацията над новото варварство.

 

От Момчил Дойчев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар