Какво е споразумението между ЕС и Канада?

Всеобхватното икономическо и търговско споразумение (Comprehensive economic and trade agreement – CETA) e най-голямото търговско споразумение, което ЕС трябваше да подпише с трета страна в досегашната си история. Сделката се състои в премахване на 98% от митата за търговия, пълно отваряне за директни инвестиции и достъп на компании от двете страни на Атлантика до обществени поръчки. Преговорите се водят 2009 година насам и макар че документът бе изработен формално през 2014, Европейският съюз се затруднява да го подпише и ратифицира поради сложния вътрешен конфликт на интереси и юридическата сложност на ратификацията. През последните две десетилетия Канада се развива като социална държава от европейски тип с високи стандарти за защита на потребителя и сериозни екологични регулации и при сделката с нея отсъстваха повечето притеснения валидни за TTIP – другото голямо трансатлантическо споразумение със САЩ – че европейските стандарти за качество и екосъобразност може да бъдат компрометирани. В този смисъл СЕТА се разглеждаше като тест и прелюдия към подписването на TTIP. Тя изглеждаше по-лесната за ратифициране сделка, която трябваше да издигне авторитета на ЕС и да даде инерция за подписването на по-противоречивото споразумение със САЩ.

Photo: Wikimedia Commons

Photo: Wikimedia Commons

Въпреки протестите на активисти в Германия, Холандия и Франция и откритото недоволство на някои местни и национални парламенти като тези във Валония и Румъния, до началото на юни Жан-Клод Юнкер беше уверен, че СЕТА ще бъде одобрена от Европейския съвет и ще се подпише официално между Комисията и канадската делегация по време на посещението на премиера Трюдо в Брюксел през октомври. “Не ме е грижа за мнението на националните законодатели” – заяви твърдо Юнкер в началото на юни, категоричен, че подписването на споразумения за търговия с трети страни е ексклузивна компетенция на ЕС по силата на ДЕС и ДФЕС.

 

Резкият завой

В края на юни и началото на юли ЕС понесе два много тежки удара, които принудиха Юнкер, както и търговския комисар Сесилия Малстрьом да излязат с напълно нови изявления. На заседание в Страсбург на 7-ми юли, Малстрьом заяви, че СЕТА ще бъде третирано като споразумение от смесена компетенция и ще трябва да бъде ратифицирано поотделно от всички национални и дори провинциални парламенти, които имат законодателна власт. Това означава поне 38 камари, като всяка от тях, включително парламентът на Валония например, може да блокира подписването на споразумението, договаряно в продължение на 7 години. Двата удара, които доведоха до този рязък завой, бяха Брекзит от една страна и откритото противопоставяне на германското и френското правителство срещу идеята за ексклузивна ратификация от страна на Комисията от друга. Брекзит означава, че най-горещият привърженик на сделката с Канада, макар и да не напуска веднага Съвета, практически се маргинализира като играч в Брюксел. Междувременно френския държавен секретар по търговията и германския икономически министър остро разкритикуваха Юнкер, определиха желанието му за ратификация на европейско равнище за “невероятно” и ”глупаво” и в някакъв смисъл се възползваха от ситуацията с Брекзит, за да изтъкнат аргумента, че в светлината на надигащите се евроскептични настроения не би било мъдро Комисията да действа толкова недемократично.

 

Базата за процедурата по ратификация

Демократично или не, намерението на Юнкер беше изцяло в рамките на европейското право. По смисъла на Договора за Европейския Съюз, общата търговска политика е ексклузивна компетенция на Съвета, Комисията и Парламента в рамките на т.нар. обикновена законодателна процедура. Процедура по ратификация на подобни решения от националните парламенти(да не говорим за провинциалните) не съществува и не е уредена никъде. Фактически Малстрьом упомена това по време на изказването си в Страсбург – “Наясно сме, че юридически имаме компетенцията да подпишем споразумението, но предвид ситуацията в Съвета, разбираме че ще се наложи да се ратифицира от националните парламенти в интерес на по-бързото подписване.” Разбира се, това е нонсенс. Най-напред, пределно ясно е, че няма начин около 40 камари да ратифицират споразумението. Тази процедура го обрича на почти сигурен провал. А дори да се съгласят, което е в сферата на фантастиката, това изобщо не е в интерес на бързото подписване – последната такава процедура отне пет години, за да се подпише споразумение с Южна Корея, което не беше нито толкова обширно и ангажиращо, нито залогът беше толкова голям. Ако подобна процедура е по-бърза от нормалната процедура в Съвета, това означава само едно – Германия и Франция са заплашили с бойкот и ратификация там изобщо не може да се случи, а ратификацията от националните парламенти е просто фарс, за да не си изцапат те ръцете с провалянето на тази сделка, а да го отдадат на демократичния процес.

 

Вътрешните лобита в Европейския съвет и лобитата на лобитата

Ясно е, че когато двете държави с най-тежък глас (тъй като той зависи от населението) в Съвета се обявят против нещо, то няма как да се приеме. Германия и Франция си спечелиха много основателни критики през годините, заради начина по който доминират Съюза с числено превъзходство над останалите страни. Тези критики обаче обикновено се отправяха, когато Германия и Франция се опитваха да придвижват някой закон, който да засили интеграцията, да свали още бариери между страните и да прехвърли още от техния суверенитет в ръцете на европейските институции. Затова в този случай е изненадващо и необяснимо на пръв поглед защо германците и французите провалят сделка, която щеше да отведе интеграцията на ниво, което досега съществуваше само на хартия и щеше да издигне престижа на Комисията като легитимен представител на Европа в международните икономически отношения. Обяснението е много просто, но и много болезнено. В един централизиращ се съюз, Германия и Франция имат интерес от падането на вътрешните граници, но не и на външните. Те имат интерес от това да продават индустриалната, земеделската продукция и финансовите си услуги на големия европейски пазар, но не и да се конкурират с американци и канадци за същия този пазар, който в последните десетилетия свикнаха да третират като свой. От една страна, роля играе гражданското лоби от различни зелени, червени и патриотични организации, които се притесняват за защитата на потребителя, екологичните опасности, секретността на преговорите, демократичността на прословутите инвестиционни арбитражи, на които компаниите ще могат да съдят правителства и други “проблеми” раздухвани от левите медии. Те се събират на внушителни митинги и правят многохилядни подписки за референдуми срещу TTIP и CETA. От друга страна, независимо от тях, но по твърде удобно съвпадение действат лобитата на големите германски и френски компании, които се чувстват комфортно на големия, но затворен и силно регулиран европейски пазар и не желят външна конкуренция. Както заяви британският консерватор и евродепутат със 17 години стаж, Дейниъл Ханън, на публичен дебат в Оксфорд относно Брекзит – “Когато стъпих в Брюксел за пръв път, очаквах че лобистите ще се борят за свобода срещу прекомерните европейски регулации. Тъкмо напротив, най-големите корпоративни гиганти желаеха регулациите и ги подкрепяха, защото можеха да си позволят да се съобразяват с тях, за разлика от по-малките си конкуренти. Те бяха пленили брюкселската бюрокрация и я използваха, за да издигат бариери пред всякаква конкуренция.” В крайна сметка правителствата на Германия и Франция няма как да не се съобразят с натиска на гражданите си и с интересите на едрия си бизнес, и не могат да бъдат обвинявани в някаква зла умисъл. Когато обаче гражданските движения се манипулират от левичарски медии със съмнителни връзки с Москва, където ще без съмнение ще аплодират пропадането на CETA и TTIP, когато бизнес интересите надделяват над интересите на потребителите в дългосрочен план, а отгоре на това Франция и Германия представляват около 30% от тежестта на вота в Европейски съвет, тогава цяла Европа има проблем.

 

Импликациите за ЕС в дългосрочен план

Както предизвикателно заяви търговският министър на Канада, Крисия Фрийленд, по време на посещението си в Брюксел миналия месец – “Ако ЕС не може да сключи сделка с Канада, то с кого може да сключи изобщо?” Действително, след очертаващия се провал на това споразумение, шансовете на TTIP драстично намаляват, тъй като договорът с Щатите е далеч по-мащабен, сложен и противоречив. Междувременно, начинът по който Габриел и Фекл принудиха Юнкер и Малстрьом да сменят позицията си, нанесе тежък удар по межуднародния имидж на Комисията и потвърди обвиненията на “брекзитърите”, че Комисията е в плен на правителствата в Берлин и Париж. Оттук нататък трети страни ще подхождат с недоверие към европейските лидери, водени от основателното притеснение, че те не са последната инстанция при подписването на такива договори и с тях не могат да се водят преговори на най-високо ниво, а на думата им не може да се разчита. ЕС е изправен пред един опасен парадокс – да премахва все повече вътрешни граници, като за сметка на тях изгражда все по-дебели външни граници; съюзът създаден за свободна търговия да се превърне в огромен бастион на протекционизма и изолационизма. Това ще означава все по-бавен растеж, все по-високи цени за потребителите и все по-малко иновации, защото младите и способни предприемачи ще отиват да реализират идеите си в САЩ, Канада, Австралия, Южна Корея, Сингапур и т.н.

 

От Тончо Краевски

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар