Движенията „Брекзит“ и „Тръмпит“ споделят много общи характеристики. И двете играеха на струната на неудовлетворението от глобализацията и имиграцията. И двете са изобразявани в медиите като невежи, реакционни и расистки. И двете не приличаха на нищо повече от дребни заплахи в началото, а техните лидери се възприемаха като твърде нелепи, дори като клоуни, без шансове да останат в надпреварата. Най-богатите, най-младите и най-актуалните в своята съвкупност бяха отвратени от тях и все още са. Колкото повече растеше подкрепата за Брекзит и Тръмп от другите групи от населението, толкова повече медиите изтъкваха тяхната мерзост и демагогия.
Насред медийните бури и собствените си препъвания, нито Брекзит, нито Тръмпит натрупаха ясно мнозинство в предизборните допитвания. Дори и собствените им поддръжници очакваха неуспех. Въпреки това, скритата подкрепа и непропорционалната избирателна активност им осигуриха 3% допълнително, което бе достатъчно, за да ги изкачи на върха.
Как стана това? И Брекзит, и Тръмпит намериха резонанс при гражданите с низходяща крива на развитие: самоопределящи се като средна класа, които се чувстват притиснати отгоре и отдолу, в безизходицата от намаляващите работни места, насред западащи региони. Бизнес, академичните и медийните елити рядко се срещат такива хора в компания, а още по-рядко се сприятеляват с тях. Нито изпитват особено състрадание към тях. Благодарение на автоматизацията, вноса от Азия, и социалните мрежи, елитите се нуждаят от по-малък брой хора от средната класа за работа във фабриките, обработка на земята или за да управляват своите домакинства. За ниско квалифицираната работна ръка, от която те все още се нуждаят, може да ползват хора, които са по-надолу в социалната стълбица. Така че те са склонни да си сътрудничат с по-низшите класи срещу центъра: по-евтино им е икономически и повече ласкае чувството им за благотворителност.
От космополитна гледна точка, Брекзит и Тръмпит не трябваше да се случват, поне не където и когато те се случиха. Малко страни са се възползвали повече от глобализацията, отколкото Великобритания и САЩ, или са по-гостоприемни към новодошлите или по-разкайващи се за своето колониално минало. Малко са и страните, които призовават така често към уважение и толерантност и преследват нарушенията на гражданските права по-агресивно.
Въпреки това, Великобритания и САЩ имат остри вътрешни разделения и дългогодишен опит на презрение към тези, които са владеели. Това е най-вече валидно за САЩ, където можете да намерите многообразие от изразителите им, които нямат цип на устата. Така че е изкушаващо да се обвинят Брекзит и Тръмпит на база миналото: или в подсъзнателни остатъци или в открит копнеж по него. Така поне мислеха повечето от елитите и когато потърсиха противоотрова, решиха, че са я открили в подигравките. Да направим Брекзит и Тръмпит да изглеждат толкова подли, първични, расистки, параноични и граничещи с безумието, че да накараме достойните хора да се срамуват от свързването им с тях.
Самата Хилари Клинтън заяви в две отделни видео интервюта, че половината от привържениците на Тръмп са „жалки“, затънали в омраза и „отвратителни“. Въпреки, че в последствие тя се оттегли от количествената оценка, много от нейните медийни поддръжници аплодираха откровеността и. Популярният онлайн сайт Huffington Post, в продължение на месеци прикачаше следната редакторска бележка към всеки материал за Тръмп: „Доналд Тръмп редовно подбужда политическо насилие и е сериен лъжец, яростен ксенофоб, расист и женомразец, който многократно отправя закани да забрани на всички мюсюлмани … да влизат в САЩ“
Присмехът даде резултат, но не както се предвиждаше. Подигравките закалиха възгледите и от двете страни. Презрението на критиците към поддръжниците на Брекзит и Тръмп нарастваше, докато последните се засягаха все повече от тях. В резултат, избирателните анкети ставаха все по-ненадеждни, защото обидата е по-тиха от презрението и насърчава по-висока избирателна активност сред обидените.
Победите шокираха и ужасиха елитите. Първата им реакция бе да повярват, че страховете, култивирани от тях са резонни: средната класа е била движена от расизъм. Те са срамуват от своите държави, че са насърчили това.
Ако се замислим, доказателствата не подкрепят обвинението. Във Великобритания, например, трудовото законодателство, което предизвика най-силно негодувание, се отнасяше до социалните помощи за огромния брой бели източноевропейци. Сирийските бежанци, които обществото не желае, са по-бели от множеството имигранти от Южна Азия и Карибите.
В САЩ понастоящем 30% от избирателите са цветнокожи, с два процентни пункта повече от 2012 г., когато Ромни загуби от Обама. Ако Тръмпит наистина представляваше маскиран расизъм, Тръмп би трябвало да събере значително повече подкрепа сред бялото население. Вместо това, Тръмп имаше незначително по-лош резултат сред анкетираните цветнокожи гласоподаватели, отколкото сред белите: 58% подкрепа, в сравнение с 59% за Ромни. Хилари Клинтън се представи по-зле в белия вот, с 37% подкрепа, при 39% за Обама, така че разликата нарасна с един процентен пункт: 21 вместо 20. Това бе повече от достатъчно, за да изведе Тръмп до върха.
Голямата промяна дойде от цветнокожите. През 2012 г. те са гласували за Обама пред Ромни с 81% към 18%. През 2016 г. са гласували за Клинтън пред Тръмп със 73% към 21%. Маржът на предимство на демократите се сви с 11 процентни пункта: 52 вместо 63. Предимството на демократите се сви с 8 процентни пункта дори сред латиноамериканците, за които всички знаеха, че са се отдръпнали от Тръмп заради зле подбраните му забележки.
Като цяло, Клинтън спечели малко повече гласове от Тръмп. Въпреки това, системата с избирателна колегия на САЩ дава непропорционална тежест за по-малко населените щати. И тъй като Североизтокът, Чикаго и Западният бряг дават все по-силен вот за демократическата партия, а повечето от средните щати гласуват все по-категорично за републиканците, изборите през последните години се решават от няколко колебаещи се щати. Тръмп спечели мнозинството от тях, благодарение на подкрепата на средната класа в селските райони и предградията. Дали те наистина са цитадели на расизма? Малко вероятно е, тъй като те гласуваха категорично за Обама през 2008 г., когато той беше отявлен радетел за промяна. Те отново гласуваха за промяна, но този път Тръмп пое жезъла.
Щом расизмът не обяснява резултата, може ли той да се обясни със сексизъм? Доказателствата не подкрепят и тази хипотеза. Белите жени показаха предпочиатния за Тръмп пред Клинтън с 53% към 43%. Клинтън имаше значително по-добри резултати сред анкетираните при жените, отколкото при мъжете, но знаем, че вече повече от една генерация жените дават по-голям вот за демократичната партия, в сравнение с мъжете. Въпреки това, предимството на Клинтън беше съвсем малко по-високо от нормата. Откровенията и похотливите коментари на Тръмп също не успяха да задействат масивна избирателна активност сред жените: тя е само с един процентен пункт по-висока, отколкото през 2012 г. Освен всичко, Тръмп се довери на една жена, Келиан Конуей, за мениджър на своята кампания – първият президент, който някога е правил такъв избор.
С една дума, в САЩ гласоподавателите се разделени по-скоро на социален, класов и географски принцип, отколкото по отношение на раса или пол. Ако американските елити искат да намалят идеологическата поляризация, от която се нуждаят, за да намерят общ език със средната класа, те би трябвало да проявяват повече уважение и съпричастност и по-малко презрение.
От Кент Осбанд
