Една от добродетелите на българите, изтръгната от корен през комунистическия режим, е дарителството. Наскоро след завземането на властта отечественофронтовското правителство ликвидира всички дарителски фондове и национализира средствата им, в значителна част от случаите възлизащи на стотици хиляди лева. Особено място сред големите дарители заемат българите, емигрирали през различно време в Букурещ. Не е случайно, че Иван Вазов определя румънската столица като „българският Ерусалим”. Така той изразява общата убеденост за огромната роля, която играе това възрожденско емигрантско средище в духовното развитие и националната обособеност на българите. Тук е центърът на просветните и културни инициативи – издаването на вестници и списания, печатането на оригинални и преводни книги, възникването на дружества. Но Букурещ е също така сърцето на българското революционно движение. Тук се сформират и въоръжават чети, образуват се революционни комитети, пишат се и се разпространяват прокламации, устави, правилници, закони на нелегалните комитети в Българско.

 

Видно място сред букурещкото емигрантско общество заемат бележити търговци, фабриканти, лекари, книжовници и щедри дарители, чиито родови корени са от Свищов. Те имат голям принос в израстването и осъзнаването на българския народ, опитващ се да изправи плещи след няколко века на принизено, лишено от поолет и от хоризонти съществуване.

 

targovska-gimnazia-svishtovОнези, които са посещавали Свищов и са се любували на славния някога пристанищен град, неминуемо са били възхитени освен от църквата „Света Троица”, дело на Уста Колю Фичето, и от елегантната сграда на Търговската гимназия, проектирана от архитекта Петер Паул Бранк и построена между 1892 и 1895 година. Без съмнение това е една от най-красивите и стилни сгради на България , а още по-забележителен е фактът, че е училище! Това показва какви грижи са полагали нашите предци за образованието и възпитанието на децата, от което зависи в голяма степен просперитетът на държавата, възкръсналаслед почти пет века жалостно съществуване на нейния народ. Този истински Дворец на Духа и Интелекта е изграден със средства на Димитър Хадживасилев.

 

Роден в Букурещ през 1814 година, Димитър Хадживасилев е син на свищовския търговец хаджи Васил хаджи Станкович, чиито родители са били преселници от Враца. Неговата майка Марица е дъщеря на видния свищовски чорбаджия Цанко поп Георгиев. Родителите на Димитър потърсват спасение от разорителните за нашите земи руско-турски войни от началото на ХІХ век в румънската столица. Любопитно е да се знае, че той е братовчед на Драган Цанков, на художника Николай Павлович и на неговия племенник Цветан Радославов.

 

Хадживасилев продължава и разширява търговията с луксозни кожи на баща си и става един от най-богатите хора в Румъния. Възпитан в дух на родолюбие, през 1883 г. дарява внушителната за времето си сума от 240 хиляди златни лева за построяването на първата в България търговска гимназия в родния град на родителите си Свищов. По изчисления, правени през 2009 г., тази сума е равностойна на 8 милиона днешни левове. След смъртта му през 1885 г. гимназията, създадена с Княжески указ № 730 от 06. 09. 1883 г., е наречена на негово име.

 

Завещанието на Димитър Хадживасилев включва и огромна сума за румънското дружество Атенеум, предназначена за построяването на концертна зала в Букурещ по проект на френския архитект Алберт Галерон, открита през 1888 година. На плочата с дарителите със златни букви е било изписано името на Димитър Хадживасилев. За съжаление, след ремонта на тази забележителна с архитектурата си сграда, плочата е премахната. Той прави и ред други дарения в Румъния: на Държавното търговско училище в Букурещ, на приюта „Елена Доамна”, на българското училище и на българската църква в румънската столица на обща стойност 160 хиляди леи.

 

Възрожденските ни мъже, намерили пристан в Букурещ, съвместяват в едно практичния усет на балканджията с отдадеността на високи духовни каузи. Те очертават посоките и формулират големите теми на нашето Възраждане – извоюването на църковна, духовна незвисимост и постигане на политическо освобождение. Така че е невъзможно да се отдели историята на Българското възраждане от историята на емиграцията в Румъния.

 

В „Златна книга на дарителите за народна просвета”, създадена по идея на проф. Иван Шишманов, също родом от Свищов, братовчед на Алеко Константинов и на художника акад. Александър Божинов, са записани имената на много емигрирали в Румъния свищовлии, обезсмъртили се като големи дарители на българските училища и за духовния напредък на рода, от чийто корен са издънка.

 

Естествен е въпросът защо толкова много свищовлии „населяват” българската история както в нейната задгранична част, така и по-късно, след Освобождението, в летописа на възстановената държава?

 

Отговора откриваме в бурното минало на крайдунавските български територии и по-конкретно на тогавашното голямо дунавско пристанище. Експанзията на руската империя в посока югозапад, чията цел е овладяване на Босфора и Дарданелите и превземане на Цариград, води до поредица от ожесточени войни с Османската империя. Особено страшна за населението предимно в Дунавската равнина и в Добруджа е тази от 1806-1812 г., както и завършилата с Одринския мир война от 1828-1829 година.

 

През август 1809 г. руснаците завладяват Силистра, Русе, Никопол и други дунавски крепости. На следващата година бомбардират Свищов. По заповед на ген. Николай Каменски сриват и изгарят целия град, а жителите му изселват отвъд Дунав във Влашко, като потопяват лодките, за да не могат да се върнат лесно. Поради благоприятното си географско положение Свищав се е развивал като голям търговски чентър и оживено пристанище, през което се изнася селскостопанска и занаятчийска продукция, а от западноевропейските дунавски градове се внасят разнообразни промишлени и луксозни стоки. По тази причина руснаците унищожават града до основи. Оцелелите и останали при изпепелените си домове хора бавно започват да градят отново къщите, работилниците, търговските си кантори. Кураж им давал изпратеният като таксидиот от Хилендарския манастир отец Неофит Хилендарец – Бозвели, който останал тук 18 години, за да им вдъхва увереност в собствените сили.

 

Не забравяли родното си място и онези, потърсили спасение във Влашко, които с характерната си инициативност, предприемчивост и находчивост натрупали завидно състояние. Сред тях изпъкват неколцина много богати търговци и банкери, превърнали се в благодетели на Свищов. Техният списък е дълъг. Те са се проявявали като ктитори на църкви, като спомоществователи на книги, като абонати и разпространители на вестници и списания. С дейността си са заслужили високото признание, с което ги удостоява Васил Априлов, наричайки ги „най-родолюбивите и най-ревностните българе“.

 

Можем да откроим освен дарителя Димитър Хадживасилев, патрон на търговската гимназия в града, подпомагал дейно с материални средства т.н. „млади” в революционното ни движение, личности като Димитър Апостолов Ценов, завещал за построяването и поддържането на висше търговско-икономическо училище в родния Свищов цялото си състояние от 56,5 млн златни лева; като д-р Георги Атанасович – професор по медицина във Военното медицинско училище в Букурещ, завършил през 1848 г. Сорбоната в Париж, който помогнал на Г.С.Раковски да пренесе през 1862 г. в Сърбия нужното за легията оръжие, който е бил сред най-дейните членове на Добродетелната дружина и един от основателите на Българското книжовно дружество в Браила (днес БАН), а след Освобождението – първи министър на народното просвещение в кабинета на Тодор Бурмов(1879г.); като братята Ангел и Димитър Солакови и много други.

 

Хората, които дават средства за създаването и поддържането на училища и ученици в Българско са предимно търговци. Срeд тях са Иван Атанасович, Ангел Балабанов (ктитор на църквата „Св.Св.Кирил и Методий“ в Свищов), Димитър Бакалбашиев, Димитър Ангелов Иванов, Димитър Павлов Иванов, Апостол Конкович, Васил Ненович, Параскев Карабиберов, Юрдаки Тончович.

 

Петропавловското училище е изградено със средства на други двама родолюбиви мъже – Димитър Парашкевов и Иван Хаджиангелов. Но свищовлии, потърсили убежище и житейско поприще в Букурещ, които имат забележителен принос в нашата история, се изявяват и като лекари, музиканти, книжовници, художници.

 

Д-р Алеко Апостолов е един от основателите на известното „Българско човеколюбиво настоятелство“. Д-р Алекси Друмев, учил медицина в Букурещ и Монпелие и бил по-късно 32 години лекар в Плевен, завещава за образованието на децата в родния си град 100 хиляди златни лева. Свищовлията Атанас Каракашев е журналист, председател на българското театрално дружество „Светлина“ в Букурещ. Постъпва през 1877 г. в българското опълчение, а след Освобождението на два пъти е народен представител. Киряк Цанков, роден през 1847 г. в богато свищовско семейство, е близък приятел и сътрудник на Левски и на Любен Каравелов, член на тайния революционен комитет, издател на в. „Балканул“, където българският въпрос се разглежда в контекста изобщо на т.н. Източен въпрос. Той е и председател на Българското тайно благотворително общество, организирало Ботевата чета. Неговият чичо Константин Цанков е негласен лидер на букурещките българи. След Освобождението Киряк Цанков е първият наш дипломатически агент в Румъния и участва в Дунавската комисия. Любопитна е дейността на споменатия вече търговец Параскев Пиперов (Карабиберов), чиито търговски дела го отвеждат в Лайпциг, където подпомага финансово Иван Богоров за издаването на първия наш вестник „Български орел“. Превежда много книги, сред които особено популярната по онова време книга на Франсоа Фенелон „Приключенията на Телемаха“. За съжаление книжовните трудове и цялостната дейност на Карабиберов остават почти неизвестни за съвременните поколения. Като един от ранните ни книжовници се изявява и бащата на Димитър Хадживасилев, хаджи Василий хаджи Станкович, роден през 1775 година. В бащината му къща е подписан тъй нареченият Свищовски мирен договор между Австрия и Турция от 1791 година. Вече в Букурещ, наред с търговската си работа, той се залавя и преписва през 1830 г. Паисиевата история, която посветил на свищовлията Тончо Христович. Превеждал произведения на румънския автор Йоан Елиаде Ръдулеску, както и част от романа на Булвер-Литън „Последните дни на Помпей“.

 

Сред видните свищовски емигранти, изявили се като книжовници, е и един от основателите на читалище „Братска любов“ и най-големият негов дарител с пари и книги Димитър Ценович. След като се установява в Букурещ през 1853 г., той забогатява от търговия и банкерство. Привърженик на Раковски, Д. Ценович е деен член на Добродетелната дружина, където при конфликта между „млади“ и „стари“ взема страната на „младите“. В 1876 г. публикува брошура против Добродетелната дружина.  Подпомага Любен Каравелов за купуването на типография и дейно му сътрудничи. В 1868 г. дава пари на Васил Левски за първата му обиколка в България. Участва в редактирането на вестниците „Независимост“, „Свобода“, „Знание“, „Балканул“ и други. Заедно с Л. Каравелов става през 1872 г. гарант за освобождаването на Христо Ботев от затвора, а когато възниква неразбирателството между двамата, той заема страната на поета. Изключителна негова заслуга е, че запазва голяма част от архива на Централния революционен комитет. От 1880 г. работи като адвокат в Русе, където умира през 1913 година.

 

Голяма част от тези имена са неизвестни на забързания ни съвременник, а други са отдавна забравени. Неблагодарно племе, би възкликнал певецът на нашето Възраждане Иван Вазов. За съжаление ще бъде прав. Унищожените изконни български ценности са ни превърнали в тълпа, а не в народ.

 

От Виолета Радева

This entry was posted in България and tagged , , , by Violeta Radeva.

За Violeta Radeva

Д-р Виолета Радева е журналистка, работила дълги години във в. "Демокрация". Публикувала е статии на литературни и исторически теми, както и политически анализи в редица списания и вестници. Сценаристка е на документалните филми на БНТ "Диарбекирски заточеници", "В примката на мълчанието. Змей Горянин" (първа награда на фестивала "Осма муза" през 2006 г.) и "Потомци на Фичето". Авторка на книгите "Рилският чудотворец", "От първо лице" и "Везната на бъдещето". Съставител и редактор на книгата "Спасителното упование" от Невена Крапчева.
В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар