reshetnikov

 

Българските терзания около няколкото интервюта на шефа на влиятелния Руски Институт за Стратегически Изследвания, в които той разкрива подробности от своята и на института роля във формирането и провеждането на руската въшната политика на Балканите, новата идеология на Третия път и контурите на това което най-общо може да се обозначи като проекта Новороссия на Балканите, трудно могат да не бъдат забелязани.

 

В интервю, което направи с него Георги Коритаров Леонид Решетников потвърди, че през лятото е провел срещи с лидери на политически партии у нас, на които е обсъждал кандидатури и платформи за предстоящите президентски избори. Основните интереси на генерал-лейтенанта, който е ключова фигура в руската разузнавателна общност при реализация на политиката на Балканате, се свеждат до предстоящите парламентарни избори и преориентацията на България от ЕС към Евразия.

 

Няма бивши разузнавачи, особено на високи постове в цивилни институти, които обслужват видимата информационно-аналитична част на разузнавателната дейност и предоставят услуги на висшето ръководство на страната – на руския президент, правителството, Съвета за сигурност на РФ, двете камери на Федералното събрание и другите разузнавателните служби. В същност невидимата част от дейността на разузнавателните служби, добива все по-малка тежест, не на последно място защото вербуването на агенти понякога не е толкова ефективно и полезно, колкото откритото подпомагане и сътрудничество с политици, с лидери на обществено мнение. Огромната част от работата на информационно-аналитичните служби по целия свят, стъпва върху анализа на открити информационни източници.

 

Ако държавните или правителствени ръководители чакат информацията да пристигне по поверителни канали и източници и чак тогава да бъде анализирана, разузнаването би изостанало фатално от нуждите на реалната политика, която трябва днес се прави „на живо“ и изисква почти мигновени реакции. Особено когато става въпрос за реакция на кризи и предизвикателста, които се развиват „в ефир “ и в социалните мрежи.

 

Сега бившите спецоперации се реализират в рамките на изглеждащи като рутинни житейски ситуации, като например, да дойде въпросният генерал или неговите колеги, на почивка у нас, да използват цивилните си постове /защото ако са действуваши агенти на СВР, ще привлекат внимание/, да говорят с лидери на партии, да дават интервюта по медиите, да обсъждат кандидатурата на бъдещ президент, премиер, депутат, смяната на посоката при следващи парламентарни избори в желаните от Русия насоки, дори да засегнат темата за нужната „зачистка“на прозападната част от българския политически елит /това са точните думи на генерала/.

 

В края на тези изглеждащи като рутинни и тривиални действия, трудно забележими по отделно, се оказваме с мрежи от агенти за влияние, политици, които са намерили своето място и интерес в съответните схеми. Поне така изглеждат на повърхността.

 

Не мислете, че местните лидери изгарят от желание да участват в чужди проекти за подпомагане на външни сили, да помогнат на Путин или на Решетников да регистрират поредната „победа“ в хибридната война за надмощие със Запада на наша територия. Те просто търсят най-добрата оферта и хоризонт, в рамките на които да разположат своите и на своите съпартийци, житейски и професионални планове.

 

Е, разбира се всичко това ще бъде опаковано в най-високо морални и идейни мотиви – доходи, заетост, социална справедливост, човешки права и т.н. Но в корена на нещата, всичко ще бъде измеримо с ползи, постове, възможности – не за всички, а за конкретните адресати.

 

Лидерите на левите или националистически /особено гравитиращите около руския национализъм/ партии са естествен партньор, защото за българските леви основният вариант за модернизация на текущата идеология и политическите практики – европейския или социалдемократическия път – не е вътрешно присъщ, дори изглежда чужд. Независимо, че Станишев е шеф на ПЕС. Това което е естествено за социалистите в Германия, Франция, Италия, Швеция и другите страни от ЕС не е по подразбиране за страните от Югоизточна Европа, защото социалдемократизацията на левите партии е незавършен и в много отношения обратим процес, особено върху неразградената тоталитарна и посткомунистическа основа, при отсъствието на еманципация от рускоцентричната икономическа, бизнес и идеологическа орбита.

 

Докато европейските леви партии търсят своята легитимност в следвоенната евроатлантическа традиция на защита на левите идеи, на социалната държава и защитата на човешките права, много леви лидери и политически движения в Югоизточна Европа продължават да поставят в центъра на своята платформа съзвучните с актуалните интерпретации на Кремъл класически репери на „традиционалистките“ ценности на тоталитарната държава, които стъпват върху православната вяра, политическия монопол на партията – държава, колективните ценности пред тези на отделната личност, националния егоизъм, недоверието към западната цивилизация.

 

Лидерите на левите партии, особено амбицираните да печелят избори и да модернизират своите партии, в последна сметка могат да маневрират само в рамките на оново, което членската маса е готова да преглътне и да възприеме като нова политическа коректност или целесъобразност, но без да се прекъсва пъпната връв към евразийския родов център.

 

Болшинството членове или симпатизанти на тези леви или русофилски партии са винаги готови, особено в рамките на инстинкта си за самосъхранение, при гранични или прагови състояние на международните отношения, да реализират обратен поврат на Изток, не толкова като осъзнато действие или необходимост, а като условен рефлекс. Те споделят напълно с настоящите стопани на Кремъл жаждата си за реванш за „загубата“ през 1989 година.

 

Антизападната вълна, включително линията на внушаване на недоверие и омраза към ЕС и НАТО, е неизбежна линия на развитие на тези леви и националистически партии, независимо от опитите за перчене на лидерите им с остатъчен евроатлантизъм. Истината е, че левите и националистически сили се путинизират за сметка на европейските и атлантически характеристики, защото двете линии са нарастващо несъвместими, независимо от пропагандните внушения за ново разделение на сфери на влияние между Тръмп и Путин.

 

Леонид Решетников представи достатъчно подробно идеологическата база на този поврат – традиционалистката или националистическата идеология, разработена в политологичните лаборатории на Сурков и Дугин, върху които стъпва Кремъл на Балканите и в Европа като цяло. Тези нови идейни повеи идват да лекуват травмите след поредицата провали на стратегическите проекти за заобикаляне на Украйна и за налагане на „свършените факти“ около анексирането на Крим.

 

Въпрос на интерпретация и отправна гледна точка, плюс доза целесъобразна манипулативност, е да представиш западните общества като деградиращи и разпадащите си, особено в контекста на реалните рискове за териториалната цялост на Русия на Изток. При цялата гама от противоречия и конфликти на Кремъл със Запада има едно сигурна база на политиката на ЕС и САЩ спрямо Русия – това е отсъствието на каквито и да били териториални претенции и търсенето на стратегически партньорство, с което да се балансира Китай. Перченето през Запада, особено при липсата на текущ конкурентен модел за осигуряване на доходи, благоденствие, глобална мобилност, образование, професионална и житейска реализация, допълва още едни щрих на тази иррационалност на Москва.

 

Прибягването до спасителния пояс на реидеологизацията и реинкарнация на руския имперски национализъм в опаковките на традиционализма и претенцията на Дугин и Решетников за консервативната революция и Трети път, е опит за конверсия на системни и текущи дефицити в развитието и представянето им като предимства, на липсата на реална сила и замяната с мека или виртуална сила и превръщането на Русия от позицията на „лузър“ или губещ в глобализацията в глобален морален стожер или лидер. Руският традиционализъм пренесен в общества като нашите стъпва само върху опорните точки на едностранно прочетената история, на утвърдените шаблони и стереотипи за славянското братство, за духовното единение въз основа на православието, върху липсата на уважение към правата на малцинствата – етнически и религиозни малцинства, човешките права и базисните свободи. Тези едномерни усилия лесно прескачат границата на идейния екстремизъм, дори тероризъм, защото стандартите на нормалността са силно изкривени.

 

Доктрината на традиционализма, която Русия се опитва да продаде и на нас, стъпва върху антиглобализма и връщането примата на националния суверенитет за сметка на евроинтеграционните процеси. Но това не е курс към просветения национализъм и инклузивния тип интеграция, който доразвива и надгражда европейския процес, който не противопоставя историческите претенции на нациите една на друга, а път към света, в който доминира правото на силния.

 

Прочетете интервютата и изявленията на Решетников в Белград през юни по време на представянето на книгата му „Обратно в Русия. Третият път или мъртвите зони на безнадежността“ и ги съпоставете с казаното у нас. Там той внушава на сърбите, че те трябва да се върнат към устоите на сръбската нация, към цар Лазар, към защитата на сръбските претенции и малцинства във всички страни, като висш приоритет, преди и вместо това страната да се интегрира в системата на ЕС и НАТО.

 

Проблемът е, че тази доктрина не е нищо друго освен осъвременено, и при това не особено интелигентно, ново издание на вечната класика на имперските доктрини на „разделяй и владей“, с които Русия и другите велики стили, са управлявали Европа и Балканите.  Няма нищо ново или оригинално в изложението от генерал Решетников идея за връщане към устоите към истинските /тоест преди членството в ЕС/ България, Сърбия, Македония или Гърция. Почти същите са ползваните инструменти на дипломацията на Азиатския департамент в руското външно министерство при царска Русия, подобни са и постулатите на Сталин за контрол чрез дестабилизация, манипулация и контрол по линия на Коминтерна върху уязвими зони и устойчиви зони в елитите на страните от Централна и Източна Европа. В същност доктрината на консервативната революция, не води до нищо друго, освен до това до което класическата немска доктрина на консервативната революция от 60-те години на 19-ти век доведе – а именно до регионални и световни войни.

 

Това е прекият път до превръщането на Балканите в зона на постоянни сблъсъци, форсирани от несъвместими и неизбежни екстремни версии на национален егоизъм на балканските народи, каквито Решетников и неговите български адепти проповядват. Та нали като сърбите се върнат към цар Лазар и към славните си времена, или българите към към Македония и Беломорието, гърците към Мегали идеята, румънците към Великата Румъния турците към възстановяване на отоманското си величие, няма да остане и помен от мир и разбирателство в нашия регион?

 

Единственият съюзник, който Путин може да има при провеждане на своята политика спрямо Европа и Балканите е неосманизиращата се Турция на Ердоган, чийто апетитите за „нови“ граници подозрително точно съвпадат с твърдението на Путин, че Русия няма граници.

 

И в това няма нищо чудно, защото и двамата лидери и техните страни, не са и скоро няма да станат членове на ЕС.

 

От Илиян Василев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар