Photo: sobor-chel.ru

Photo: sobor-chel.ru

На 23 ноември, 2016 г., ЕП гласува резолюция за антиевропейската пропаганда на Кремъл и ДАЕШ. В документа се казва, че Руската страна използва за своите подривни цели религиозни общности и се представя за защитник на християнските ценности. Декларацията предизвика остра реакция, в която говорителите на Москва разпознаха Руската православно църква (РПЦ), а в последствие проруски медии разпространиха, че „ЕС атакува Православието“. От години насам за специалистите е ясно, че Кремъл използва РПЦ и сателитните й църкви за пропаганда и разузнавателни цели. В обръщение влезе и т.нар. „православен фундаментализъм“, изповядван от малки крайни групи, проповядващи агресивен ексклузивизъм спрямо останалите християнски общности и отричащи базовите принципи на демократичното общество и правовия ред. Нещата излязоха на яве, след като френските служби през последните две години разкриха, че руският културно-религиозен център в Париж, зад „мистиката“ всъщност се занимава с шпионска дейност. Проблемът е, че след промените от 1990 г. Католическата църква, Протестантските църкви и местните власти в Европа предоставиха огромен брой храмове на РПЦ и спомогнаха за организирането на руски новоемигрантски енории. Популярното на Запад схващане през 90-те години, че подтисканата при комунизма РПЦ, бидейки свободна, ще се отвори към западните си събратя, се оказа наивна и предостави на Кремъл огромна разузнавателна мрежа, достигаща до най-дълбоките пластове на обществото – до семейната общност. Онова, което съветските другари пропуснаха – моралния интегритет на християните на Запад и Изток, което подриваше съветската система по цял свят – днес е умело експлоатирано от Кремъл. За да се схванат корените на сегашния проблем с руската употреба на „Православието“, трябва да се върнем поне век назад.

 

Кризата на Православието през 20 в.

 

През 19 в. Православната църква постепенно навлиза в криза паралелно на упадъка на Османската и на Руската империи, и създаването на новите национални държави. Тази криза води до усещането за особен „автокефализъм“ (т.е. църковна самостойност), изведен като водещ принцип на новите църковно-национални общности и дистанциращ се от историческия път на Православието, центрирано около Константинопол и носещо универсалистичен характер. Подчертаването на автокефалността (т.е. самостойността) в противовес на съборния принцип на Църквата, предизвиква усещането за самодостадъчност и провинциалност. Тази посока на развитие на православните поместни църкви е неразривно свързана с обособяването на националните общности и абсолютизирането на егоистичните им интереси за експанзия върху географските пространства на Балканите, въпреки пъстрия етнически характер на Османската империя. Това довежда до войни без позитивен ефект за никоя от „християнските нации“ в Югоизточна Европа.

 

Усещането за неуспех започва да подхранва и желания за движение в обратната посока. Инициативи за единение в Православната църква започват още около Първата световна война. Революцията в Русия през 1917 г. и минимизирането на РПЦ от съветския режим също довежда до размествания в отношенията между църквите. Кризата обаче има своите корени по-рано. След 80-те години на 18 в. Русия придобива статут на „настойник“ на християните в Османската империя. Излазът на Руската империя на топлите морета става постоянна руска завоевателна политика, гримирана пропагандно с мита за „наследника на Византия“ или „Третия Рим“. От друга страна, идването на просвещенските идеи на Балканите е съпроводено с оформянето на съвременните балкански нации и в този контекст Църквата се инструментализира за целите на т.нар. National Building. По този начин Църквата се превръща в повод за изолация по етнически признак, вместо да остане като паралелен на държавата канал за общуване, така както функционира Католическата църква. Това довежда до криза, в която Вселенската патриаршия в Константинопол, вплитаща в себе си няколко етнически групи и на чиито престол освен гърци, са седяли много българи, сърби и власи, започва да губи влияние. Всъщност още по времето на Руската експанзия при императрица Екатерина Велика тази църква е загубила в полза на РПЦ огромни територии в Централна Европа и Украина. С разгарянето на национализма на Балканите тя губи също Гърция, Сърбия, България, Румъния (последователно със схизми, като само сърбите избегват такъв скандал – съответно през 1833, 1879, 1870 и 1885 г.).

 

По време на Първата световна война обаче, се достига до идеята, че така не може да продължава. Започналите опити на Вселенските патриарси за единение още от кр. на 19 в. вече се възприемат като напълно резонни от всички. Сиреч – да се нормализира нарушената от националните нови дадености църковна практика, функционирала с векове по-рано, но все пак като се имат предвид и новите тела на националните държави в региона. Не без значение е и фактът, че докато Православната църква се раздира поради националистически крайности в ср. на 19 в., Католическата църква свиква Първия Ватикански събор и тушира всякакви движения в тази посока.

 

Въпреки това, до 1961 г. реално нищо не е направено за свикването на Всеправославен събор, тъй като първата по чест църква, Вселенската патриаршия, чиито предстоятел трябва да го свика, се намира в тежка криза след Гръцко-Турската война 1922-1923 г. Нещата се влошават при погромите над християните през 1953 г. при честванията на превземането на Константинопол от Мехмед II. Подобни събития се повтарят през 1974 г. по време на Кипърската криза и довеждат до значително редуциране на правосланото население в Истанбул. Въпреки напрежението през 1964 г. в Йерусалим, на среща между Вселенския патриарх Атинагор и папа Павел VI, анатематизмите между двете църкви от 1054 г. са свалени. Това става по времето на II Ватикански събор (1962-1965), който се обръща към православните с протегната ръка.

 

Ролята на Русия/СССР

 

Кризата на Православието през 19 в. на Балканите е в много висока степен предизвикана от опита на Русия да доминира и да поеме ролята на център на Православието. Пречка се явява фактът, че тя дори няма патриарх, тъй като неговата институция е закрита от цар Петър I, за да държи изкъсо Църквата. Видимата слабост на Вселенската патриаршия под османска власт, непрестанните дългове към Великата порта поради специфичната данъчна система, натоварването с данъчни и съдебни фунции са отчуждили османските християни от тяхната църква в епохата на т.нар. „Османско просвещение“,  и въпреки облекчаването на режима за християните през 19 в., руската дипломация е наясно, че тя е силният фактор в региона и може лесно да постигне доминация върху християнските общности, които да й донесат достъп до проливите и южните морета. До началото на 20 в. Русия е очевидният печеливш в Османската империя и в Москва сериозно започват да мислят за връщането на института на патриаршията като знак за обсебване на Православието. Дори последният руски цар лично обмисля предложение след евентуална абдикация да бъде провъзгласен за патриарх. Въпреки това след болшевишките метежи през 1917 г. РПЦ практически изчезва. Остават живи едвам трима митрополити, от 50 000 енории докъм 1930 г. са останали да действат само ок. 350. Затворени са всички манастири, духовни училища и е забранена мисионерската дейност на РПЦ. По време на ΙΙ Световна война обаче Сталин осъзнава възможността да ползва РПЦ за геополитически цели и след края на войната започва изграждането на „Православен Ватикан“ в Москва. След войната започва организиране на Всеправославен събор в Москва, като идеята е той да се осъществи през 1948 или 1949 г. Наивният Вселенски патриарх Максим V, известен със славянофилските си настроения, почти дава съгласието си да присъства, като по този начин задължи с решенията на събора всички гръко и арабоезични църкви. Идеята на съветските партийно-църковни идеолози е СССР да доминира извън границите на новосформирания „Съветски лагер“ посредством Православната църква и то първоначално върху емиграцията, която естествено е първата външна опозиция на СССР.

 

През есента на 1948 г. за Вселенски патриарх е избран архиепископът на Америка Атинагор (Кокинакис). Родителите му поризхождат от Йоанина и Битола. Свободно говори като семейни езици гръцки, български и влашки, а също така знае турски, английски и френски език. Семейството му е напуснало Йоанина преди Балканските войни и той не познава изострените балкански страсти. По време на архиепископството си в САЩ успява да обедини разделените гръцки общности на републиканци и монархисти. Привлича за първи път след схизмата между Българската екзархия и Вселенската патриаршия от 1872 г. цели български енории към своя диоцез и уталожва напрежението.

 

Атинагор е известен с близките си връзки с американския президент Рузвелт и неговата съпруга Елинор, както и с наследника му Хари Труман, с когото често беседва на библейски теми. По идея на Хари Труман е задействан план за православно-римокатолически отпор на съветския комунизъм и глобалните му домогвания. Въз основата на регионалните структури на Вселенската патриаршия се организира антисъветска дейност, която успява да блокира редица инициативи на РПЦ сред емигрантите. Слаб пункт се оказва Близкият Изток, който, заради израелско-арабските конфликти, допуска сериозно присъствие на СССР и съответно още тогава Антиохийската патриаршия се оказва под много силно съветско влияние. Все пак, с помощта на западните страни, и най-вече на САЩ и Великобритания, не се допуска внедряването на агенти и притискането на духовници от останалите поместни църкви извън Съветския лагер от църковните емисари на КГБ.

 

Например за Патриаршията на Йерусалим специално се грижи британската дипломация, която предотвратява редица опити за обсебване на собственост от руска страна. Патриарх Атинагор тържествува през 1951-1952 г., след като успешно е стопирал опита за основаване на Православен Ватикан в Москва, откъдето да се назначават предстоятелите на православните църкви.

 

РПЦ обаче, за да имитира международна подкрепа, трябва да се обгради с поместни църкви, с които да осъществи международни инициативи. Организира се „всеправославно“ заседание в Кремъл през 1953 г., чиято цел е да провъзгласи Москва за център на Православието. Във връзка с това РПЦ прави опит за въздигането на Чешката и Словашката, както и Полската църкви в ранг на архиепископии. Също така неканонично е въздигната Българската църква в ранг на патриаршия през 1953 г., въпреки че българските епископи са против, защото знаят, че това е неканоничен и чисто политически акт, който няма да им донесе нищо, освен конфликт с Вселенската патриаршия и зависимост от Москва. Румънската църква още от 1925 г. е патриаршия, но затова пък румънците се оказват неочаквано трудни за „убеждаване“ от „колегите“ си в РПЦ. Грузинската църква също неканонично е обявена за патриаршия – тя и до днес стои в разкрачено положение на лоялност към Москва поради агентурни зависимости на нейни епископи. Поради невъзможността за развиване на агентурна дейност от РПЦ в САЩ е създаден план за основаване на Американска православна църква (АПЦ), на мястото на нейните енории в Америка, Мексико и Канада. Целта е да се елиминира Руската задгранична църква (РЗЦ) и да се попречи на Вселенската патриаршия в САЩ, където последната държи ок. 80% от православните енории. И двете църкви са активно ангажирани с каузата на подтиснатите си събратя в СССР и окупираните страни, отстоявайки религиозните им права.

 

Въпреки че АПЦ е призната от РПЦ и нейните църкви-сателити със заявка, че тя ще бъде „църквата на Америка“, т.е. ще елиминира всички останали диоцези (църковни юрисдикции), нейното влияние остава маргинално. Въпреки това през последните няколко години тя успешно се опитва да обсеби български енории в САЩ, като явно планът за това идва от Кремъл, тъй като паралелно в Европа, викарият на Руския патриарх Кирил и приближен на Путин – Тихон (Шевкунов) ръкополага свещеници в западноевропейски квартали, където има български общности. Те целенасочено се опитват да усвоят българите и да ги декларират като принадлежащи към РПЦ. Прословут е примерът с Швейцария и Майорка от последната година.

 

Така или иначе цялата „шпионска война“ на СССР през 50-те и 60-те години против православните църкви в свободния свят не успява да донесе така желаното влияние, напротив дава още повече морална и политическа подкрепа на Вселенския патриарх Атинагор да представлява православните в световен мащаб пред най-авторитетните международни организации и в диалога с останалите християнски църкви. Тази линия неизменно е продължена от следващите патриарси Димитриос и Вартоломей. Последният направи голямата крачка през 1993 г. с признаването на Естонската православна църква за автокефална, за да я извади от влиянието на Москва. Въпреки водените разговори през 2008 г. с президента Юсченко за признаване и на Украинската православна църква (УПЦ) за автокефална, вероятно поради натиск от Турското правителство по поръчка на МВнР на РФ, това не стана. Също така, проблемът с признаването на Украинската автокефалия е свързан с нерешителността на Киев да реформира нормативната си база, така че да не допуска Руската църква да се разполага на нейна територия. Москва и до днес се страхува, че УПЦ ще бъде призната от Вселенската патриаршия поради историческия факт, че последната е дала кръщение на украинците и под нейна юрисдикция до края 18 в., а дори в някои области до 19 в., са били тези територии. Емблематичен е примерът с Крим. Поради това няколко пъти руският патриарх Кирил в тесен кръг заплашва Вартоломей за живота му.

 

Междувременно и РПЦ развива икуменическа дейност и чрез Световния съвет на църквите (CСЦ), след като е приета в него заедно с останалите „братски социалистически църкви“ през 1964 г., внедрява съветски шпиони на високи места в различни организации за мир и междурелигиозен и междухристиянски диалог. Забележителен е примерът с българския църковен историк Тодор Събев, инсталиран от КГБ като президент на ССЦ. Това е най-високият пост, достиган от агент на КГБ, в международни организации на западния свят, ако се докаже, че г-жа Бокова не е руски шпионин. И днес въпреки радикалния език, промоциран от РПЦ спрямо останалите християни, за пред Запада московските религиозни дейци са винаги „усмихнати“. Тук се поставя и въпросът доколко епископите на „народните църкви“ са легитимни епископи, тъй като техният избор е правен в колаборация с атеистичните режими и често с шпионски цели. Не едно канонично правило обявява такива за „лъжеепископи“ и поставя под въпрос техния каноничен статус. За съжаление след промените останалите православни църкви, водени от всеобщия ентусиазъм за обединение, си затвориха очите за този проблем на „социалистическите църкви“.

 

През 60-те години точно по тези причини светогорските монаси притискат Вселенската патриаршия да не свиква Всеправославен събор. Епископите с пагони не са епископи. В онази епоха тази монашеска общност става важна, тъй като Света Гора-Атон се оформя като център за поклонничество поради арабо-израелските конфликти, тъй като традиционните поклоннически дестинации в Светите Земи стават опасни. Самата Вселенска патриаршия решава целенасочено да пренасочи голяма част от потока поклонници от Светите Земи към Света Гора, за да се избегнат конфликти и отвличания. За съжаление днес, след като Московската пропаганда работи в Света Гора в продължение на две десетилетия, тази монашеска общност е в мнозинството си проруска. Не бива да се подценява и потокът пари, които се изливат там от руски спонсори. През м. май 2016 г., по време на натрапеното посещение на Путин и Руския патриарх Кирил в Света Гора, се стигна до сцени на сервилност от страна на официалното ръководство на монашеската република, въпреки че тя е към Вселенската патриаршия. Същото може да се наблюдава в самата Гърция, където реалните руски инвестиции освен в имоти, не представляват сериозна част от икономиката, но затова пък са насочени изключително в медийния бизнес. Те облъчват населението с митовете за „православно единство“, антиамериканизъм и антиевропеизъм. Учудващо, но тази митология успя от края на 90-те години постепенно да се възприеме от широки маси в гръцкото общество. В това отношение са показателни опитите за очерняне на институцията на Вселенската патриаршия в Гърция през последните две десетилетия. Така един от важните центрове на православната прозападна общност беше успешно елиминиран с чисто пропагандни средства и употребата на историческите проблеми с Турция и кипърската криза от 1974 г.

 

Що се отнася до останалите балкански православни църкви, Сръбската, макар и защитаваща когато трябва своите интереси, стои плътно до Руската поради огромната популярност на русофилията в сръбското общество, особено след Югославските войни. Същото може да се каже и за БЮРМ, която през последното десетилетие на правителствено ниво започна да прокарва антиевропейска и проруска политика. Румънската и Албанската църкви обаче запазиха значителна дистанция от РПЦ, имайки ясна визия за европейско развитие и образован клир. В централна Европа Чешката и Словашка църква също се намира под прякото ръководство на Москва. Тя бе разтърсена от скандал през 2013 г., при който бе отстранен с активно мероприятие на руските служби тогавашният й предстоятел Христофор, за да бъде поставен на негово място Ростислав, който да получи реституираните от Чешкото правителство пари в размер на 200 млн. евро. Междувременно Христофор доказа в съда, че е набеден, но беше принуден от руски дипломати да се оттегли. Полската, Финландската и Естонската църкви успяха да се еманципират успешно през последните три десетилетия от РПЦ.

 

Българската православна църква (БПЦ) до днес остава най-близкият сателит на РПЦ. Още след промените на последната среща между хора от ръководствата на ДС и КГБ е уговорено сътрудничеството да продължи в сферата на религията и културата. От тогава до днес почти всички ръкоположени епископи са преминали школи в Москва. Всички до един проявяват ярки белези на зависимост. През последните години те специалзират във външнополитически институт на Московския университет, ръководен пряко от Иларион (Алфеев) и минават през цялата процедура за проверка и вербовка на руското разузнаване. От своя страна Българската държава не просто не възпрепятства този процес, а го подпомага. Скандален е случаят с резидента на рукото разузнаване за влияние в българския Синод – Филип (Василцев), за чието екстрадиране ДАНС не направи нищо. Също така съмнителна е ролята на Дирекцията по вероизповеданията на МС, която не препятства руските акции в страната, а напротив.

 

Изводи

 

През 19 в. Османската и Руската дипломация успяват да раздробят балканското Православие на „национални църкви“, неспособни да поддържат определено равнище на алтернативна дипломация въз основа на религиозната съпричастност. Така те стават лесни жертви на манипулации и ориентацията им се насочва към Москва. Прословут е примерът с пуча против Стамболов – Синодът на екзархията застава на руска страна. Подобни примери могат да се наблюдават и в други поместни църкви, чиято лоялност към Москва се оказва по-силна от националната. Иначе по време на Студената война СССР не успя да обсеби Православието, тъй като среща сериозен отпор от руските и други емигрантски общности, както и от гръкоезичните църкви, намиращи се в свободния свят. За сметка на това, днес Кремъл успя да се настани пропагандно в гръцкото общество, да елиминира старите руски емигрантски общности в Европа, като подмени навсякъде църковните настоятелства с хора, лоялни към Кремъл, и да стане „тутор“ на Светогорското монашество, на сръбските национал-православни настроения и на групите „православни фундаменталисти“ по цял свят. Въпреки че няколко православни църкви останаха независими от Москва, в ЕС руската доминация в православните общности е много по-мощна от времето на Студената война. Като че ли Кремъл си е взел урок от неуспехите през 20 в.

 

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар