fasada2

 

 

„Всеки порок съдържа в себе си своето възмездие.“

Д. Дефо, „Размишления на Робинзон”

 

Ако речем, че любима тема на демократичните ни медии е антидемокрацията, ще се окажем прави. Става дума не само за общонародната носталгия по добрите стари времена, която се лее като захаросан сироп на талази, на талази от всички средства за масова информация и която онагледиха и печалните (за мен печални) резултати от последните президентски избори. Става дума и за неуморните жалвания на журналисти от целия политически спектър, че, видите ли, моралните ценности през последния четвърт век претърпяват безподобен упадък. От което пък логически следва, че преди това, в условията на комунистическия тоталитаризъм, същите ценности са процъфтявали. Така ли е всъщност?

 

Всяко настояще съдържа тенденцията да идеализира миналото. На тази тенденция ние трудно можем да се противопоставим – няма и защо да го правим. Днес миналото ни се струва по-чаровно, отколкото някога е било – дори само защото е неповторимо. Така е несъмнено на сетивно равнище, но когато тръгнем, както това правят коментатори и коментари, да анализираме, сантиментите са противопоказни. Анализът на две действителности предполага тяхното хладнокръвно съпоставяне. Да опитаме.

 

Носталгиците се жалват, най-общо казано, че демокрацията е превърнала страната ни в разградено лозе, в което без усилие са нахлули всички пороци на външния свят, целият разврат, цялата пошлост и целият кич на съседни и далечни държави. Аз бих формулирал нещата по-иначе: По силата на демократичността си демокрацията разкри пред нас нови хоризонти, направи недостъпните довчера задгранични пространства достъпни, допълни националното ни битие, което винаги е ограничено и ограничаващо, с интернационалното. А какво ние като българи ще вземем и какво ще отхвърлим от неизчерпаемото многообразие на външния свят, си е наш собствен съзнателен избор и наша собствена отговорност, произтичаща от всеки свободен избор, от всяка свобода. Която, разтоварена от отговорността, се превръща в мистификация. И така, благодарение на демокрацията целият широк и пъстър свят стана достъпен с всичките си блага и пороци. В този свят изобилстват и  духовността, и бездуховността. Дали ние ще импортираме културните ценности и проспериращите социалнополитически модели или пошлостта, кича и мизерията, си е наше решение. А да се твърди, както често правят братята по перо и слово, че Западът е в плен на порока и безвкусицата, че на Запад няма стойностна литература, стойностно изкуство и стойностна наука, стойностни нрави и стойностни каузи, е просто смешно.

 

Друга жалба е жалбата, че чрез демокрацията на родна земя е проникнало и се е популяризирало насилието. По насилие обаче комунистическа България нямаше равна на себе си. И когато днес опечалените носталгици си спомнят как някога са оставяли вратите и колите си отключени по цели седмици, а и най-затънтените кътчета са били и в най-непрогледните нощи миролюбиви и безопасни като градските библиотеки, нека не забравяме, че в същото време за един прошепнат политически виц пребиваха по милиционерските участъци, а концентрационните лагери като Белене и Ловеч бяха пренаселени от другомислещи. Мирният характер на битието ни тогава е измамен. Уличната престъпност действително беше ограничена, но само защото цялата ни държава бе управлявана от тоталната, от разпоредената свише еднопартийна престъпност. Една държавна власт, която е по своя генезис престъпна, която е въдворена по престъпен начин и по престъпен начин е поддържана и упражнявана, няма как да воюва срещу престъпността на гражданско равнище. Злото се корени в природата на нещата: ако комунизмът създаваше илюзията за мир и спокойствие, то е само защото Партията-ръководителка бе по-крупният, по-могъщият, по-безскрупулният престъпник от самодейните улични бандити и успя да им стъпи на врата. Но в името не на социалната справедливост, а в името на една крещяща, на една нечувана в цялата ни национална история несправедливост.

 

Носталгиците се жалват още, че в комунистическото ни минало е нямало такова драстично разслоение на бедни и богати. Да, така е. Но само защото всички бяхме еднакво бедни – не еднакво богати. Социалното равенство е насилие, хората не са генетично равни, не са с равен интелектуален и дори физически потенциал – няма как да бъдат равни и социално. Равенство на благоденствието няма – има само равенство на духовната и материална нищета, на мизерията. Която в демократичните общества е изключение, а в тоталитарните – тотална. Пък и превъзнасяното социално равенство не бе съвсем социално – привилегиите на партийните номенклатурчици го засенчваха сериозно. Те бяха, казано с езика на Оруел, по-равни от другите. А ако все пак някъде съществуваше едно истинско и повсеместно равенство, равенство на което цялото население бе подвластно, неговото име беше безправие. Всички – номенклатурчици и редови българи – бяхме еднакво обезправени от системата. Апаратчиците от Партийния дом бяха дори по-зависими и по-уплашени от нас, редовите граждани. Докато ние се страхувахме само от тяхното деспотично господство, те се страхуваха и от нашия гняв, и от гнева на кремълските си господари, и от желязната йерархичност на високопоставените партийни структури, която не знае пощада. Те имаха повече господари от нас, затова и тяхната участ бе по-драматична и зла.

 

От всичко казано следва едно: че аз с пълно основание съм окачествил днешните ни носталгици по добрите стари времена като будители и хранители, като реставратори и продължители във времето на злото. На онова извечно, на онова безсмъртно зло, което те унаследиха с готовност от комунистическите си предшественици непокътнато, непокътнато пренесоха в новото хилядолетие и непокътнато ще предадат на следващите поколения. Днес това зло ликува пред очите ни в защитната сянка на Паметника на съветската армия в центъра на столицата. Възползвайки се от великодушието на демокрацията. Или по-скоро от малодушието й. Една демокрация, която организира световен наказателен процес срещу нацизма и го провъзгласи за престъпление срещу човечеството, а процес срещу не по-малко престъпния комунизъм не организира. Затова той днес така успешно се преетикира като добродетел. С поглед, дръзко вперен в бъдещето…

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар