Пред Софийския университет, където заседава Първи състав на Народния съд. Отляво са камионетките, които чакат подсъдимите

Пред Софийския университет, където заседава Първи състав на Народния съд. Отляво са камионетките, които чакат подсъдимите

Над четвърт век трезво мислещите българи продължават да се чудят защо е възможно, след ужасния исторически опит, който имаме като нация през периода на половинвековна насилническа власт, отново и отново комунистите-русофили да успяват да заблудят значителна част от населението и да печелят демократични избори. Последният пример е изборът за президент с непонятно и необяснимо мнозинство на един летец, издигнат като кандидат от някаква инициативна група, състояща се от червени активисти и подкрепен от партията на комунистите БСП. Доскоро заемал висша ръководна длъжност в армията, този уж натовски о.з. генерал открито се обяви срещу НАТО, срещу Европейския съюз и зае проруски, проевразийски позиции.

 

Не е ли това садомазохистична тръпка, която и днес хвърля жертвите в ръцете на палачите им? Политолози и социолози се опитват да обяснят абсурдния резултат с различни „грешки” на некомунистическите по програма и цели партии. Дълбоката причина обаче е друга. Тя се корени в несъстоялата се декомунизация и в непрочетеното както трябва минало. Над четвърт век това минало е пренебрегвано, премълчавано, преиначавано, прекроявано все в духа на болшевишката идеология и на комунистическата митология. В училище продължават да се изучават както полуистини, така и откровени проруски, прокомунистически лъжи. И една от най-големите и най-отвратителни лъжи е тази за тъй наречения народен съд.

 

Няма друга източноевропейска страна, попаднала под Сталиновия ботуш, където да се извършва такова безогледно и безсмислено клане над собствения народ, както това правят българските слуги на кремълските сатрапи. От устата на българин са изречени следните повече от цинични думи: „Впрочие, примерът, който даде нашият Народен съд, остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ. Безспорно този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция почти изцяло в своите ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело…” Това казва главният народен обвинител Георги Петров и се възмущава, че в Югославия, Румъния, Унгария, Полша и Чехословакия „народните акции” били компрометирани от „меките присъди”. Вместо „скъпоценна корона”, този брутален акт на истински геноцид е сред най-срамните страници в новата българска история.

 

Престъпното правителство на съветския агент Кимон Георгиев и шайката на Тодор Живков, Мирчо Спасов и Лев Главинчев започват разправата с държавния, политически, стопански и интелектуален елит на България още с окупацията на страната от червената армия на 8 септември 1944 година. Трийсет хиляди души са избити без съд и присъда за по-малко от един месец! Арестувани са всички министри, депутати, съветници на цар Борис III. Започва подготовката на гаврата, наречена „народен съд”.

 

Какво се случва с жените и децата на арестуваните?

 

Имала съм случай и възможност да разговарям с наследници на някои от избитите на 1 февруари 1945 година, както и на убити без съд и присъда, например с Невена и Ружка, дъщери на Данаил Крапчев, с Бойко Бадев – син на литературния критик и журналист във в. „Зора” Йордан Бадев. Интервюирала съм и хора, самите те минали през затвора и многократно лежали по различните комунистически лагери и по чудо оцелели.

 

Наближаващото Рождество Христово ме връща към някои от драматичните разкази за навечерието на Бъдни вечер през 1944 година. Първи състав на т. нар. народен съд, който съди регентите на Царство България, дворцовите съветници, министрите и депутатите открива процеса на 20 декември. Три дни по-късно в София започва интернирането на съпругите и децата на подсъдимите.

 

„Към 5 ч. сутринта на 23 декември на вратата се позвъни – разказваше ми преди 20 години Богдан Йоцов, син на министъра на Народното просвещение проф. Борис Йоцов. – Бяха трима души, като единият беше униформен милиционер с пушка. Дадоха ни половин час, за да напуснем жилището, а долу вече чакаше камион със съпруги и деца на подсъдими. Майка ми беше интернирана в с. Симеоново, Исперихско. После ни изселиха във Враца, където живяхме 17 години тя, по-големият ми брат и аз.”

 

Макар да завършва гимназия с отличен успех, на Богдан Йоцов не му разрешават да кандидатства в университета. Работи три години в ТКЗС, после изкарва три години в Трудови войски. През 1956 г., след Женевското споразумение, успява да запише английска филология, но само след два месеца, заради унгарското въстание, е изключен от университета и режимът на „допуска се”/„не се допуска” да кандидатства във висше учебно заведение се възстановява за още десетина години. Фаянсаджия, работник в строителството на пътища – така преминава животът му.

 

Синът на световноизвестния хирург проф. Александър Станишев, Владимир, по време на процеса е войник в казармата. По-големият по това време следва медицина в Германия, където остава. Съпругата е изселена и понася много тежко загубата на мъжа си. „В резултат на напрежението и големите тревоги майка ми ослепя” – сподели в един от разговорите ни Владимир Станишев. После допълни: „Баща ми беше много принципен, много смел българин и истински загрижен за съдбата на родината”.

 

Като доказателство ми посочи част от негова реч, признесена през юни 1944 г. в Скопие. Там той казва: „За втори път посещавам Скопие от освобождението насам. Този път обаче аз идвам, за да изпълня един войнишки дълг към народа си. Откъснат от моята благородна професия, аз се нагърбвам с тежката задача да поема управлението на министерството на вътрешните работи и народното здраве, в един от най-съдбоносните и тежки дни за обединеното ни отечество. Ако обаче аз направих това, ако аз победих моята любов към професията си, направих го, защото над любовта към професията, към дом и семейство има друга любов, която стои над всичко. Тази любов е любовта към Македония, за да изпълня моите задължения към Македония и към обединеното българско царство”. Последните му думи пред т.нар. народен съд са още ло-лаконични и категорични: „Македония е древна българска земя. В Македония се родих, за нея живях, за нея съм готов да умра”.

 

Съпругата на началника на канцеларията на Н. В. Цар Борис III Светослав Помянов и дъщеря му също са отведени призори на 23 декември и интернирани в добруджанското село Босна при ужасно тежки условия. Настанени са в разнебитена плевня, без отопление и вода. Още по-тежко е било положението с намирането на храна – хората се страхували и не им продавали почти нищо.

 

Разтърсващ е разказът на преживелия този ден и последвалите месеци Всевлад Севов, син на царския съветник арх. Йордан Севов. В дома им нахлуват въоръжени мъже и нареждат на майка му да приготви ръчен багаж за себе си и за децата. Тя приготвя малък куфар, но един от охраняващите ги ѝ пошушнал, че трябва да погледне по-сериозно на случващото се и да вземе повече дрехи и повече храна. Пред къщата ги чакал камион с четири-пет свити от студ жени. Сред тях били Миля Багрянова и съпругата на Никола Захариев.

 

„Закараха ни в Захарна фабрика – продължи разказа си Всевлад Севов. – До обяд постоянно идваха камиони с жени и деца. Аз и сестра ми бяхме най-малките. По едно време ни заповядаха да излизаме и ни поведоха по линията, за да се качим на конските вагони. Като стигнахме до този, който беше предназначен за нас, г-жа Захариева възкликна: „Но какво става? Вижте какво пише тук, къде отиваме ние?”. На вагона с тебешир беше написано „За СССР”. Жените викаха, тревожеха се, но никой не им обясни нищо. Натовариха вагона, заключиха го и след час тръгнахме. На третия ден стигнахме Русе, където престояхме 3-4 часа. Когато влакът потегли, един от железничарите ни каза, че тези вагони са за гара Самуил. Оттам с шейни ни закараха в Исперих. Сутринта започна разпределянето. Изпратиха ни в с. Хърсово. Следобед с една шейна потеглихме. Снегът беше много дълбок, път не личеше, шейната на три пъти се обръща и едва не смаза майка ми. По тъмно стигнахме в селото, а там едва не пребиха каруцаря, защото се бил забавил. Не ни разрешиха да ходим на училище. Три пъти дневно се разписвахме в съвета. Смятаха ни за особено опасни престъпници. През януари комшиите ни съобщиха, че съдът работи и че са разпитвали баща ми. Една сутрин, като се събудих, видях мама облегната на масата да плаче. Явно не беше си лягала. Плачейки, даде ни закуска и ни помоли да отидем навън. Отидох да гледам как децата се пързалят. Видях Инчо и го попитах чул ли е на какво са осъдили баща ми. „А, амчи те всичките на смърт ги осъдиха”. Стана ми някак страшно. Не смеех да се прибера. Тръгнах към реката и се сгуших в един храст. Чак по тъмно ме намериха там.”

 

По същия начин, призори на 23 декември, няколко мъже нахлуват и в жилището  на интенданта на царските дворци Димитър Генчев. Съпругата му Севастия и двете им деца –  дъщеря и малък син, са измъкнати грубо от леглата и им е наредено за няколко минути да съберат най-необходимото и да напуснат дома си. Във фоайето на кооперацията на ул. „Витошка” № 37 ги държат дълго, докато най-после пристига открит полицейски автомобил. В навечерието на 50-годишнината от изпълнението на смъртните присъди на осъдените на смърт от Първи състав, на 24 януари 1995 г., разговарях с Георги Генчев, син на убития Димитър Генчев. Ето какво си припомни той за този паметен 23 декември 1944 г.:

 

„Когато минавахме през площад „Света Неделя”, колата спря на едно кръстовище. Бях седнал открая. Един мъж от минувачите ме запита къде ни карат. На концентрационен лагер, казах аз, а той така се учуди, че възкликна: „Как, нали сега няма вече лагери?” Щом ни карат, значи има, отвърнах му аз. Когато стигнахме  Захарна фабрика ни вкараха в едно голямо помещение, провериха всички и ни разпределиха в три конски вагона. Две-три денонощия не позволиха на никого да слезе. Във всеки вагон имаше по няколко души охрана, които често се сменяха и отиваха да се стоплят в един пътнически вагон. В единия край на нашия вагон пробиха дупка в пода, когато някой имаше нужда от тоалетна, а охранителите се подиграваха с жените. Веднъж мина и началникът на охраната. Питат го къде ни водят, а той отвърна, че отиваме в СССР, за да участваме във възстановяването на Одеса. Всъщност ни откараха в Исперих, където направиха снимки на всички, независимо дали е дете или възрастен. Сигурен съм, че тази снимка, на фона на една тухлена стена, се намира в досието ми. Разпределиха ни по различни села, във всяко село по едно семейство. Натовариха ни на каруца майка ми, сестра ми и мен и ни закараха в с. Йонково. Спомням си дебелия сняг и виелицата в този зимен ден. Пристигнахме вечерта по тъмно. На сутринта ни настаниха в турската махала. Турците не бяха лоши хора. Не ги беше страх и се държаха добре с нас.”

 

Преди 72 години кървавите нощи стават възможни не само поради това, че съветският ботуш стъпва върху българската земя, но и поради съглашателската политика на социалдемократите и земеделците. Макар по-късно част от тях да платиха скъпо своите заблуди. Лидерът на опозицията Никола Петков изкупи с живота си своята трагическа вина. За съжаление много от грешките на миналото през изминалия четвърт век на „преход” бяха повтаряни със завидно постоянство. Но истинската причина за нравствената безпътица, в която се намира нашето общество днес, за невъзможността да бъде оценено миналото обективно, а не през призмата на комунистическата идеология и митология, вина носят тъй наречените демократични сили, които не извършиха декомунизация и лустрация. Още по-голяма е вината на тъпчещото в старите коловози българско образование по история и по български език и литература. Без да се извърши тази първостепенна реформа – вероятно няма да е далече времето, когато триумфиращите комунисти/социалисти ще организират нов „спонтанен народен съд”. Защото нека не забравяме какво повтаряха старите номенклатурчици: „Тази власт с кръв сме я взели и само с кръв ще я дадем!”

 

От Виолета Радева

This entry was posted in България by Violeta Radeva.

За Violeta Radeva

Д-р Виолета Радева е журналистка, работила дълги години във в. "Демокрация". Публикувала е статии на литературни и исторически теми, както и политически анализи в редица списания и вестници. Сценаристка е на документалните филми на БНТ "Диарбекирски заточеници", "В примката на мълчанието. Змей Горянин" (първа награда на фестивала "Осма муза" през 2006 г.) и "Потомци на Фичето". Авторка на книгите "Рилският чудотворец", "От първо лице" и "Везната на бъдещето". Съставител и редактор на книгата "Спасителното упование" от Невена Крапчева.
В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар