fasada2

 

„Много по-лесно е да се опровергае убеждение,

отколкото предубеждение.”

Мари Ебнер-Ешенбах, „Афоризми”

 

Хората от моето оредяващо поколение, изживели и изживявали многократно през годините и десетилетията надеждите и безнадеждностите и на чистокръвния сталинизъм, и на последвалата измамна десталинизация, и на удавената в кръв Унгарска революция, и на смазаната с позорно българско участие от танковете на Варшавския договор Пражката пролет, и на последвалия неосталинизъм, си спомнят двубоя между реалния социализъм, завладял Съветската империя под егидата на Брежнев, и еврокомунизма, тръгнал от Париж към Рим, Мадрид и още някоя-друга западноевропейска комунистическа партия. Еврокомунизмът бе в известен смисъл отговор на лявонастроената западноевропейска интелигенция на източноевропейската агресия срещу Пражката пролет, опит за реанимиране и пренасяне на западноевропейска земя на погубения в Прага социализъм с човешко лице. Заветна цел на еврокомунистите бе да приложат идеите на Дубчек в демократична Европа, да съчетаят, да обединят в една политическа стратегия човешките права с комунистическата доктрина. Оказа се невъзможно – въпреки положените неимоверни усилия, тази социална романтика си остана непостигната. През 60-те и особено през 70-те години обаче еврокомунистическата кауза се радваше във Франция, Испания и особено в Италия на нарастваща популярност. Еврокомунистическите партии на тези важни за Европа и света държави бяха парламентарно представени, а идеите им се ширеха ускорено особено сред подрастващата хуманитарна интелигенция. На този процес Кремъл гледаше със смесени чувства: от една страна го радваше надеждата, че, макар и кое-що преобразена, комунистическата доктрина подкопава традиционния капитализъм, от друга страна обаче Москва бе обезпокоена, че разкрепостеният, светски дух на еврокомунизма може да се окаже за милиони съвременници алтернатива, която да компрометира и конкурира догматичния съветския модел. Стана като че ли поравно и едното, и другото – и едно, и другото поравно пропадна. Нито Кремъл загуби монопола си върху световното комунистическо движение, нито западноевропейските реформатори на марксизма успяха да регистрират значителни политически победи и постепенно се разтвориха в небитието. Причините за провала им са две: първо, непоследователната и половинчата подкрепа, която Кремъл им оказваше, и второ, утопизмът на собствените им цели, принципната несъчетаемост на комунизъм и демокрация. С времето нещата на Стария континент неусетно се върнаха в отъпканите си стари коловози. Получи се като в будистките практики: Преди просветлението носех вода, цепех дърва; след просветлението нося вода, цепя дърва. Е, защо е тогава целия път, извървян с толкова усилия? Ами защото, реши ли, умният човек може и от видимото безсмислие да извлече невидим смисъл. Тъкмо това ще се опитам да направя и аз. Но не в лабиринта на Дзен, а на политическото поприще.

 

И така, историята, на която ще стъпя, се разиграва нейде в разцвета на еврокомунизма. Който от изгрева до залеза си се вижда изправен на няколко идейни фронта. Налага му се да воюва от една страна със собствените си правителства, които благодарение на общонародния характер, който приема капитализмът в следвоенния период, обезпечават на гражданите нарастващо благосъстояние. Втората нелека битка, която еврокомунизмът води, е с догматиката на кремълската доктрина. И третата, също нелека битка е срещу онези компартии на Запада, които гледат на еврокомунистите не като на реформатори и новатори, а като на ревизионисти и предатели на марксистко-ленинското наследство. В ортодоксалния лагер на комунистическото движение е и Португалската компартия начело с легендарния си лидер и непоправим консерватор в най-лошия, в сталинисткия смисъл Алвару Кунял. Воювал самоотвержено десетилетия наред срещу едноличния режим на Салазар, преминал геройски през репресивната система на португалския авторитаризъм, Кунял е от онези антиреформатори и непоклатими стожери на правата вяра, от онези динозаври на новото време, които предпочитат да се вкаменят, отколкото да еволюират. В кабинета му висели като икони портретите на Ленин, Сталин, че и на председателя Мао. Когато го попитали веднъж защо не потърси общ език с лидерите на големите комунистически партии на Испания, на Франция и Италия, еврокомунистите Сантяго Карильо, Жорж Марше и Енрико Берлингуер, Кунял отговаря раздразнено: „Докато португалският селянин копае с мотика, ние трябва да останем сталинисти. Ако преминем към плуг и трактор, ще станем еврокомунисти!”. Така и не стават – броени години след това еврокомунизмът доказва своята нежизнеспособност и губи почва под краката си, а Кунял умира на преклонна възраст дълго след гибелта на световния комунизъм и разпадането на Съветската империя. Умира като последния крупен теоретик и практик на сталинизма, пренесъл през поколенията ожесточеността на една отречена от историческия процес и от светския дух на времената идеология.

 

Споменавам всичко това, за да разнищя връзката, която Кунял прави между примитивизма, сталинизма и еврокомунизма. Аз бих обърнал, преобърнал бих тезата му. Според мен именно защото са затворили душите и сърцата си за всяка политическа реформа, именно защото съзнанието им е било десетилетия наред блокирано от догмите на антидемократи и антиреформатори като Салазар и Кунял, португалските селяни копаят с мотика. За да хвърлят мотиката и да възседнат трактора, е необходимо първо да преминат от сталинизма към еврокомунизма, а оттам – към модерната, белязана от технократични постижения демокрация. Днешна Португалия това и прави стъпка по стъпка, но не нейният път е мое вълнение. Интересува ме по-скоро постановката на Кунял, която подсказва един съществен, един фундаментален въпрос: Дали след като еволюираме до по-съвършени форми на живот, ще променим съответно и мисленето си, или обратно: трябва първо да променим мисленето, за да усъвършенстваме и живота си? Или, казано с други думи, дали битието определя съзнанието или съзнанието битието? Според марксизма вярно е първото, според мен – второто. Тъкмо затова Кунял счита, че трябва като сталинисти да копаят с мотиката, а стигнат ли – копка по копка – до трактора, да пренастроят светогледа си на еврокомунистическа вълна. Варианта със сталинизма в главата португалските селяни да си останат доживотно с мотика в ръка, Кунял не допуска изобщо. А според мен той е най-вероятният. Аз съм на мнение, че битието определя съзнанието само при елементарните, при нисшите организми – и особено при онези, които живеят на рефлекторно равнище. Те нямат самоличност, нямат себестойност – те са ситуацията. Докато на равнище човек е обратно – човекът е човек дотолкова, доколкото със силата на знанието и съзнанието си претворява ситуацията съобразно собствените си екзистенциални потребности, създава, отново по съзнателен път, нови ситуации, нови жизнени среди дори. Новите, по-съвършени представи, новите, по-съвършени мисловни форми създават нови, по-съвършени действителности, а не обратното. Така духовната еволюция води до материална и социална еволюция, така човек и човечество извървяват каменистия път от първобитната пещера до електричеството. Този път е недоизвървян и до днес, защото е вечен и необятен като човешкия дух. Който пък в моето светоусещане на православен християнин е искрица от духа Божи. С казаното не натрапвам никому това си виждане – само се себеразкривам. Себеразкривам се чрез духа Божи така откровено, както Кунял го прави чрез мотиката. Коренно различни, двете себеразкривания имат и нещо общо: те са белязани от провала на еврокомунизма, от последвалата гибел на комунизма и от триумфа на демокрацията. В Божия смисъл – не в смисъла на мотиката…

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар