„Беда, щом баницата меси обущар –

ботушите пък ги кове хлебар.”

И. А. Крилов, „Щука и котарак”

 

Най-съществената поука от последния референдум е поуката, че България не е страна за референдуми. Както не е страна и за мажоритарен вот. Много политолози го знаеха още преди референдума – много други отказаха да го осъзнаят и след него. Подобни начинания предполагат друг народ с друга нагласа, с друга гражданска зрелост, с друго обществено съзнание. В противен случай базисната демокрация, част от която са референдумите и мажоритарният общински или парламентарен вот, може да стори много бели – една от друга по-непоправими. Това вече се случва на родна земя – разногласията и хаосът, до който доведе последното допитване, е жива илюстрация на тази опасност. Референдумите са средство и за прокарване на популистки начинания, а в една България границата между популизъм и примитивизъм е размита. България не е Швейцария и през предстоящите два-три века едва ли ще стане. Говоря за Швейцария не само като политическа култура, а и като благосъстояние. Работата е там, че бедният човек е по-податлив на манипулиране, отколкото богатият. Така е не само с хората – така е и с народите, и с политическите формации. Една обедняла, една лишена от държавни субсидии партия става лесна плячка за апетитите на олигарси – особено след като безпаричието я изправи пред алтернативата или да се саморазпусне и да изчезне от лицето на земята, или да приеме частни субсидии със съмнителен произход. Което пък автоматично я прави не само зависима от криминалния контингент, а и негова функция. Така че не, както референдумът на популиста Слави препоръчва, спирането на държавните субсидии – контролът върху тяхното разпределение и разходване е оптималният път. Онзи, който отпуска субсидиите, по силата на логиката придобива моралното право да проследи тяхното изразходване. А един държавен апарат, колкото и несъвършен да е той, е по-скоро в състояние да изгради съответните механизми за ефективен контрол, отколкото една олигархична групировка. И никакви референдуми, никакви мажоритарни вотове няма да променят това съотношение на силите. А обстоятелството, че родната общественост не осъзнава и дори не долавя тези сериозни опасности, е още едно свидетелство за неприложимостта на референдума към националното ни политическо битие.

 

Всички онези открити популисти и прикрити левичари, които ни сочат като пример за подражание световния шампион по референдуми Швейцария, съзнателно си затварят очите пред обстоятелството, че Швейцария не е постигнала днешното си завидно състояние чрез референдуми, а обратното: тя е въвела референдума като способ (и то само на общинско, на кантонално – не и на общодържавно – равнище), след като е еволюирала, след като е пораснала граждански за него. За една страна като нашата обаче, в която гласоподавателите на цели квартали и на цели селища имат готовността да се себепродадат срещу кана вино и порция кебапчета на калпак, а всяка от политическите сили е готова да ги купи, референдумите могат да се окажат противопоказни – още по-противопоказни биха били мажоритарните изборни практики. И още по-кратко и ясно: че парламентарно представени политически партии от целия спектър купуват открито и масово мандат след мандат хиляди гласове, е ужасно, но, въпреки ужаса, това е само част от бедата. Другата част от нерадостната картина е волята на гражданите на една държава, претендираща да е демократична, цивилизована и европейска, да се себепредлагат като стока по изборните тържища. Тази перманентна готовност, която придружава младата ни, а междувременно и не съвсем млада, демокрация през всички парламентарни и общински избори, е в моите очи най-силният аргумент срещу копнежите за мажоритарност. Ако и сега депутатстват депутати като Бат Сали, а в пограничните ни региони, аплодирани от цялата нация, раздават правосъдие трапери като Динко, при една мажоритарна система тяхното наличие ще се превърне във фолклор.

 

Защо тогава референдумът внезапно се оказа така желан у нас? Популизмът на популистите е едно колкото реално, толкова и недостатъчно обяснение. Второто, според мен по-сериозно, обяснение е от психологически характер: давайки гласа си в един референдум, гласоподавателят получава измамното самочувствие, че контролира държавната или общинска институция, че участва лично в решаването на националните проблеми, че става съучастник в управлението на страната, че съуправлява рамо до рамо с управляващите. Истината е противоположна: чрез участието си в референдума гласоподавателят не допринася за разширяване на националната демокрация, а по-скоро развързва ръцете на популисти, мафиоти и олигарски, загрижени не за неговото добруване, а за собствените си приходи; чрез референдуми човешките права и граждански свободи на гласувалия ще бъдат по-скоро ограничавани и потъпквани, отколкото утвърждавани и съблюдавани. Референдумите са не само средство, което разчиства на лобисти с нечисти цели пътя към властта – самите референдуми могат да бъдат, както демонстрира и последното допитване, манипулативни, чрез тенденциозно подбрани и формулирани тенденциозно въпроси да подведат гласоподавателя към един или друг преследван отговор. Доколкото питащите са по правило по-обиграни от питаните, подобна опасност съществува, разбира се, и в една Швейцария, за страна като България обаче тя е особено актуална. Въвеждането на референдума и на мажоритарния принцип в недоразвити граждански страни би довело до абсолютизиране ролята на масите, сиреч на посредствеността и примитивизма. А двете абсолютизирания – както на държавата, така и на масите – са еднакво неприемливи, еднакво подкопаващи демокрацията. Абсолютизирането на масите по необходимост значи обезправяване на малцинствените групи, а още повече – на индивида. Докато една от основните функции на модерната демокрация е защита на малцинството от своеволията на мнозинството. Какво става, когато тази функция бъде занемарена, илюстрира най-красноречево възходът на кафявата чума в Германия през началото на 30-те години. Да се предпазим от тази зловеща опасност, или поне да я ограничим, можем не чрез автократични прийоми, а като противопоставим на подклажданото от левичарите настъпление на пряката, на базисната демокрация институционалната демокрация – толкова по-институционализирана, колкото по-незряло е общественото съзнание.

 

Равносметката е недвусмислена: и родната, и международната действителност; и история, и съвремие ни предоставят достатъчно примери, от които можем и трябва да се поучим, достатъчно социалнополитически модели, които си струва да последваме. От нови експерименти страната ни няма нужда – националната ни политика не е опитно поле. Един мъдрец беше казал, че само глупакът  учи от собствения си опит – умният човек, както и умният народ,  учат от чуждия опит – така е по-целесъобразно. А ние имаме на разположение и двата опита – един от друг по-скъпоценни. Не ги ли оползотворим подобаващо, рискуваме да обременим битието си с нови премеждия. За предпочитане е своевременно да ги предотвратим, отколкото следвременно да воюваме с техните последици.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар