turcia

 

„Тоз, който на убийците прощава,

той сам в убийствата ги насърчава.”

Шекспир, „Ромео и Жулиета”

 

Фактът е безпощаден: демократична България приема безкритично хиляди бежанци от Близкия и Далечен изток, много от които са несъмнено действащи бойци на ИД и терористи на Алкайда, още повече измежду тях са симпатизанти на тероризма, сиреч потенциални терористи, а връща на Турция потърсилите у нас политическо убежище противници на режима на Ердоган. Това обстоятелство не само поставя под съмнение демократичността на страната ни – това обстоятелство е и в пълен разрез с редица подписани от Република България международни споразумения на най-високо равнище, включително и Женевската конвенция. Въпросът има и морална страна, която съвсем не говори за хуманно отношение към беззащитните жертви на автократичния режим в южната ни съседка. Не ще и дума, че далеч не всички арабски бежанци са терористи, но след като на практика е вдигнала граничния си контрол, българската държава позволява покрай действително преследваните да се промъкнат на Балканите, а оттам и в Европа, и ислямски атентатори, които само чакат своя час. Докато турските граждани, които хвърлихме с лека ръка на вълците, са с доказано политическо кредо. Да приемаш и подслоняваш терористи, а да прогонваш правозащитници, не е израз на политически морал – свидетелство за отсъствие на морал е, за държавническо поведение, несъвместимо с фундаменталните нравствени принципи на християнската ни цивилизация. Подобни стъпки са несъвместими и с принадлежността ни към Европейския съюз, превръщайки членството ни в организацията в кух и безсъдържателен ведомствен акт. Особено след като знаем каква участ очаква върнатите в родината им: ще бъдат убити или ще гният може би доживотно по турските зандани. И всичко това – не само защото са дръзнали да бъдат себе си, да вървят след принципите на собствената си гражданска съвест, да не позволят идеологемите на един престъпен режим да се превърнат в техен личен морален кодекс. Всичко това се случва и поради коравосърдечието на една новодемократизирала се съседна република, пожертвала техните съдби, за да угоди на един тиранин. Ако можем да окачествим участта на потърсилите убежище турски граждани като драма, ако не и като трагедия, тяхното бедствие е резултат от съвместните усилия, от неофициалното, но тясно сътрудничество на българските и на турските власти. Едно сътрудничество, което обслужва безправието в южната ни съседка и с което София едва ли има основание да се гордее.

 

Неотдавна тридесет и осем служители на турското посолство в Германия поискаха (и получиха!) политическо убежище – един пример на една водеща европейска и световна сила, който ние не само бихме могли, а и би трябвало да последваме. Защото всички сключени международни споразумения по темата, към които, както споменах, като част от цивилизацията и нашата страна би трябвало да се придържа, могат да бъдат обобщени с думите: Право на политическо убежище се предоставя на всеки, преследван в родината си по политически, по религиозни или по етнически причини гражданин. Няма съмнение, че потърсилите убежище както в Германия, така и на родна земя турски граждани отговарят на тези условия. Да ги върнеш на палачите им, е не само противочовешко – и противозаконно е. Една млада демокрация като нашата не се себелегитимира пред собствените си граждани и не се себедоказва на международното поприще като сервилничи пред чужди деспоти, а тъкмо това правят българските държавни власти. В никое правово общество съдбата на политическите емигранти не се решава чрез взаимна договореност между правителствените лидери – така решават само автократи, докато в демократичните общности решава съдът. Съдът и само съдът е оторизиран да прецени дали и доколко една молба за политическо убежище е основателна или не. Ако държавата е правова. А ако не е правова, решава държавникът. Толкова е просто и ясно.

 

Ердоган е не само опасност за външния свят – той е враг и на собствения си народ, доколкото го обезправява в интерес на личното си властолюбие. Враг е и на Европа, и на целия Свободен свят, доколкото потъпква онези добродетели и ценности, които за всеки цивилизован човек са сакрални. Да се солидаризираме с Ердоган, значи да се противопоставим на цивилизацията. Ние тъкмо това и правим, превръщайки държавната си политика в съавтор на издевателствата му. Макар че не от любов към Ердоган му сервира нашето правителство на тепсия онези нещастници, които наивно са повярвали, че Република България е територия на демокрацията и хуманизма, на любовта към ближния, на обезпечените човешки права и правовия ред. Сервира му ги от опортюнизъм, от малодушие и страх, от византийщината, с която цели хем да съхрани другаруването си с Европа, хем да си обезпечи добросъседство с една Турция, която с Ердоган воглаве ден след ден все по-целенасочено се превръща в мюсюлманска, в антиевропейска автокрация. Но на две сватби едновременно не се танцува – бягството от решение не е решение. Като демократи и хуманисти нашето естествено място не е на страната на деспота Ердоган – нашето естествено място е на страната на хилядите жертви на неговия безскрупулен режим, на страната на европейските ценности, на страната на човечността и милосърдието, на изначалието, на онзи морален принцип, от който е потеглило очовечаването ни, на Христовата кауза, от която тръгва цялата ни цивилизация. Докато цяла Европа все по-недвусмислено се дистанцира от Ердоган и се солидаризира с жертвите на едноличния му режим, ние вървим по обратния, по антиевропейския път: все по-недвусмислено се сближаваме с деспота и се дистанцираме от неговите жертви. Едва ли този път е градивният. Вярно е, че като външна граница на Европейския съюз и като съседна на Турция държава ние сме най-непосредствено, най-директно засегнати, вярно е обаче също, че в тази сложна позиция място за шикалкавене няма, че отдавна е настанало време да се себеопределим, категорично да решим дали сме европейци, хуманисти и демократи, или присъстваме в европейското семейство само формално и ведомствено, а фактически сме ортаци на един престъпен, антиевропейски и варварски режим. Най-сигурният показател за демократичността на една демокрация, за нейната автентичност и функционалност е способността й да се разграничи убедително от антидемократичните държави – съседни и далечни. Това разграничаване ние още не сме сторили, но ако искаме да се впишем в световната демократична общност, то ни предстои неминуемо.

 

Признавам си с ръка на сърцето: пишейки тези редове, аз не съм обективен – не бих могъл и да бъда. И на ожесточаващия се авторитаризъм в Турция, и на саморазправата на режима в Анкара със свободомислието, и на горчивата съдба на дискриминираните и прогонени от родината си демократи и противници на едноличната власт на Ердоган аз мога да гледам само с очите на ветеран и дългогодишен изгнаник, с очите на политическия емигрант, който бях цели десетилетия и който през последните месеци и години отново започвам да се чувствам на фона на набиращите сила русофилски и неокомунистически тенденции в отечеството любезно. Изгнаническото си минало, което нося като кървящ спомен и до ден днешен в биографичния си път, ме задължава – както политически, така и морално. Защото не само духовното си оцеляване – и физическия си живот аз дължа на великодушието и хуманизма на демократичната (западно)германска държава, която не се огъна пред натиска на София да ме върне обратно, да ме предаде на българските комунистически власти. И ако някой реши, че на икономически могъщата и политически и военно приобщена към евроатлантическите структури и Нато ГФР й е било лесно да устоява на подобен натиск от страна на София, ще отговоря, че съвсем не е, съвсем не бе така. В онези паметни времена на бушуващата по всички фронтове Студена война, която като програмен редактор и аз водех по микрофоните на българоезичните западни радиостанции, България бе не една самотна и немощна държавица, сбутана нейде в балканските дебри, а неделима, органична съставна част от Съветската империя – империя, която по милитаризъм и агресивност нямаше равна на себе си под слънцето. Така че като член на Варшавския пакт България бе жива военна заплаха за целия Свободен свят. Това обстоятелство прави политическото поведение на Западна Германия в защита на човешките права, защита, отнесена и към моята личност, още по-доблестно.

 

От всичко, споделено дотук, следва едно: Демократичният, цивилизован свят ни предоставя политически модели, които ние можем да последваме. А можем и да не последваме. Деспотичният, варварски свят с Турция на Ердоган и с Русия на Путин воглаве от своя страна също ни предоставя политически модели, които ние също можем да последваме или да не последваме. Изборът е наш и само наш – наша национална свобода, но и наша национална отговорност. Един избор, който ускорено динамизиращата се през последните години международна политическа ситуация прави все по-насъщно необходим и все по-актуален. На фона на разрастващите се военни конфликти в Близкия изток и особено на фона на ожесточаващата се ден след ден диктатура, чийто край не се вижда, в южната ни съседка, този избор не търпи повече отлагане – дължим го на света. И на себе си го дължим – дължим го и на потомците си. Защото изборът, сторен днес, може да се окаже предопределящ не само за нас, съвременниците, а и за цели поколения напред.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар