Photo: instagram.com/rterdogan/

Photo: instagram.com/rterdogan/

„Грижата за човешкия живот и щастие, а не

тяхното унищожение, е първата и единствена

цел на доброто правителство.”

Томас Джефърсън

 

Неотдавна осъденият на почти шест години затвор главен редактор на в. „Джум Хюриет” Джан Гордан заяви, че да се довери на днешното турско правосъдие, е все едно да си сложи главата на гилотината. След като е така, логично възниква въпросът защо българското правителство се доверява на същото правосъдие. А че му се доверява, е ясно като ден – критична дума по адрес на Ердоган и кликата му, произнесена от български държавник, аз не съм чул. Фактът пък, че българската държава връща с готовност потърсилите на родна земя спасение от деспотизма на Анкара свободомислещи турски граждани, превръща безкритичността на българските държавни лидери в благоразположение, а благоразположението – в сервилност. Да експроприираш бежанците от една съседна страна обратно в родината им, значи да ги третираш не като политически емигранти с всичките права и защити, които международният им статут предпоставя, а като престъпници. Такива ли са те всъщност?

 

Стотиците хиляди арести не само на заподозрени атентатори и пучисти, а и на критично настроени турски интелектуалци Ердоган оправдава с терористичната заплаха, пред която е изправена страната му. Тази заплаха е несъмнено факт, който ден след ден кърви по улиците на големите турски градове. И за да бъда още по-ясен в позицията си, ще добавя, че всяка форма на тероризъм е престъпление – особено когато неговите атаки са насочени не срещу, да речем, военни обекти, а срещу мирни граждани. Осъждайки морално тероризма, не бива да подценяваме обаче обстоятелството, че той е до голяма степен продукт и на радикализирането на турската вътрешна политика през последните години – радикализиране, за което допринесе и потъпкването на човешките права и гражданските свободи от режима на Ердоган. Схемата, по която протичат вътрешнополитическите процеси, е проста: една крайност закономерно води до възникване на друга, противоположна крайност. Така безскрупулността, с която властимащите се себеразправят с политическите си противници, закономерно подхранва онази безскрупулност, с която атентаторите ден след ден проливат реки невинна кръв – не само в Истанбул и Анкара. Че, разстрелвайки турски граждани, тези престъпници разстрелват и хуманизма, и елементарните човешки права и граждански свободи, не ще и дума. Но тези права и свободи са поголовно потъпквани (също ден след ден) от турските органи за сигурност. Които воюват не само срещу атентаторите, а и срещу всяко другомислие, срещу онези турски граждани, а те са милиони, които са критично настроени към днешната политика. В тази ожесточена битка Ердоган съвсем сериозно се себепрепоръчва като наследник и последовател на Кемал Ататюрк. Каузите на Ердоган и Ататюрк обаче са принципно, органично несъвместими. Докато Ататюрк е основоположник на модерната турска държава и усилията му са насочени да изтръгне страната си от азиатщината, да я избави от вековната национална самоизолираност, в която тъне, и да я приобщи към просперираща Европа, да надмогне догмите на ортодоксалния ислям, сковали особено необятната турска провинция в невежество и примитивизъм, Ердоган крачи с твърда стъпка по обратния път. Ако демократизирането предполага разделение на властите, през последните години сме свидетели на тяхното обединение – гражданската власт и религиозната доктрина в Турция все по-симбиотично се сливат ведно, сливат се, съсредоточавайки се в ръцете на Ердоган, ведно и всички останали власти, чието разделение е гаранция за демократичност, Турция все по-определено се превръща в мюсюлманска автокрация, така далеч от съвременното разбиране за държавност, както здравето от болестта. Вярно е, че и методите на Ататюрк бяха далеч невинаги демократични (трудно е да подходиш със средствата на цивилизована Европа сред безпросветните маси), но сравнен с издевателствата на Ердоган, Ататюрк е истински ангел. Докато, рискувайки собствения си живот, реформаторът Ататюрк с мъчителни усилия освободи родината си от господството на халифата, рискувайки и похищавайки живота на стотици хиляди свои сънародници, Ердоган връща стъпка по стъпка халифата на дневен ред. Деспотите на всяка нация са пришивали постиженията на културно-политическото наследство към собственото си име – прави го и деспотът Ердоган. За мен като българин обаче най-лошото е, че този деструктивен процес съседна Турция реализира с безгласната подкрепа на София.

 

Не ще и дума: всяка демократична държава предпочита демократични съседи. Ние не можем да избираме съседите си, можем обаче да изберем отношението си към тях. Как, с други думи, една държава да подходи, когато в съседство господстват не демокрацията и човешките права, а деспотизмът и безправието? Въпросът не е с повишена трудност, защо цивилизационният избор е един: политическо противодействие на диктатурата. Колкото това противодействие е по-изявено, толкова и демокрацията е по-убедителна. И обратното: тръгне ли една демокрация да се примирява с диктатурата в съседство, тръгне ли да шикалкави и да се съобразява повече с нейните политически интереси, отколкото със собствените си демократични принципи, тя става (съзнателно или не) пасивен или активен съучастник в безправието. За мое огорчение страната ни избра този нецивилизован път. Ще повторя онова, което заявих тези дни в предаването „Панорама” на БНТ: връщайки турските политически емигранти на палачите им, София не само нарушава и собствената си конституция, и редица международни споразумения, които е подписала – София поема и тежка морална вина, превръща се в съучастник на драмата на тези турски нещастници, потърсили закрила от върлуващия в родината им терор в демократична България. Поради непрозрачната медийна политика на властите ни техният точен брой остава неизвестен – може би става дума за стотици тихомълком предадени без съд и присъда на турските палачи бегълци. Но не техният брой е важен – важен е феноменът, важно е безсърдечието, с което, за да си спести евентуални конфликти с кликата на Ердоган, България обрича жертвите на неговия режим на жестокостта и безправието, които несъмнено ги чакат в страната им. И от които се надяваха да се спасят, емигрирайки. Държавите са като хората: споделяйки една морална политическа позиция, те постъпват морално, а споделяйки една аморална политическа позиция, постъпват аморално. България връща на Турция живи хора, човеци – като че ли са кокошки. И ако пиша тези гневни редове, правя го, за да уведомя, че това не е моята България, това не е демокрацията, за която избягах, рискувайки физическия си живот, от демоничния комунизъм, която защитавах десетилетия наред по западните медии и за която мръзнех ден след ден в началото на 90-те заедно с хиляди столичани на жълтите павета. Всичко това не само ми дава право на граждански глас – всичко това и ме натоварва с моралното задължение да бъда гражданин. Особено когато това ми демократично гражданство е застрашено от един съседен режим с имперски мераци – неотдавна Ердоган заяви претенции към Кърджали, а аз се боя, че, окуражен от нашата лакейщина, утре и кърджалийско ще поиска. Може би не в името на собствената си мегаломания, а от името на Ататюрк…

 

В заключение да се върнем към началото на нашия разказ. Да го направим с ключовия въпрос защо, докато по собствените му думи за главния редактор на в. „Джум хюриет”, чиито страници не са апологети нито на тероризма, нито дори на екстремизма, да се довери на днешната турска власт, е все едно да си сложи главата на гилотината, за нашите държавници не е така – връщайки политически емигранти обратно, те фактически декларират, че хранят доверие към турското правораздаване. Ами защото докато Джан Гордан живя ден и нощ в ледовитата сянка на гилотината, а междувременно гние, забравен от Бога и света, в турските зандани, нашите държавни люде се греят на слънцето на демокрацията. Една демокрация, за която те, за разлика от Гордан, с нищо не са допринесли – нито като противници на беснеещия в съседство деспотизъм, а още по-малко като поборници срещу комунистическия режим. Други воюваха на родна земя някога – други воюват в съседство днес. Господарите на властта по правило не воюват – те само унаследяват и консумират отвоюваното. А „духът на демокрацията” – учи Махатма Ганди – „не може да бъде придаден външно – той трябва да идва отвътре”. А в случая отвътре няма какво да дойде, освен пустош. Една подарена, една унаследена като дар свише, една външна, неизстрадана и неизживяна демокрация губи най-важното: екзистенциално съдържание и екзистенциална стойност. Става дума значи за една обезценена, за една девалвирала с времето демокрация – толкова обезценена и толкова девалвирала, че обладаваната държавна власт се оказа по-скъпа, по-мила и драга от демократичността на държавата…

 

Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар