gishe

 

„Животът би бил съвсем непоносим, ако

отделните личности действаха така не-

справедливо, както държавата и ако човек

ограбваше така човека, както прави тя.” 

Едмонд и Жул Гонкур, „Дневник”

 

Антиевропейците на родна земя са колкото пагубна, толкова и респектираща сила – техният внушителен брой е равен на внушителния брой на русофилите ни и това убийствено равенство съвсем не е случайно, то подсказва принципна взаимозависимост. Доколкото от веки веков, та и до ден днешен Русия е изолирана, противопоставена и на Европа, и на целия цивилизован свят империя, плъзналото по нашите земи русофилство е гражданската субстанция, органиката на опозицията ни спрямо Стария континент. От друга страна антиевропейските тенденции и у нас, и в останалите страни-членки на ЕС се подхранват и от грешките и заблудите на водещите европейски сили в хода на интеграционния процес. Грешки и заблуди, които са колкото нежелани, толкова и разбираеми. След като народите и етносите на Стария континент са живели цели векове и хилядолетия в национален сепаратизъм, в нестихващи разногласия и взаимна враждебност и за пръв път се учат да живеят като съквартиранти в общ европейски дом, попътните недоразумения са не само естествени, а и неизбежни – недоразумения на всяко ново начинание, на всяко прохождане. В тежките проблеми, които обременяват оптимистичния ни път към интернационализма, най-голям дял имат обаче илюзиите, които незрелите народи като нашия възлагаха на приобщаването ни към ЕС. Докато Соломон Паси плачеше в Брюксел под звуците на националния ни химн на церемониала по формалното ни встъпване в ЕС, българите масово повярваха, че тези сълзи на радост вещаят светло национално бъдеще, че членството ни в ЕС начаса ще реши всичките ни национални проблеми като преразпределели с някой-друг указ (колко му е!) наличните материални блага между европейските народи. Това преразпределение нашего брата си представяше според социалната теория, но не и според социалната практика, на унаследената комунистическа доктрина: най-богатите европейски държави ще ни дарят част от благосъстоянието си така, че да се поизравним в жизнените си стандарти. Е, дарителите щяха да пообеднеят мъничко (бълха ги ухапала!), но ние пък – много да забогатеем. Граждански зрелите ни сънародници, които не мислеха по този елементарен, по този инфантилен начин, бяха малцинство – малцинство са те и днес.

 

Разбира се, че не стана така. Нямаше как и нямаше защо така да стане – подобно преразпределение нито щеше да доведе до нашето обогатяване, нито щеше да бъде оправдано морално и икономически. Единствената помощ, която чрез солидните си фондове Европа бе готова да ни окаже (оказва ни и до днес), е помощта, която има потенциала да се превърне в себепомощ, сиреч да ни даде начален тласък, да ни съдейства да стъпим политически и икономически на собствените си крака, да ни научи как да просперираме духовно и материално чрез собствени усилия. И то така, че, разгръщайки с времето националния си ресурс, да се превърнем в еманципирани, равностойни съконтиненталци. Ако задачата на Брюксел в този смисъл беше да ни предостави съответната помощ, наша задача беше да я усвоим и да я оползотворим подобаващо. Но се случи само първото – второто така и не се случи. Смисълът, с други думи, беше един и същ – само реализацията му беше разнородна. Казано по-точно, Европа свърши своята работа – ние нашата обаче не свършихме.

 

За всичко това си мисля и премислям като се взрях тези дни в една статистика, която ме стъписа. Ето я черно на бяло: При 312 милионно население САЩ поддържат 800 хиляди държавни служители, а за 16 милиона холандци се грижат 20 хиляди държавни чиновници. Ние, седемте милиона българи, обаче сме обгрижвани от 440 хиляди държавни чиновници. Което ще рече, че пропорционално, на глава от населението ние разполагаме с 45 пъти повече служители от американците и с 51 пъти повече от холандците. По техните пропорции ние би трябвало да имаме не 440 хиляди, а 9 хиляди чиновници. Данните са толкова стряскащи, че не бих им повярвал, ако не бяха предоставени от Демографския център на БАН – и моето писателско въображение не е безгранично. На всичко отгоре при това свръхобгрижване няма съмнение, че българският гражданин едва ли е по-качествено обслужван от държавата си от холандския или американския – в гражданската сфера повишаването на количествените показатели не води автоматично до повишаване на качествените. Най-често става обратното – обратното става и в случая. И тази обратност съдържа един от многото отговори на въпроса защо, за разлика от милиони други европейци, ние, българите, тънем в такава безмерна духовна и материална нищета.

 

Доколкото са издържани от нас, произвеждащите им сънародници, държавните ни чиновници са по правило паразити, ведомствени бройки, паразитиращи върху целия обществен организъм. Става дума обаче за един паразитизъм, който е необходим, както са необходими държавните органи за сигурност, правителствата, съдилищата, образователните институции и пр. Тези паразити са неизбежни. Доколкото обаче, както установи един блестящ изследовател на проблема, всяка бюрократична формация, а държавата е несъмнено такава, съдържа тенденцията да увеличава числеността си, при което качеството на вършените от нея услуги се понижава, процесите трябва да бъдат много внимателно следени и контролирани. За целта най-цивилизованите страни като САЩ и Холандия са си изградили съответните обществени механизми, а най-нецивилизованите като нашата не са си ги изградили. Тъкмо затова ние издържаме чрез данъците (сиреч чрез труда си) цяла армия паразити, които по ведомства и общини не облекчават, а тровят ден след ден живота ни. Казано по-откровено, ние им плащаме, за да ни инквизират. И понеже им плащаме съвестно и щедро, те съвестно и повсеместно го правят.

 

Не ще и дума, че колкото по-малко необходима е една държава на нацията си като цяло и на редовия гражданин в частност, толкова по-съвършена е тя. Така погледнато, силата на държавата се състои в нейното безсилие. Или по-точно в намирането, в установяването на оптималния баланс между сила и безсилие. Защото, както пише Пол Валери в „Погледи върху сегашния свят”, „ако държавата е силна, тя ни смазва; ако е слаба, ни погубва”. А най-добре е да предотвратим и едното, и другото. Надеждата, изказаната от Ленин в „Държавата и революцията” увереност, че държавата ще отмре изцяло с пълната победа на комунизма, е, като целия ленинизъм, жива мистификация. Подобно отмиране е възможно, само ако народът е народ не от хора, а от ангели. Когато обаче една революция като ленинската тръгне по ведомствен, по командно-административен, по насилствен път да превръща хората от грешници в ангели, побеждава, както демонстрира кървавият опит и на болшевизма, и на нацизма, дяволщината. И най-съвършената държава няма как да направи себе си напълно излишна, но непрекъснато да се себеограничава – както числено, така и в пълномощията си – е задача, постижима за всяка държавна администрация. Всичко това е, разбира се, въпрос не толкова на решение свише, колкото на гражданско самосъзнание на електората, подобно себеограничаване и раздържавяване не е възможно в Танганайка – възможно е само в най-проспериращите страни. Казано по-простичко, силните, себеосъзнати народи имат нужда от слаба държава, а слабите – от силна. Но ако ние, българите, не полагаме и искрица усилие да тръгнем по един градивен реформаторски път, ако държавният ни апарат е пренаселен с високо платени безделници, ако държавната институция така е наедряла с годините, че се е превърнала в истински тумор, в национално зло и храненик на цял един народ, кой да плаща масрафа? При подобно състояние от констатацията, до която Аристотел стига в „Политика”, че „гражданинът е в такова отношение към държавата, в каквото е морякът към останалия екипаж на кораба”, няма и помен. А след като е така, кого да виним – Европа, Америка или себе си? Казано с други думи, ако една безотговорна, сребролюбива и властолюбива държавна администрация е решила да възнаграждава богато и пребогато собствената си непродуктивност, справедливо, морално ли е, след като ние сме я избирали и след като ние консумираме нейните калпави услуги, да очакваме някой друг да финансира нейното разточителство? Ние обаче очакваме – колкото и несправедливо и неморално да е. Бедата е, че, колкото и масово да е, подобно очакване е не само неморално, а и нереалистично. А нереалистично само се умира – не се живее нереалистично. Животът, особено в неговите обществено-политически формации, е винаги реалистичен. Така изборът, пред който сме изправени, неусетно се превръща в избор между живота и смъртта. Този избор е наш и само наш. Както е наш и само наш животът – както и смъртта е наша и само наша.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар