siriijski-bejanci-sa-vlezli-v-sblysyk-s-policai-v-bejanski-lageri-v-turciq-83557

Обичайно имигрантите в една държава увеличават нейния БВП с повече, отколкото печелят тези имигранти. Имигрантите внасят нови обичаи и нови перспективи, добавяйки към културното многообразие. Имиграцията разширява възможностите хората от различни националности да се смесват и общуват. Нещо повече, междуетническото насилие, както и всички други видове насилие, в цял свят бележи тенденция на намаляване. Така че е резонен въпросът защо имиграцията се превърна в такава поляризираща тема в ЕС и САЩ.

 

Според елитите, основният проблем са „огорчените неудачници“ гражданите от по-нисшите слоеве на обществото, които не разполагат с необходимите умения, за да се конкурират в една глобализирана икономика и поради това лесно се поддават на расови и етнически предразсъдъци, и несправедливо обвиняват имигрантите за своите неволи. По думите на Хилари Клинтън, поведението на тези огорчени хора ги прави „нещастници“ и техните обществени нагласи са „непоправими“. Ето защо, единственото правилно отношение към тях е презрението.

 

Но така ли е наистина  и дали „огорчените неудачници“ всъщност не губят значително от имиграцията? Не са ли нискоквалифицираните имигранти причината за намаляването на заплатите им, източване на техните социални услуги и за фактически трансфер на все повече богатство към капиталистите и висококвалифицираните работници? Не е ли истина, че имигрантите се изолират, интегрират се много бавно и корозират общността в най-широкия и смисъл? Не следва ли от всичко това, че елитите би трябвало да чувстват известна съпричастност към горчивината на тези неудачници и да посмекчат презрението си? Не трябва ли тогава да се замислим над предложенията за ограничаване на имиграцията на нискоквалифицираните, като същевременно се подкрепя имиграцията на висококвалифицирани специалисти?

 

Именно това тълкуване на нещата се поддържа в една наскоро излязла книга „Ние искахме работници: Разплитане на наратива за имиграцията (We Wanted Workers: Unravelling the Immigration Narrative – англ.). Авторът Джордж Боряш е професор в Харвардския университет, експерт в областта на икономиката на имиграцията и самият той е имигрант. Направените от него основни изводи могат да бъдат обобщени, както следва:

 

  • ■ Имигрантите се самоподбират. Те претеглят очакваните предимства в дадена икономика и свободите срещу високата психическа цена за преместването си. Липсата на административен контрол и увеличаването на обхвата на социалните помощи в развитите страни все повече привличат нискоквалифицирани работници, защото системите за социални помощи са пригодени така, че именно те да се ползват най-много от тях.
  • ■ Икономическото изравняване отнема около три поколения, като разликата между получаваната заплата и предоставяните за нея умения подкопава с приблизително 40% икономиката на всяко поколение. Това важи, както за висококвалифицираните, така и за нискоквалифицираните имигранти. А туширането на големите етнически различия отнема от порядъка на един век, а не едно десетилетие.
  • ■ Изравняването е по-бързо при малки групи имигранти в сравнение с големите такива; комфортът и подкрепата сред големите групи забавя смесването и интеграцията. Съвременната имиграция се характеризира с големи клъстери – например мексиканците в САЩ – и така бъдещото изравняване може да се забави.
  • ■ Вземайки предвид баланса между заплатите и социалните придобивки, нискоквалифицираните имигранти дават малка нетна икономическа полза за останалата част от населението. Те, обаче, водят до намаляване на работните заплати в сферата, в която навлизат, като увеличението от 10% при предлагането на работна ръка задейства поне 3% намаление на заплатите. По-ниските заплати увеличават печалбите за капиталистите и заплатите на квалифицираната работна ръка.
  • ■ Предизвиканият така трансфер на богатство прави нищожни нетните ползи за местните жители. Боряш е изчислил, че в САЩ през 2015 г. имигрантите са допринесли 2100 милиарда щатски долара към БВП, и в същото време са довели до прехвърлянето на 500 милиарда щатски долара от джобовете на местните работници към касите на местните фирми.

 

Боряш критикува политизирането на тази тема. Повечето специалисти по имиграционните проблеми сякаш са толкова нетърпеливи да изложат ползите от имиграцията, че изкривяват доказателствата. Например, едно проучване на казус на притока от кубинци ( „Marielitors“) в Маями в началото на 1990 г. е бил широко използван, за да покаже, че имигрантите не оказват влияние върху националните заплати. Въпреки това, Marielitos са предимно неквалифицирани и много от тях са освободени от кубинските затвори. Проучването разглеждат заплатите на всички нива на квалификация. Боряш установява, че заплатите при най-ниското ниво на умения са спаднали рязко, може би един-към-един за всеки процент увеличение на броя на нискоквалифицираните работници.

 

Нещо повече, основните уравнения на неокласическата икономика, които отнасят очакваното въздействие върху заплатите към оценената еластичност на подмяната на работната ръка и дяла на работната ръка в доходите, предполагат, че е налице намаление на работната заплата от порядъка на 3% -5% за увеличение от 10% в съответното предлагане на работна ръка. Да се твърди, че има нулево влияние е огромна теоретична загадка, в противоречие на множество други доказателства. Освен това, не е необходимо да се търси непременно връзка между твърденията за нулево влияние и подкрепата за родените в чужбина работници. Последната голяма забрана на САЩ за имигрантски труд е от 1960, и то по искане на преимуществения латинонамерикански по своя етнос профсъюз United Farm Workers Union (Обединени селскостопански работници), с подкрепата на други организации и леви църкви и обществени групи. Това сложи край на програмата „Bracero“ (селскостопански наемен работник-исп.) за внос на временни мексикански селскостопански работници.

 

Нищо от гореказаното не означава, че имиграцията е лошо явление. Дори когато имигрантите не обогатяват икономически местното население, те самите се обогатяват и могат да обогатят културата на приемащите страни. Освен това, глобализацията притиска надолу нискоквалифицираните заплати в развитите страни, със или без имиграция; по-високите заплати задействат по-голям аутсорсинг. Въпреки това, политиците трябва да са наясно с противоположните въздействия и разнородни възприятия.

 

Най-добрият начин да се изгради и поддържа широка подкрепа за имиграцията в развитите страни е съзнателно да се благоприятстват квалифицираните имигранти пред неквалифицираните. Канада и Австралия вече го правят – те имат по-високи проценти родени в чужбина работници от всички други големи държави, а все още протестът срещу имиграцията е относително малък. Това също опровергава схващането, че белият колониален супремасизъм предизвиква анти-имигрантски настроения, тъй като и двете страни са силно бели / колониални по традиция и Австралия отдавна е наложила строги квоти за имигрантите от Азия.

 

Развитите страни трябва също така да насърчават по-активно интеграцията на имигрантите, които са вече на тяхна територия. Днес в ЕС най-голямата пречка за интеграцията на милиони имигранти-мюсюлмани е радикалният ислям. Той обезсърчава жените да се образоват, обезсърчава смесеното общуване с други религии и националности и смесените бракове с немюсюлмански местни жители. Радикалният ислям на свой ред предизвиква повече страх и враждебност сред немюсюлманите.

 

Това означава ли, че ЕС следва да насърчава расизъм или ислямофобия? Разбира се, че не, защото тези явления са също пречка за интеграцията. Но не бива и ЕС да се преструва, че имиграцията е чиста проба благословия и да отхвърля опасенията на средната класа като фанатизъм. Когато висококвалифицираните германци не раждат и отглеждат достатъчно високо-квалифицирани деца, за да се осигури висока производителност и плащат високи данъци, нискоквалифицираните деца на имигрантите не могат да запълнят празнините – не защото те са имигранти, а тъй като са с ниска квалификация. Училищата също не са в състояние да се справят с тези пропуски в уменията в рамките на едно поколение, защото родителското влияние също има значение.

 

Що се отнася до САЩ, Боряш твърди, че там никога няма да се ограничи притока на нискоквалифицирани имигранти през Мексико, докато не се изгради стена и не започнат да се наказват по-строго нелегалните имигранти и да се налагат по-тежки наказания за работодателите, които ги наемат. Проведената мащабна амнистия през 1986 г. и свързаният с нея контрол на работодателите, на практика насърчи по-голяма имиграция, а не по-малка, тъй като работодателите не бяха длъжни да проверяват документите, представяни от работниците. Единственият начин да се запази по-голямата част от имигрантите законно, без да бъдат депортират милиони, е посредством  ограничаване на нови незаконни потоци и осигуряване на амнистии за дългосрочно пребиваващите.

 

От Кент Осбанд

This entry was posted in Без категория, Европа and tagged , , , by Kent Osband.

За Kent Osband

Д-р Осбанд е американски икономист, стратег, финансов анализатор и дългогодишен изследовател на България. Той е автор на две известни книги за количествен анализ на риска (Iceberg Risk: An Adventure in Portfolio Theory и Pandora Risk: Uncertainty at the Core of Finance) служил е както в обществения (МВФ, СБ), така и в частния сектор (Goldman Sachs, CSFB, Fortress Investments).
В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар