Повече от всякога се налага научните  изследвания да са отправна точка за дълбочинни анализи на политическите събития не просто за даден исторически момент, а и като логика от миналото към бъдещето, т.е. в перспектива. Необходимо освен това е не само да се уловят главните  тенденции, но и дълбоките причини за тях.

 

Съотношението между събитията в света и у нас показват все по-засилваща се зависимост на българската политика от световната. В епохата на глобализация някой би казал, че това е естествено. Но в дълбочина могат да се разкрият и детайли, които показват автономността и локалния код на българската политика, които не винаги съвпадат със световните тенденции и ако щете с политическата мода. Освен това всяка една световна тенденция се пречупва през българската специфика по особен и неповторим начин.

 

Да вземем недоверието към политиката, партиите и политиците. Това не е само български феномен – той се проявява навсякъде, дори много по-рано отколкото в България. Това явление поставя началото на популисткия ZEITGEIST, проявяващ се все по-мощно от началото на века. В изследването на Каас Муде има интересна забележка, че популизмът не е просто временно явление, а резултат от трайна тенденция към нарастващо недоверие. Това недоверие ознаменува кризата на политическата и цялостната социална система. А както би казал Франсис Фукуяма без доверие не могат да функционират не само политическите, а всички институции на модерното общество. А институциите, както би казал Норберт Норт са просто правилата, по които се движат обществата и хората. Да, но у нас се оказва проблем именно спазването на правилата и законите. Това означава не просто, че те не са интериоризирани, а че са подменени с нелегитимни правила и закони, които се спазват. А легитимните правила и закони не се спазват, защото според изследванията на общественото мнение хората смятат, че първо тези, които са ги създали и прокарват, т.е. политиците, държавниците, магистратите, не ги спазват.

 

Следователно спецификата на тези нелегални правила трябва не просто да се изследва някак между другото, а да се разбере защо тези правила са действащите, а писаните не работят. Това е основният въпрос, който трябва да си поставят социолозите и политолозите.

 

Социологическите данни показват, че българите вече трайно и постоянно – поне от началото на ХХІ-ви век изпитват все по-силно недоверие към партиите и политиците. В същото време и въпреки това те продължават да имат сравнително висока готовност да гласуват за тях. И имат готовност да гласуват повече точно за тези партии и политици, към които са най-силно скептични и да изпитват най-голямо недоверие към тези партии и политици, благодарение на които имаме сегашното си благосъстояние като членове на НАТО и Европейския съюз. Както се казва „няма добро, което да е останало ненаказано“ – особено в страна като България!

 

По отношение на координатната система индивидуализъм- колективизъм се проявяват още по-интересни зависимости.

 

Колективистични накратко са културите, които поставят груповия – общностния и обществения или националния интерес над интереса на отделната личност. Повечето култури според Хофстеде са колективистични. Мнозинството от населението на планетата живее в колективистични общества.

 

В колективистичните общества групата, общността определя  представата на отделната личност за нейната идентичност. Тази идентичност означава личността да се самоопредели на основата на групата, в която е. Принадлежността към групата – семейство, род, село, племе, народ, нация, държава чрез идентичността се проявява като главния източник на личностното самовъзприемане и самоопределение. Човек е длъжен да бъде верен на своята група, да следва нейните правила. Най-лошото, което може да направи, е да наруши правилата на групата– писани и неписани. Това ограничава индивидуалната свобода. В замяна групата предлага закрила, подкрепа и грижа за своите членове. По-ограничените лични права се компенсират от по-голяма взаимопомощ. Вътрешногруповите норми отнемат свободата човек сам да преценява, но му дават бърз, лесен и надежден от гледна точка на общността ориентир за добро и зло, за правилно и неправилно. В колективистичните култури спазването на вътрешните правила почти винаги е свързано с неспазването им по-отношение на равенството пред закона на всички членове на обществата. Както казва Оруел господства идеята за равенство, но някои са по-равни от други. Или, казано по друг начин, както бе при комунизма, всички са равни, но в безправието и бедността (за сметка на номенклатурата на партията, която господства и както се казва бе построила комунизма , но само за себе си).

 

По традиция се смята, че източните народи са колективисти, а западните – индивидуалисти. Изследванията на Хофстеде обаче показват понякога дълбинни зависимости, които опровергават първоначалните хипотези за източния колективист. Всъщност внимателното вглеждане показва обратна зависимост – колективистичната масова психология на индивидуално равнище  се проявява като краен индивидуализъм. Тук господстващата максима е „Всяка коза за свой крак!“ Масовото съзнание в Русия и Средна Азия най-силно го приема, защото е построено върху този краен индивидуалистичен принцип.

 

Българската колективистична специфика на общностно равнище се проявява като краен понякога индивидуализъм. Българите определено се възприемат като индивидуалисти и отдават значение по-скоро на индивидуалистичните ценности, но само когато това се отнася за тях самите. Те искат обществото да им предостави индивидуални свободи и права, когато успяват, но искат да поеме разходите за техните провали, когато се провалят. Тогава се задействат колективистичните ценности. Хората очакват държавата и политиците да ги обгрижват, но не и да им се месят, когато няма нужда от обгрижване.

 

Държавата се възприема като голямо семейство, което се грижи за своите, защитава личните им интереси, но трябва да им неглижира слабостите. Фактът, че повече от две трети от българите смятат, че от отделния човек нищо не зависи, че животът се контролира от случайности, че шансът играе важна роля, че успех не се постига с професионална компетентност, а благодарение на късмет, връзки и говори за дълбоко личностно и обществено разстройство при прехода от колективистично към индивидуалистично общество. Очевидно мнозинството не е склонно  да поема лична отговорност и да проявява лична инициатива. Установява се, че българинът се стреми в голяма степен към лична изява, но същевременно използва всяка възможност да се скрие в колектива, където да “размие” своята отговорност. Българинът иска “сам да си бъде шеф”, но предпочита друг да носи отговорност.

 

Индивидуалистични са културите, които приемат, че индивидуалният интерес стои над груповия. Какво мисля Аз, какво искам да правя Аз, е по-важно от това какво искат другите и какво те ми казват да правя. Индивидуалистичните култури са се появили значително по-късно и са значително по-малко. Те са продукт на модернизацията на традиционните колективистични общества, което се е проявило най-рано и е оказало най-силно въздействие върху обществата в Западна Европа и Северна Америка. В индивидуалистично построените общества хората живеят в по-малки семейства (обикновено в нуклеарно семейство). Те са отчуждени и много по-независими от големия род. Личността има свободата да се изявява както намери за добре, поощряват се различието и самостоятелния избор още от детска възраст. Идентичността се формира от Аз-а към другите, а не обратно. Самореализацията е много по-важна ценност от общностното оцеляване. Това прави индивидуалистичните култури по-склонни към иновации и промени, но по-крехки при защита на това, което в политиката се нарича „общо благо“, както и, както многократно сме наблюдавали в историята, от външна агресия.
За разлика от колективистичните общества, индивидуалистичните култури много по-малко делят хората на „свои“ и „чужди“. Тук връзките и ходатайствата нямат почти никаква роля. Когато има конкурс за работа, например, по-вероятно е да се назначи по-компетентният и квалифициран кандидат, а не кандидатът с „връзки“. В индивидуалистичните общества законът е еднакъв за всички. И това е така, защото тук Законът е Закон и е създаден, за да се спазва, а не е, както биха казали шопите „Врата у голо поле и кой е улав той минава през нея“.

 

Обратно на колективистичните култури, в индивидуалистичните общества на Запад хората като личности, на индивидуално равнище са настроени изключително отговорно към групата в която са – семейството, приятелския кръг, работния екип, населеното място, обществото като цяло. Може да изглежда парадоксално, но мускетарският принцип „Един за всички, всички за един!“ е западен, а не източен патент.

 

С прехода от колективистично към индивидуалистично общество се обяснява и възхода на либералната демокрация на Запад и нейният неуспех колкото се отива на изток. Тук трябва да се има предвид разликите между различните форми на демокрация – има по-колективистични модели, в които преобладава не индивидуалната свобода, а колективистично разбираното равенство. Това е ранен модел на нелиберална демокрация, чийто исторически израз е например конституционната монархия, господстваща в Европа до Първата световна война.

 

В колективистични общества като българското, в което преобладава разбирането, че индивидуалните права и свободи се подчиняват на колективните, очевидно опитите за установяване на модела на либерална демокрация се провалят. Установяването на върховенството на Закона среща твърдата съпротива на сили, които искат да наложат една форма на колективистична демокрация, в която непотизмът и непокизмът към либералните ценности на индивидуална свобода и равенство пред закона (а не прословутото социално равенство) доминират. Затова и демокрацията у нас е фасада, зад която се проявява лицето на останалия уж миналото свръхколективистичен комунизъм.

 

Изследванията на Хофстеде показват, че в т.нар. колективистични култури съществува по-голямо властово разстояние между членовете на обществото, отколкото  в индивидуалистичните култури. Това означава, че в културите с малка властова дистанция подчинените и началниците възприемат йерархията като неравенство на ролите и тези роли могат да се сменят, така че днешният подчинен може да бъде началник утре. Между началници и подчинени се стимулират понякога остри дискусии. Така е например в Израел, където според  авторите на книгата „Нацията новатор“  това е практика. В културите с голяма властова дистанция от подчинените се очаква да приемат заповеди какво да правят, общуването между началници и подчинени се изразява с принципи „Когато говориш с мене ще мълчиш“. Началникът е независимо дали е деспот, или доброжелателен се възприема от подчинените като “баща”. В колективистичните общества уравниловката на доходите е ценност, но и именно в тях системата на заплащане съдържа най-големи пропасти между върха и дъното на обществото. Лидерски метод като управление чрез поставяне на цели, при които подчинените се обвързват с постигането на определени цели, не се прилагат успешно, тъй като се предполагат форми на преговори между началници и подчинени, което не е типично за колективистичните култури. Оттук и ниската ефективност на „безкрайните заседания“, в които винаги побеждава накрая волята на големия началник.

 

Методиката на Хофстеде, приложена в български контекст показва, че България е страна с голямо властово разстояние между началници и подчинени. Ефектът от голямото властово разстояние се изразява в строга йерархическа система, основана на неравенство. В страни с голямо властово разстояние успехите и неуспехите в развитието се обясняват най-често с качествата на лидера и управляващата група. Тъй като управлението е силно централизирано и вземането на решение изцяло зависи от един или малко на брой управляващи, то всички останали – управляваните са много по-пасивни и затова очакват „някой да ги оправи“, вместо сами да се заемат с тази задача, както биха постъпили в индивидуалистичните общества. Оттук и подчинените (при липса на стимули или наказания), които на практика трябва да осъществят изпълнението на управленските решения не са достатъчно мотивирани да го направят.

 

Така се оказва парадоксално, че това е колективизъм без или с ограничено сътрудничество.  Причина за несъстоялото се сътрудничество е не само авторитарно взетото решение, но и самата културна среда, която прави това възможно.

 

Друг интересен критерий , по който изследва различните култури Хофстеде е критерият Сдържане – Задоволяване на потребностите. По този показател резултатът за България в тази категория е много нисък, което прави българската култура силно сдържана. Това е типично за културите на оцеляването, а не на развитието. Културата на страни с подобен резултат обикновено е цинична и песимистична. България е най-типичната страна с песимистично масово съзнание. Но и тук е необходимо да направим важно разграничение – българите са отчаяни песимисти за настоящето, но и сдържани оптимисти за бъдещето. Освен това поради осъзнат недоимък, тук хората ограничават възможностите за задоволяване на желанията си. С такава културна ориентация се създава усещането, че действията са спънати от обществените порядки, а угаждането е нещо лошо.

 

Друг критерий за сравняване на културите според Хофстеде е избягване на несигурността. Този критерий измерва равнището на риска, който обществата могат да понесат. Избягването на несигурността се отнася и до това колко комфортно се чувстват членовете на едно общество при липсата на ясна визия за бъдещето или при ситуации, в които не всичко е черно и бяло. Основният въпрос тук и как обществото се справя с факта, че бъдещето никога не е сигурно: трябва ли да се правят опити за контролиране на това, което се случва, или просто да се остави да се случи? Страни с високи нива в тази категория се характеризират със строги рамки на вярванията и поведението, както и с липсата на толерантност към необичайните прояви и идеи. Нисък резултат в това измерение отговаря на разбирания, при които дейността е по-важна от принципите. България регистрира много ясно изразено предпочитание към избягването на всякакви рискове. В такава среда хората имат емоционална нужда от правила (дори и те да не работят), да изглеждат заети, прецизни и точни. Иновациите и промените могат да бъдат отложени. А сигурността е сред основните ползи, които отделната личност търси. Затова и пред дилемата свобода или сигурност българите биха предпочели сигурността. В световното рисково общество като днешното българите се чувстват още по-некомфортно и с много по-засилено равнище на лична и обществена несигурност. Затова и по-често насочват вниманието си да ги управляват хора с униформа, а не цивилни. Това още повече подрива гражданското съзнание на активното малцинство.

 

Следващият критерий е „Прагматизъм срещу нормативност“. Той означава различен подход на обществата по отношение на нормите и традициите пред предизвикателства от настоящето и бъдещето. Нормативните общества като английското предпочитат да запазят отдавнашни традиции и норми и гледайки на социалните промени с подозрение. Прагматичните общества се обръщат към модерните тенденции като начин да се подготвят за бъдещето. Но това често се основава на безпринципност и нарушение на действащите норми. Българската култура се отличава с висока степен на прагматизъм. Това намира отражение в разбирането на хората, че истината зависи до голяма степен от ситуацията, контекста и времето. Адаптирането на традициите към променящите се условия е по-лесно. Също така се стимулира пестеливостта по отношение на парите и упоритостта в постигането на успешни резултати.

 

Към критериите за разграничение на обществените култури на Хофстеде бихме могли да добавим още няколко важни според нас показатели, които ги допълват.

 

Например по отношение на координатната система „Стабилност –Промяна“ в България масовото съзнание е объркано. От една страна българите искат промяна, но при запазване на стабилността, макар да я оценяват ниско. От друга страна те оценяват ниското качество на тази стабилност, но искат нейната промяна по-скоро в посока която ще понижи, а няма да повиши нейното качество. Външно, особено в социалните мрежи, българите са настроени революционно да сменят системата. В същото време на практика – напротив – страстите се утаяват и се вижда , че никой реално не иска да рискува да го прави. Ако има някой, който го иска – това не са хора свободолюбиви демократи (както бе до 2001 г.), а маргинализирани и дори елементи с криминални наклонности, които се възторгват от силната ръка на авторитарни лидери. Това се прояви особено силно по време на организирания от политическата олигархия антидемократичен пуч през февруари 2013 г. (никак не е случайно, че тогава бяха регистрирани и най-силните антиевропейски и антидемократични нагласи!)

 

В крайна сметка дори протестите против скъпото билетче за транспорт в София събраха едва десетина протестиращи. С други думи всичко се връща на обичайните си места.

 

По отношение към демокрацията – в днешното българско масовото съзнание доминират популистките представи, че пряката демокрация и мажоритарният вот ще решат проблемите с недоверието към партиите и политиците. В същото време демагогията на някои фактически антиевропейски „патриотични“ и „леви“ формации и медии, които внедряват мита са „светлото социалистическо минало“, все повече придобиват популярност. Наблюдаваме бавно, но трайно увеличаване на негативните антиевропейски нагласи за последните 10 години – от 15% до 27% са се увеличили респондентите, които смятат, че повече губим отколкото печелим от европейското членство. Това статистически просто не е вярно, не отговоря на никакви статистически факти, но е „алтернативен факт“ в масовото съзнание, т.е. внедрен мит, лъжа, но тя работи! И работи най-често против интересите точно на тези, които най-силно вярват в нея.

 

Тази господстваща лъжа може да е продукт и от хибридната информационна и психологическа война водена отвън и отвътре против европейска България, но има много по-дълбоки културни балкано-ориенталски, както би казал проф. Николай Генчев, корени.

 

Недоверието към партиите и политиците не кара хората масово да не гласуват – напротив – както е обичайно през последните 15 години деклариращите участие в изборите са около две трети от избирателите.  Но хората продължават да гласуват емоционално и без да мислят за стратегическите си интереси дори на битово равнище. Рационалният политически избор е силно фрагментиран. Осъзнава се например, че е най-добре след изборите да управляват партии, които се самоопределят като „десни“. Това е продукт на дълъг и горчив, макар и бързо забравян политически опит – все пак след като гласуваха масово за „лява“ партия през 1990, 1994, 2005 и 2013 г. българите преживяха две икономически катастрофи, няколко банкови фалити и четири незапомнени грабежи на националното богатство, което всъщност превърна България в най-бедна страна в ЕС! Но дори това не е осъзнато – напротив все повече хора вярват, че това е причинено от „неолиберализма“ и демокрацията, а не от  пост-комунистическата олигархия, свързана трайно с „лявата“ партия и нейните крими-нализирани тайни служби (част от мрежите на интернационалната антикапитали-стическа олигархия с център, който не е сменял адреса си от 100 години насам).

 

И въпреки или благодарение на това най-желана следизборна коалиция у нас – на „десните“ партии посочват само 37% от българите. А тя е най-малко вероятно към този момент да се случи по простата причина, че (поне на този етап) „десните“ извън ГЕРБ няма как да влязат в парламента с три партийни формирования (които общо взето събират 7-8%  общия електорат).

 

Дори тези 37% са по-малко от общия сбор от гласуващите за партиите от „десницата“. И това е обяснимо, доколкото „десницата“ е разделена най-вече по кливиджа съвместно управление на едни „десни“ с други „десни“.

 

Обратно – най-нежеланата коалиции – на левите, с популистки или етнио-националистически партии имат много по-голяма вероятност да се случат, поради същите обстоятелства.

 

Пряк резултат от съпротивата против евроатлантическия избор на България е и доминиращото в масовото съзнание мнение, че в парламента партиите трябва да „седнат, разберат и обединят“, за да „станем отново силни“. Всъщност в една разделена страна това е възможно само при установяване на антидемократичен авторитарен режим. И тази опасност макар да не изглежда актуална може да се случи. Просто защото българите продължават да вярват в свободата и демокрацията, но искат някой друг да им ги поднесе отвън и на тепсия. Това е този масов пасивен стереотип, констатиран още от Васил Левски преди 150 години.

 

Поради тази причина България остава „пленената“ държава в Европейския съюз без аналог. Затова и в по-общ смисъл демокрацията у нас напредва само след като е настъпила неминуема икономическа катастрофа и само след силни обществени протести. Така беше 1990-1991 г., 1996-1997 г., 2013-2014 г.. Изглежда вече действителна, а не имитативна промяна не може да се постигне само с „честни и свободни“ избори, в условия, при които или изборните резултати са продукт на купен, или на корпоративен вот, но най-често поради масово манипулираното негражданско, поданическо съзнание на мнозинството. Това изисква не анархистична, а силна демократична държава с институции, подложени както на непрекъснат контрол от страна на гражданското общество, така и помежду си. Защото демокрация, която не може да се защити от многобройните си врагове днес, не струва пукната пара. Без силен обществен натиск и граждански протести, България ще си остава непроменена, или промяната ще тръгне в посока право противоположна на необходимата.

 

От Момчил Дойчев

Едно мнение по „Парадоксите в българското политическо съзнание

  1. Терминът и мисленето са погрешни . Не става въпрос за колективистични и индивидуалистични култури , а за йерархия, за разликата между екип и глутница . Като изключим разни социопати и психопати , човекът е стадно, колективно животно , но какви ще са отношенията , каква ще е йерархията е въпрос на култура и история .Имаме йерархия от ценности и йерархия от личности . Патриархалната култура е йерархия на личности , която прераства в йерархия на институции и централизирана имперска власт. Най близки примери до нас географски и исторически са Османската империя и Руската империя. Българското общество също е патриархално от основаването на държавата . Прабългарите са донесли и наложили този модел и съществуването в езика на множество думи за разнообразните роднински връзки го доказва . При славянските и немските народи това не е така . Там вождът е пръв между равни , те не са толкова патриархални . Темата е много голяма

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар