„Като от огън се боя от онези пари,

които не са спечелени с пот на челото.”

О. Балзак, „Братовчедът Понс”

 

„Като си умен, къде са ти парите?” – пита един мой богат (парично, само парично богат) романов герой някакъв беден (отново парично и само парично беден) интелектуалец. Въпросът е, разбира се, ироничен. Хора, които отъждествяват умността с имотността, са ми природно непонятни и чужди. Което ще рече, че и аз съм им природно непонятен и чужд, че сме си чужди, отчуждени взаимно. Доколкото всяка взаимност е нещо конструктивно и допринася за хармонизиране на битието, не ги виня. Свободата, на която се радваме вече от четвърт век насам, има много и разнородни измерения – тя включва несъмнено и свободата да се печелят пари. И макар това да не е свободата, от която аз ще се възползвам, съзнавам, че хората, за които благосъстоянието е житейска цел и житейски смисъл, винаги, във всички епохи са били мнозинство – мнозинство са и днес. Докато в една епиграма Луций Аней Флор ни уверява, че да имаш пари е точно толкова лошо, колкото и да нямаш пари, цели народи избират правителствата си не съобразно правата и свободите си (правата и свободите на жителите на най-проспериращите държави са така солидно и трайно обезпечени и защитени, че никое правителство не може да ги застраши), а съобразно жизнения си стандарт. Съобразно жизнения си стандарт са избирали, когато и доколкото са избирали, първенците си и съвременниците на Флор. Вместо да ги съдим, по-добре е да се опитаме да ги разберем.

marzel bg

Преди време разказах в настоящата рубрика как на въпроса на една студентска аудитория, кога, след като сме вече от години равнопоставени членове на Европейския съюз, и ние ще заживеем богато като германците, отговорих: „Когато започнем да произвеждаме мерцедеси”. Разказах и как отговорът ми хич не хареса на младите слушатели. Младостта е нетърпелива – тя искаше парите да дойдат преди производството. Такива чудеса обаче не стават. И никакво европейско членство, никакви богати задгранични приятели и приятелства, световни банки, валутни фондове и фондации няма да ни осиновят, за да ни избавят от бедността, която си е наше и само наше дело. За сметка на това обаче, никой няма и да ни отнеме едно заслужено спечелено, едно постигнато с наш труд и с наш талант богатство – и то си е наше и само наше. Колкото и дълъг, колкото и мъчителен, колкото и тромав да е пътят от заседналата насред крайселското блато каруца на Андрешко, който съвсем сериозно се обръща към конете си с „господа”, до мерцедеса, ако искаме да заживеем като европейците, които явно още не сме станали, а не като балканците, които явно сме си останали, ще се наложи да го извървим, стъпили на собствените си нозе – новите ни западни приятели със сигурност ще ни подкрепят, но, колкото и могъщи да са, със същата сигурност няма да извървят този каменист път вместо нас. Поетът знае това най-добре. Тръгвайки от дълбоката, безсмъртна и вечна родна философска мъдрост „имаш крава – пиеш мляко”, Недялко Йорданов заключава:

„Тъй и нашата държава

хич не се тревожи –

спи и чака дойна крава

да ни се предложи.”

 

Но няма, няма от кого да дойде това чаровно предложение. Нашата общонародна готовност на реципиенти е налице – само донор нещо не се намира по целия широк и пъстър свят. А който в случая под „нашата държава” разбира само правителството, държавния ни апарат, разбира грешно. Ако един абсолютен монарх има достатъчно основание да заяви „държавата – това съм аз!”, в демократични условия държавата сме всички ние – правителствата и парламентите са само наша функция. Те са зависими от нас, от народите много повече, отколкото народите от тях.

 

Когато през началото на 50-те източноберлинските работници се разбунтуваха, Щази смаза брутално протестите им, а, станал непосредствен свидетел на тази саморазправа, Бертолт Брехт препоръча на комунистическия елит да си намери, да си избере друг народ – този явно не го устройва. Тези времена са вече минало безвъзвратно. Но, макар и свободно избирани, нашите държавни люде също чакат някой да ни предложи, да ни хариже дойна крава. Чакат обаче редом с нас, милионите техни сънародници. Чакат, чакаме всички – управлявани и управляващи. Чакаме с търпението и с упованието, с което Владимир и Естрагон чакат пристигането на Годо. А Годо не само няма да дойде чак до края на драмата – няма да дойде и след това. Не е съвсем сигурно дори дали Годо изобщо съществува. Чакането не решава проблеми, изходът, който геният на Бекет подсказва от това пусто чакане, е един: чакащите или да напуснат пасивната роля на чакащи, или да полетят от Айфеловата кула надолу към майката-земя – ръка в ръка.

 

И понеже ние все чакаме и чакаме дар свише, забогатяването ни все се отсрочва и отсрочва. За разлика от бедността ни, която не е отсрочена, която е налична. За някои обаче тази повсеместна наша бедност е истинско богатство. Става дума не само и дори не толкова за мутрите, които пренаселиха отечеството любезно – става дума преди всичко за развратената ни политическа класа, за онези демагози, популисти и атакисти, които тържествено и предизборно обещаха да ни избавят от разврата. Разврат, който те въплъщават, но разврат, който е и наш. Тези лицемерни люде ден след ден ни уговарят, че можем хитряшки да си спестим собствените усилия и болки и да забогатеем не с труд и талант, а с едно решение на Народното събрание или с един правителствен или президентски указ. Въпрос на добра воля, значи, от страна на господа министрите, на господа депутатите и на г-н президента е да направят минималната пенсия, да речем, хиляда лева. (А защо не десет хиляди?) И понеже ни лъжат така сладкодумно, ние, лъганите, така охотно им вярваме. И им се отплащаме, като ги избираме и преизбираме за наши лидери и народни представители – мандат след мандат.

 

Само будният граждански глас на поета ще оповести отново истината такава, каквато е:

„Всеки гледа да открадне

и не ще да бачка –

тъй живеем не във гладна,

а в лежаща стачка.”

 

Пред гладните стачки на неподкупни граждани като Владимир Буковски и Нелсън Мандела аз изпитвам безмерен респект. Лежащите стачки обаче не са ми по сърце – те не градят държава и не съграждат дом: нито семеен, нито европейски, а още по-малко – общоевропейски. Не водят до забогатяване лежащите стачки – те закономерно и неминуемо, по необходимост прерастват рано или късно в гладни. И стават все по-гладни и по-гладни с времето. И безделието, и кражбите, и далаверите, които са също форма на безделие, водят в крайна сметка до общонародна бедност. От която ще спечелят, както споменах, само шепа демагози. А ще загубим, губим всички ние.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар