macedonia

Продължава политическият хаос в Република Македония. Повече от една година страната няма парламентарно избрано правителство. Управлява се „служебно”. След проведените през ноември избори възможността да се състави редовно правителство, което, ако не да успокои, то поне да намали, общественото напрежение, остава илюзорна. Граждани отново протестират по улиците и площадите и си искат „своята Македония”. Но други и те македонски,  граждани, но от „албанския народ”, също си искат своята държава, такава, каквато искат да бъде и каквато смятат, че е „записана” в Конституцията на страната.

 

Предисторията: договорът от Пържино и след това

 

На 2 юни 2015 г. в скопския квартал Пържино, в общината с име „Газирана вода”, в резиденцията на представителя на Европейския съюз бе подписан договор между лидерите на четирите основни политически партии ВМРО-ДПМНЕ, Социалдемократически съюз на Македония(СДСМ), Демократичен съюз за интеграция (ДСИ) и Демократичната партия на албанците (ДПА). Посредник бе еврокомисарят по разширяването Йоханес Хан, а присъствието на посланиците на САЩ и на ЕС демонстрира сериозна ангажираност и ясен акцент върху евроатлантическата пътна карта на страната.

С този договор основните политически партии в Македония се съгласиха:

  1. 1. Да поставят на първо място интересите на държавата, което означава продължаване по избрания път на разширяване на демокрацията и на засилване на процесите на европейска и евроатлантическа интеграция;
  2. 2. Да предприемат конкретни стъпки за преодоляване на политическата криза, като „отблокират” дейността на парламента.
  3. 3. Да се проведат предсрочни парламентарни избори през месец април 2016 г.

 

Договорът от Пържино – поредна договореност между познати политически „играчи” не реши нищо. Изборите бяха отново отложени – за 5 юни, след това – за октомври, а се проведоха едва на 11 декември. Но кризата не приключи. Защото тя е много по-дълбока от формалното провеждане на избори. И ключ за нейното разрешаване не е победата на една или друга партия на избори, нито формирането на правителство. Кризата е не  само в партийното противопоставяне, в изравнените сили на партиите, а е заложена в далеч по сложни и дълбоки процеси, които протичат в македонското общество и които са свързани със самото дефиниране и самоопределяне на държавата, с идентификацията с нея на гражданите.

 

Формално политическата криза през миналата година бе предизвикана от хвърлената предсрочно оставка на правителството на ВМРО-ДПМНЕ с лидер премиерът Никола Груевски, но и от решението на македонския президент Георги Иванов да амнистира 56 личности от висшия политически и управленски елит на страната разследвани или обвиняеми за корупция и други незаконни действия. Чашата на гражданското търпение преля скандалната афера „Подслушване”. Лидерът на опозиционния СДСМ Зоран Заев изнесе огромно количество информация, че правителството  на премиера Груевски е подслушвало над 20 000 души в страната като изтеклите разговори разкриха серия от корупционни практики. Най-куриозната бе тази показала меракът на премиера на страната да притежава най-скъпия и претъпкан с екстри последен луксозен модел „Мерцедес”, но „ако може” това да стане с…държавни пари. Аферата „Подслушване” съвпадна и с период на усилваща се социално-икономическа криза, на висока безработица и реализация на мегаломанския проект „Скопие, 2014”, който имаше за цел да излъже историята, да придаде „бароков” и „древен” облик на столицата, да натрие носа на албанската общност показвайки й нагледно, колко е тя „нищожна” в сравнение с „древното македонско величие” и „вековните македонски борби за собствена държава”. Столицата бе залята от паметници на исторически личности, част от историческата традиция на други държави, включително и България. Всички те бяха внушени като „македонски”, а новите сгради в стила на несъществувалия никога „македонски барок” допълваха показното представление. Близките до правителството на Никола Груевски медии бяха се пълнеха с внушения затова как албанците се стремят да създадат „Велика Албания”, а същевременно пред очите на жители и гости на македонската столица израстваше от бронз и мрамор „Велика Македония”. Но е факт също така, че в Скопие е публична тайна, че ако изразът „корупцията няма дъно” има смисъл, то той покрива проекта „Скопие, 2014”.

 

Бежанската криза

 

Бежанската криза внесе допълнително напрежение в отношенията между политическите партии. Албанските, опозиционната СДСМ, както и граждански организации, продължиха да настояват за много по-ясно евроатлантическо определяне на страната, за да не остава страната „черна дупка” в региона. В отговор все повече представители на ВМРО-ДПМНЕ, както и медиите контролирани от тази партия, пропагандираха визията за това, че има и друг път, че това е пътят на „независима” Македония, по който път тя може да върви, „чрез подкрепата на Русия”, защото Европейският съюз е в криза, Великобритания е в процес на Брекзит, съседите не са се отказали и от своите „агресивни намерения” и никой няма интерес да помогне на изоставената на произвола на съдбата, но със славно минало, държава. Тази „философия” бе усилена от бежанската криза, която бе използвана, както в Македония, така и в съседна Сърбия, а в определен смисъл и в България, за активна антиамериканска и антиевропейска пропаганда, за чертаене на черни сценарии за разпадането на Европейския съюз и респективно – за внушения, че е безмислено да се следва повече пътя на евроатлантическата интеграция. Все по-често в македонските средства за масова информация се появяваха гледни точки и позиции на руската пропаганда по регионални и глобални събития и конфликти. Този факт е любопитен, защото само допреди десетина години той напълно отсъстваше. До началото на новия век интерес към политиката и позициите на на Кремъл в Македония почти отсъстваше. Това бе своеобразно наследство от времето на социалистическа Югославия, която не винаги бе в добри отношения със СССР. Днес е обратното. На позициите и политиката на Кремъл се отделя значително място и начинът по който това се прави определено говори за специално, за преднамерено, отношение. И не случайно, ни в клин, ни в ръкав, се заговори и за „украински сценарий”. В разгара на кризата през миналата година доскорошният премиер Никола Груевски заяви, че няма да позволи „украински сценарий” в Македония. Но „забрави” да разясни, какво всъщност разбира под това определение. Защото в сблъсъка на пропагандни тези изразът „украински сценарий” е натоварен с двойнствен смисъл. По един начин го разбират и интерпетират в Москва, а по друг в Киев и от международната общност, която заради „украинския сценарий” наложи санкции не на Украйна, а на Русия.

 

Засилването на евроскептицизма и на антиамериканските настроения, се подсили и от икономическата криза в съседна Гърция. За македонският политически елит това означаваше, че практически е невъзможно в обозримо бъдеще да се намери решение на спора за името на „младата”, но с „антични” претенции държава.

 

Изненадата

 

В навечерието на изборите президентът Георги Иванов реши да „успокои” ситуацията. И така я „успокои”, че я взриви с решението си да амнистира десетки известни политици, бизнесмени, държавни служители, разследвани за корупционни и незаконосъобразни действия. Реакцията, особено на младите хора, бе светкавична. Те поискаха неговата оставка и заговориха за македонски „Майдан”. Защото за тях „украински сценарий” означаваше наличието на самозабравил се и потънал в корупция политически елит, който преследва свои „бизнес” и политически цели, и няма интерес да бърза много по европейския път, защото това би означавало въвеждане на правила – и в бизнеса, и в политиката, в цялостния живот на държавата. А в Македония правилото е, че който е на власт може всичко. И за да не звучи това голословно е добре да се припомни, че сред помилваните от президента Георги Иванов бяха Никола Груевски – лидер на ВМРО-ДПМНЕ и премиер с три последователни мандата, Сашо Миялков – директор на Управлението за сигурност и контраразузнаване и първи братовчед на премиера,  Гордана Янкуловска – бивш министър на вътрешните работи, Миле Янакиевски – бивш министър на транспорта, Мартин Протугер – началник на кабинета на премиера Груевски, Зоран Заев – лидер на СДСМ, Зоран Верушевски – бивш директор на Управлението за сигурност и контраразузнаване, Бранко Цървенковски – бивш лидер и премиер от СДСМ и бивш президент на страната. И още 50 имена на публични фигури от политиката, управленето, бизнеса.

 

Всъщност президентът Георги Иванов направи „мечешка услуга” на двете основни политически партии – ВМРО-ДПМНЕ и СДСМ. Като професор от Юридическия факултет на Скопския университет „Св.св.Кирил и Методий” той не може да не е преценил всички аргументи „за” и „против” своите действия, но тезата му, че „амнистията” ще съдейства за провеждането на честни и демократични избори, че ще успокои напрежението, влезе в остър конфикт с очакванията на гражданите за правораздаване и справедливост като условие да могат да гласуват „информирано”. Със своето решение президентът постави преграда пред възможността истината да стигне до гражданите и напълно в духа на московската интерпретация на „украинския сценарий”, хвърли „вината” за протестите залели страната върху западните дипломати акредитирани в Скопие, с твърдението си, че дестабилизацията в Македония е породена от „външни фактори”. „Лошите” фактори се оказаха „обичайните заподозрени” – американският и останалите западни посланици. Оказа се обаче, че изявлението на Иванов странно съвпадна с изявлението на говорителката на руското Министерство на външните работи, в което „виновник” за дестабилизацията на Македония бе „политиката на Запада” в региона. Истината е различна и тя е, че политическите кризи в Р Македония, които са почти перманентни от създаването на държавата, не са предизвикани от политиката на Запада, а от местни фактори, които плуват отлично в подобна ситуация и експлоатират успешно наивността и страховете на хората. Но те водят винаги до един резултат – забавянето на процесите на реформи и респективно на европейската и натовската интеграция на страната. В Р Македония има влиятелни политици и влиятелни бизнес кръгове, които не са заинтересовани от евроатлантическата интеграция на страната. Те искат за Македония друг път, опакован в патриотични заклинания, който повече или по-малко им подсказва „удобно” руската пропаганда в страната. Те смятат, че не е редно Скопие да стане член на Европейския съюз преди Белград да е направил тази крачка. Затова и твърдата неотстъпчивост по въпроса за името в преговорите с Гърция, проявявана от ВМРО-ДПМНЕ, за тях се явява като добро условие за бизнес успехи. Гръцките и сръбските бизнес компании имат широко присъствие на македонския пазар, винаги са „добре дошли”, нещо което не може да се каже за приема на българските компании, но на официално равнище „пречката” пред европейският ход на страната – нерешеният спор за името с Гърция, продължава да стои. Псевдопатриотизмът и т.нар. антикизация – търсене на корени в античността, кражбата на чужда история – българска и гръцка, само прави още по-куриозна и опасна политическата безпътица в страната. Стигна се дотам, че в оценката си за ситуацията в страната Никола Груевски практически цитира позицията на руското министерство на външните работи, в която освен използването на израза „украински сценарий” се направиха и крайно недипломатични внушения за случващото се в Македония като цялата отговорност бе стоварена върху „проевропейската” опозиция. Но истината бе, че не опозицията, а мегаломанската националистическа политика на Никола Груевски отдалечи през последните години Македония от Европа, а това съвпадна и с руските интереси в региона, които целят дестабилизация на евроатлантическия път на държавите в региона (показателни за това са редица изявления на тема отношенията между Сърбия и Косово, както и внушенията за възможни едностранни ходове на властите в Република Сръбска), чрез засилване на техните, исторически присъщи им, национализми. Целта е Западните Балкани да останат извън европейската интеграция, извън членството в НАТО, за да получи простор за реализация политиката на Кремъл в този регион, която цели да създаде нов конфликтен възел, който да отклони вниманието на международната общност от случващото се в Украйна. И евентуално да охлаби примката на санкциите срещу Москва. С подобна цел Кремъл предприе и военната си авантюра в Сирия. Войната с Ислямска държава трябваше да легитимира Русия не като съюзник на сирийския режим на Башар Асад и поддръжник на сепаратизма в региона на Югоизточна Украйна, а като „борец срещу тероризма”, партньор на Запада и държава, с която може да се реализира обща политика на сигурност. В действителност се случи и случва точно обратното. Сирийската кампания на Русия доведе до увеличаване на напрежението в региона. В Украйна отново заговориха оръжията. А руските изявления за случващото се Р Македония сякаш потвърждават известната политическа „формула” на Збигнев Бжежински, която обича да повтаря и полският дисидент Адам Михник – за „национализма като последно убежище на комунизма”.

 

Изборите и след тях

 

След двукратно отлагане, едва при трети опит, на 11 декември миналата година в Р Македония бяха проведени предсрочни парламентарни избори. Те бяха спечелени от ВМРО-ДПМНЕ и коалиция, в която влизат още 24 партии и граждански организации. Както и в България, така и в Македония, това стълпотворение от партии е по-скоро куриозен факт на демокрацията, отколкото самата демокрация. Достатъчно е да се спомене, че в коалицията на ВМРО-ДПМНЕ имаше няколко ромски партии и организации, партии на бошняците, на власите, на турците, на сърбите, на „Титовите леви сили” и дори Социалистическа партия и Работническо-земеделска партия. Тази политическа мешавица от етнически и покриващи целият политически спектър партийни „фирми”, имаше за цел да демонстрира, че „цяла Македония” стои зад партията на бившия премиер Никола Груевски. Не остана по-назад в „обединителните” усилия и опозиционния Социалдемократически съюз. И в неговата коалиция имаше партии на власите, на сърбите, на ромите, на турците, на либералите и на „европейското бъдеще”. Този партиен букет имаше същата цел – да демонстрира, че „цяла Македония” е противник на „диктаторското управление” на Груевски. Твърде много партии, твърде много манипулация на общественото мнение, твърде много неевропейско поведение и познат партийно-партизански балкански политически синдром. Сблъсъкът завърши очаквано с минимална победа на ВМРО-ДПМНЕ и коалиция, която ще разполага в парламента с 51 депутати. СДСМ и коалиция стигна до 49 депутати. Или общо двете партии имат 100 депутата в 120 местният парламент. Останалите 20 места бяха разделени между четири албански партии: ДСИ – 10 места, Движение БЕСА – 5 места, Коалиция Алианс за албанците – 3 места и ДПА – 2 места. Любопитното е, че за пореден път партията на бившия македонски премиер Любчо Георгиевски ВМРО – Народна партия, не успя да влезе в парламента и получи само 2,13% от гласовете.

 

Изборите отминаха, но парламентът още не е конституиран, правителство няма и изразът „кризата се задълбочава” придобива нови измерения. Протестите отново са ежедневие, особено след като победилата на изборите партия не успя да състави правителство и мандатът трябваше да бъде връчен на втората партия – СДСМ. Но президентът отказа да направи това с аргумент, че оформящата се управленска коалиция включва „платформа” на албанските партии, чието поставяне в дневния ред на парламента и евентуалното й приемане, ще доведе до „разрушаване на суверенитета, интегритета и независимостта” на държавата.

 

Македония след изборите

 

Провалът на на партията ВМРО-ДПМНЕ в опита й да състави четвърто поред свое правителство, бе прогнозиран и не бе изненада. Но определено елемент на изненада внесе президентът на страната отказвайки да приеме готовността на втората партия – СДСМ, да състави кабинет и така да се опита да сложи край на политическата криза. Като и този път решението му отново предизвика протести, но сега вече те не са против това решение, а в негова подкрепа и дори представят държавният глава като истински пазител на националния суверенитет. Логичните подозрения, че зад новите протести стоят старите управляващи само усилват впечатлението за продължаващият политически хаос. Аргументът с който Георги Иванов отказа да даде мандат на лидера на СДСМ Зоран Заев е, че неговата партия е приела „платформа на чужда държава”, а това, според македонския президент, подлежи на наказателно преследване. Защото исканията в „албанската платформа” инспирирана от Тирана и приета в Тирана, нарушават суверенитета, независимостта и унитарността на държавата. Иванов дори поиска международната общност да осъди „албанската платформа” като „безскрупулна намеса във вътрешните работи на държавата”. Думите са силни, категорични, но дали са държавнически и конституционосъобразни? Въпросът е резонен, защото по Конституция македонският държавен глава няма право да обвързва с условия даването на мандат за съставяне на правителство. Това е по-скоро формален акт чрез който се констатира завършването на един процес – готовност на дадена партия или коалиция да състави правителство. След този акт на президента политическата криза достигна още едно дъно. Реакцията на СДСМ и основната албанска партия ДСИ бе светкавична. Заев обвини президента, че нарушава конституцията и отново заговори за „оставка”. Късно вечерта на 3 март колебаещата се до този момент за евентуално участие в правителството партия ДСИ взе категорично решение за участие. И се обърна с призив към президента да преразгледа решението си като приеме готовността на СДСМ за правителство за реалност. Защото, според най-голямата албанска партия, само съставянето на правителство е гаранция, че страната ще следва европейските ценности на етническо сближаване, ще развива демокрацията и правото, както и евроатлантическата перспектива в духа на Охридския рамков договор и Конституцията на страната. И това ни най-малко не заплашва унитарният характер на държавата и конституционния ред. От ДСИ деликатно напомниха, че първопричината за кризата в страната не трябва да се търси в посока на албанските политически партии и тяхната „обща платформа” и че не трябва да се допусне политическата криза да прерасне отново в междуетнически сблъсък.

 

Тази албанска позиция не е без връзка с краткото, но показателно посещение на 2 март на еврокомисаря за външна политика и сигурност на ЕС Федерика Могерини в Скопие. След срещата си с Георги Иванов и с партийните лидери в парламента Могерини заяви, че „успокояването на тона” на политическото говорене е необходимо условие „за да се избегне превръщането на политическата и институционална криза в междуетнически конфликт или в нещо още по -лошо – в геополитически конфликт“. Коментарите на това изказване в свързаните и контролирани доскоро от управляващата партия ВМРО-ДПМНЕ, медии бяха повече от критични и клоняха към разбирането, че визитата на Могерини е била „скандална” и е претърпяла пълен провал. Следваха и познатите вече заключения, че Европейският съюз губи популярност в държавите от Западните Балкани.

 

Какво искат албанските партии

 

Албанците искат такава равнопоставеност в общата държава с македонците и останалите „народи” в нея, каквато те откриват в своя прочит на Конституцията. А тя, настоящата македонска конституция, за 26 години е променена 32 пъти, което дори и на неизкушения от конституционното право говори, че става дума за основен закон на държава, която продължава да бъде в процес на формиране. И сама не знае нито какво иска, нито, когато го иска, как да го постигне. Затова и в едно кълбо вплита исторически легенди и митове със съвременни свободни съчинения на тема държавно устройство, а етническото продължава да доминира над гражданското.

Днешните искания на албанците за употребата на албанският език като официален за цялата територия на държавата, за нови държавни символи и други форми на равностойно представителство, произтичат логично от осъществените главно през 2001 г. и след това промени в Конституцията. Македонците, от своя страна, твърдят, че това не е така и се опитват де не забелязват факта, че Конституцията дефинира държавата им като многонационална, като държава на много „народи“, а не като държава на един доминиращ народ, заедно с който съвместно живеят и други етнически общности или малцинства. Република Македония, както казва още преамбюлът на Конституцията, е държава на „македонският народ, албанският народ, турският народ, влашкият народ, сръбският народ, ромският народ, бошняшкият народ и други народи“. В „други“,  според някои „разбирачи” на „македонските работи”, сме и ние – българският народ.

 

Естествено, не е лишено, поне от историческа логика твърдението, че понятието „македонски народ“ е всъщност друго, различно, име и на понятието „български народ”. Защото не е нормално при толкова позитивни преплитания в общата ни история, при толкова много общи герои, личности, родовофамилни връзки, културни и битови ценности, толкова много „други” и различни „народи” да съществуват на разстояние само стотина километра от българската столица София, а точно българският народ там да е изтрит като урок на ученическа дъска, да го няма, да е изчезнал. Спор няма, че това „изчезване” е част от политическа шашма и опит да се формира „македонска нация” на антибългарска основа. Но в определен смисъл точно македонизмът на Скопие като антибългаризъм в постоянно действие, се превърна в препъни камък за македонската държава днес. И не само защото албанците в Македония смятат, че тези, които се определят като „македонски народ” са всъщност „български народ”. А защото виждат безумието на днешната политика на „антикизация” на държавата, на тотално фалшифициране и подмяна на историята и логично се тревожат и за своята съдба. Тяхната историческа памет не им говори, че днешните жители на Р Македония са наследници на Александър Македонски. И респективно, не са съгласни да бъдат „втора ръка” хора в държава, в която от поколения живеят. И като защитна реакция е нормално да предявят претенции и към името, и към знамето, и към герба, и дори към паричните знаци на своята „заедничка” държава с „македонците”. Всъщност точно тези искания съдържа и изработената в Скопие, но подписана в Тирана от македонските албански партии „обща платформа”, в която те настояват за двуезичност на цялата територия на Р Македония, за промяна на символите на държавата – химн, знаме, герб, за употреба на албанския език и върху паричните средства. Настояват също така Парламентът да приеме декларация, с която да осъди „геноцидът“ над албанците в Македония в периода 1912 – 1956 година. Защото албанците в днешна Република Македония не се чувстват като част от нещо, а се възприемат като самото това нещо. Подкрепя ги не само преамбюлът на Конституцията, но и осмата поправка, която казва, че „Републиката гарантира защитата на етническата, културната, езиковата и религиозната идентичност”. Албанските партии са наясно, че тази тяхна платформа може да бъде реализирана само, ако има действащ парламент и законно избрано правителство. Това е и официалното им становище изразено от говорителят на ДСИ Буяр Османи. Но и албанците, както и мекаденците в тази ситуация, не са единни. Защото това изявление на Османи бе веднага репликирано от Движението БЕСА, според което инициативата за договор между албанските партии в Македония е дошла от премиера на Албания Еди Рама. Твърдението им опроверга албанският президент Буяр Нишани, който заяви пред Федерика Могерини, че  „Албания не се намесва във вътрешните работи на Р Македония”. Всички тези взаимнопротиворечиви твърдения и обвинения, както от македонска, така и от албанска страна, остават неприятното впечатление, че Р Македония днес е като опънато, макар и все още не до крайност, въже, което политически въжеиграчи се опитват да разтегнат до крайност, а защо не и да скъсат.

 

Опасностите

 

За „опасностите” пред Р Македония ежедневно пише македонската преса, за тях се говори, спори. И въпреки това общественото съзнание сякаш е претръпнало и свиква с тях. В страната масова се разпространяват провокативни коментари и изявления от руски информационни източници. Популярност в последните дни доби коментарът на Сергей Латишев от московската телевизия „Царград” с показателното заглавие „Западът ликвидира Македония”. В този пасквил, охотно обаче цитиран от македонски средства за информация, се твърди, че съседните на Р Македония държави, заедно с ЕС и САЩ, се опитват да ликвидират македонската държава. Това „свободно съчинение” взема повод от изявлението на македонския президент Георги Иванов за опасността от „разрушаване на суверенитета, интегритета и независимостта” на държавата, изявление, в което Иванов вмъкна и израза: „Ние нямаме резервна държава”. И точно от тук започват спекулативните твърдения на Латишев, които намесват и България. Случващото се в Р Македония е определено като „провокация на Запада”, която можело да се окаже успешна, защото: „Македония днес на никого не е нужна като самостоятелна държава освен на далечна Русия”.

 

Твърдението, че само Русия е тази, която ще спаси македонците от агресивните и прозападни албанци, се търкаля особено активно през последната година в македонските СМИ и несъмнено намира благодатна почва. Затова и обвиненията към всички, които искат да разграбят Македония започват с България и причината е, пише Латишев, че „българите исторически смятат македонците също за българи”, т.е. очакват да получат „славянската част на страната”. Същите амбиции имат гърци и сърби, макар и с различни аргументи. Естествено, най-много масло се налива в огъня с твърдението, че най-заинтересована от изчезването на Македония е съседна Албания. Развива се и хипотезата за „Велика Албания” като се пропуска деликатно факта, че и руската проганда постоянно спекулира с понятието „Велика Русия”, при това не от днес и не от вчера. Следва и прогнозата, а именно, че тази „бъдеща албанска държава”, предстои да се създаде на Балканите с подкрепата на САЩ и ЕС. Накрая спекулациите загрубяват и авторът изплюва камъчето: „както Косово създаде прецедент за Крим, така и демонтажът на Македония създава прецедент и за демонтажа на Украйна”.

 

Всъщност този провокативен текст само дава публицистичен израз на официални твърдения на Министерството на външните работи на Русия от началато на политическата криза в Македония. Твърденията, че  „Западът чрез албанското малцинство се опитва да постави на власт опозицията, която загуби изборите” изразени от говорителката на руското външно министерство са не по-малко скандални от твърденията на Латишев. Може да се спори само кой откого е преписвал. В този дух са и внушенията, че се „подкопава конституционния ред в държавата”, че „политическата криза в нея е резултат на грубо външно вмешателство”, че „албанската платформа е създадена в Тирана”, че в „тази афера са включени и властите в Косово” и че „тази линия на поведение може да доведе до разпадане на македонската държавност и дестабилизация на целия балкански регион”. Руската позиция атакува и самото провеждане на предсрочните парламентарни избори, „наложени от ЕС и НАТО” и довели до „сегашното експлозивно състояние”.

 

В този контекст в Р Македония бе дадена широка гласност и на интервюто на конгресмена от Републиканската партия Дейна Рорабакър цитирано от албанския телевизионен канал „Vision Plus“. Самият Рорабакър е представен като „един от най-проруските конгресмени” и се прави автоматичния извод, че „разпадането на Македония ще създаде прецедент и за решаване на „украинския въпрос”. Широката гласност на твърдението, което се приписва на Рорабакър, че „Македония не е държава”, че „албанците в Македония трябва да станат част от Косово”, а останалата територия да „премине към България и другите държави”, показва, че Македония е не само в реална политическа криза, но и в процес на силно торпилиране на съзнанието на гражданите с катастрофални визии и сценарии. Претръпването и свикването с тях практически отваря вратата и за тяхното сбъдване. На този фон реалните конституционни процедури за съставяне на правителство отстъпват на заден план, политиката се представя като „заговор на съседите и великите западни сили срещу Македония”, а разумните гласове затова, че най-важно в тази ситуация е да има работещ парламент и правителство, остават нечути.

 

Всъщност нито ЕС, а още по-малко САЩ, имат интерес от създаване на сива зона, на зона на нестабилност и непредсказуемост в Югоизточна Европа. Следите по-скоро сочат към Кремъл, който търси вариант как да излезе прав от безизходната ситуация, в която сам се вкара след агресията срещу независима Украйна изразена в анексирането на Крим и опитът да се създадат проруски сепаратистки „народни републики” в Донецка и Луганска области. В този смисъл, за руската политика в момента албанските искания се четат така, както дяволът чете Евангелието. Рационалното зърно в тях – възможността чрез постигане на вътрешнополитически компромис  в духа на Конституцията, за да се отвори път за решаване на основния македонски проблем – започването на преговори за членство в Европейският съюз, се пренебрегва тенденциозно. Вместо това се търсят аргументи за усилване на противоречията, на абсурдните и провокативни твърдения. Не трябва да се забравя и факта, че що се отнася до държавната символика тя наистина бе „наложена” в Конституцията от „македонския народ”, и в нея не само албанците, но и другите македонски „народи” не откриват себе си. Тази символика е приета преди Охридският рамков договор от 13 август 2001 г., който ясно говори за създаване на по-близки и интегрирани отношения с ЕС и НАТО и отхвърля  употребатта на насилие като средство за постигане на политически цели. Именно този договор потвърди, че суверенитетът, териториалната цялост и унитарния характер на държавата са непроменими. И пак в него бе ясно заявено, че „няма териториални решения на етническите въпроси”.

 

Същевременно едно четене на промените осъществени в македонската Конституция след гражданския военен конфликт от 2001 г. показва и силата на текста в чл. 1.3 на Охридския договор, според който „мултиетническият характер на македонското общество трябва да се съхранява и да намери израз в обществения живот”. И със своята „обща платформа” албанците правят точно това – опитват се да намерят своя израз в обществения живот, респективно в символите на държавата, където те не се откриват, независимо от правото им да издигат своето „етническо знаме” и ползват своя език като официален в общините, в които съставляват над 20%. Но според тях това не е достатъчно, защото неравнопоставеността ги прави „гости” в чужда държава, в която те все повече се чувстват нежелани, а се иска от тях да я приемат като своя. И да я „обикнат” такава, каквато им я предлагат от равния по права с тях „македонски народ”. Те се чувстват с основание застрашени. Но не по-малко застрашени се чувстват и македонците. И въпросът е дали и двете страни избират верният път за снемане на напрежението и постигане на национално съгласие. Защото е очевидно, че една интегрирана в Европейският съюз Македония много по-широко ще гледа на въпроса за разноезичието и мултикултуралността. Докато сега, далеч от прага на европейския дом, тя се страхува, че въвеждането на два официални езика ще я дезинтегрира и федерализира. Смята се, че при два официални езика разделението между албанци и македонци ще се засили, психологията на неразбирателството, включително и на битово равнище, ще завладее масовото съзнание. Ще настъпи не само езикова, но и политическа вавилония. Подобен сценарий доведе до дестабилизация на Украйна, до война и анексиране на територия, от чужда държава. И в Украйна конфронтацията започна на езикова основа – с искането руският език да стане официален език заедно с украинският, а след това последва и опитът за „федерализиране” – създаване на сепаратистки псевдорепублики – Донецка и Луганска. А в автономната република Крим под дулата на руските автомати и гранатомети бе проведен манипулиран референдум, след който тази международно призната украинска територия, бе заграбена от Русия. Светът реагира с резолюция на ООН, отказа да приеме агресията, наложи дори санкции срещу Русия, но дестабилизацията на региона е вече трета година факт. Както е факт, че от началото на агресията срещу Украйна са загинали близо 10 000 души, а стотици хиляди са прогонени от родните им места. Какво означават в този контекст албанската и македонската неотстъпчивост? Но в този контекст не трябва да се забравя, че когато на 8 септември 1991 г. в Р Македония бе проведен референдум за независимост въпросът, с който гражданите казаха „да” гласеше: „Дали сте за самостойна Македония с право да стъпи в бъдещ съюз на суверенни држави на Югославија?”

 

Отговор на днешните тревоги и опасения на македонците и албанците се опита да даде английският „Гардиън“, който написа, че 2017 година ще бъде „кошмарна година“ за Балканите. И прогнозира, че проблемите ще дойдат не само от политическата криза в Македония, но и от предстоящите президентски избори в Сърбия, от очертаващите се предсрочни избори в Косово, от подготовката за избори в Босна и Херцеговина през 2018 година, от новите закани за референдум за независимост на Република Сръбска, от последиците от опита за държавен преврат в Черна гора, зад който отново прозира дългата ръка на Москва. В същото време Иво Вайгъл – докладчик за напредъка на Р Македония, заяви в Комисията по външна политика на Европейския парламент след гласуване на поредната резолюция относно „напредъка на БЮР Македония”, че в най-скоро време тази държава трябва да има „ново, стабилно и отговорно” правителство, за да продължи по пътя на реформите. Но и това пожелание прозвуча твърде оптимистично.  Резолюцията бе гласувана с 54 гласа „за” и само 8 „против” в Комисията, но Европейският парламент отложи гласуването й до съставянето на правителство. А пленарното заседание на Европарламента е на 14 и 15  март, което означава, че ако Македония желае да направи „напредък” на нея и остават по-малко от десет дни да формира свое правителство. Не е без значение и факта, че бе отложено и гласуването на Резолюцията за напредъка на Сърбия в очакване на резултатите от президентските избори.

 

Истината е, че не се очертава Р Македония да има стабилно правителство, дори и да се случи оптимистичният вариант – президентът Иванов да размисли и връчи мандат на СДСМ за съставяне на правителство след изразената категорична позиция на най-голямата албанска партия ДСИ за участие в него и миролюбивият тон, с който нейният лидер Али Ахмети интерпретира препъни камъкът наречен  „албанска обща платформа”. Защото посегне ли се в парламента към „албанския въпрос” – за двуезичието, за „ремонтиране” на държавните символи, за компромис с името на държавата, автоматично стабилността на каквото и да е правителство рухва. И отново започват конфронтацията, протестите, манипулирането на общественото мнение. Докато не се стигне до нови избори и всичко да се повтори като в кошмарен сън, а може би и наяве в по-трагични от конфликта от 2001 г. проявления. Защото е сигурно, че албанските искания и македонската неотстъпчивост, ще продължават да действат като два детонатора в македонското общество. И парадоксът на ситуацията е в това, че от една страна постигането на взаимен компромис между двата народа – македонският и албанският, би дало шанс на европейската интеграция на страната, но от друга  – самото поставяне на въпроса за компромис между тях, изостря обстановката, прави я взривоопасна и непредвидима. И лесно манипулируема от външна сила, която е заинтересована от дестабилизацията на региона и забавянето на неговата евроатлантическа и европейска интеграция. Предимството на албанците в тази ситуация е, че те са осъзнали, че не Европейският съюз и САЩ искат дестабилизация на Р Македония. Македонците предстои тепърва да открият тази истина и респективно истинските си приятели сред държавите членки на НАТО и ЕС в региона.

 

Решението

 

В тази ситуация България не може да бъде безучастен и безразличен наблюдател. Най-важното е македонските граждани, независимо от кой „народ” са според Конституцията на страната, да чувстват и виждат в България разумът на европейската политика, „локомотивът, който изтегля композицията на региона към европейската интеграция и сътрудничество”, както се изразяваше един от лидерите на партията ВМРО-ДПМНЕ в миналото, покойната Доста Димовска. Важно е България да не изпада в псевдопатриотични блянове и да налива масло в днешната македонска жарава. Да не допуснем копиране на неевропейски, на руски, подход към ситуацията в западната си съседка. Това означава България категорично да се противопостави на призивите за федерализация на Македония, откъдето и да идват те. Означава активна, но и гъвкава, българска дипломация, която да не ескалира в каскада от условия за започване на преговори с Р Македания за европейско членство. България трябва да направи много повече, за да усили своята икономическа активност и присъствие в Македония, а не да остава на равнището на историческите спомени и патриотичното говорене. Като член на ЕС ние можем и трябва да работим за намиране на ефективни решения, които да доведат до взаимни отстъпки на двете най-големи общности на  страната в името на нейната европейска интеграция. Защото в момента наблюдаваме ескалация на исканията, втвърдяване на позициите. А от собствен опит добре знаем, че в Европейският съюз се влиза  не с „ескалация” на исканията, а с „ескалация” на отстъпките. България може и трябва да убеди международната общност да бъде осъществено адекватно, с участието на международни експерти и наблюдатели,  преброяване на населението в Република Македония, каквато не е правено от 2002 година, за да се ликвидира спекулацията с „процентите” на различните народи и произтичащите от тях все нови и нови политически искания.

 

„Насила хубост не става” гласи нашата българска народна мъдрост. Тя няма как да бъде друга и в Македония, макар там да звучи така: „Насила не бидува убавина!” Но понеже нашите съседи, македонците, непрестанно летят в исторически измерения, живеят сякаш винаги в „историческо време”, е нормално да им припомним в този контекст това, което е било известно още през 1748 година на Шарл Луи де Секонда, барон дьо Ла Бред и дьо Монтескьо и което се нарича „духът на законите“ или разбирането, че  „законът е човешкият разум“, а не политическият инат или конституционното буквоядство. И македонци, и албанци, трябва да се проникнат от духа на законите, а не да се хващат като удавници за сламка за техните букви. Конституцията, която сами са приели, им дава тази възможност – да постигнат разбирателство, да не мислят с тяснопартийни категории за бъдещето на своята обща държава. Да отхвърлят митологичните дрехи на мисленето за себе си. Да се срещнат с младостта на своята държава, да си простят взаимно неопитността. И да продължат заедно. Нашата Европа ги очаква.

 

От Александър Йорданов

This entry was posted in Регионът and tagged , , , , , , , , , , , , by Александър Йорданов.

За Александър Йорданов

Политик и дипломат, литературен историк и литературен критик. Доцент в Института за литература при БАН. Народен представител в Седмото Велико народно събрание (1990-1991). Председател на 36-то Народно събрание (1992-1994). Народен представител в 37-то и 38-то народно събрание (1994-1998). Извънреден и пълномощен посланик в Полша, Литва, Латвия, Естония (1998-2001) и в Република Македония (2001-2005). Главен редактор на седмичника за политика и култура „Век 21“ (1990-1998). Главен редактор на седмичника за политика и култура "Демокрация"(2013). Автор на: Личности и идеи (1986); В сянката на думите (1989); Своечуждият модернизъм (1993); Надеждата срещу безвремието (1993); Да нарушим Сценария! (2008); Завръщане (2006); Време за опозиция (2008); Днес е хубав ден! (2008); Blogo,ergo sum! (2012), Самотен и достоен. Проф. д-р Константин Гълъбов – живот, творчество, идеи. (2012).
В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар