„Човечността не може да бъде набита в главата на човечеството без кръвопролития.”

Лион Фойхтвангер, „Мъдростта на чудака”

 

Когато (а то е ставало многократно, ден след ден) западните левичари упрекваха САЩ, упреквах и аз с тях. Упреците ни бяха еднакви по сила, по гражданска енергия и емоционален заряд, но с различна насоченост. Докато левичарите – еврокомунисти, чистокръвни сталинисти, анархисти, социалисти, ляволиберали, комунари и вся остальная сволочь – гневно сочеха Америка, че незаконно влиза в ролята на световен жандарм и се намесва най-безцеремонно в съдбата на чужди страни и народи, моят упрек беше с противоположна насоченост: аз се гневях, не защото САЩ се намесват, а защото не го правят достатъчно често и с нужната радикалност, гневях се, че Вашингтон е оставил този сбъркан свят на самотек и не си изпълнява подобаващо функциите на световен полицай. Така че ако след началните ми думи някой си е помислил, че изневиделица съм започнал да воювам рамо до рамо на общ фронт с левите политически сили, нека сега, след направеното уточнение, преобмисли.

 

Ролята на световен полицай (именно полицай, шериф, а не жандарм), която е трън в очите на световния, включително и нашия роден, антиамериканизъм, за мен е не само естествена, а и неминуема, морално необходима на човечеството. Като всяка човешка общност, и общността на държавите има нужда от полицай – иначе в международните отношение ще зацари безредие, насилие, агресия. Когато един разбеснял се тиранин като Саадам Хюсеин, да речем, тръгне да издевателства и над собствените си сънародници, и над един малък и беззащитен съседен народ като кувейтския, трябва да се намери, трябва да се появи на сцената един международен, един световен полицай, да го хване за яката и да го изхвърли обратно зад собствените му граници. Това е не саморазправа, а защита на елементарните човешки права, на човешкото достойнство, на застрашения от безчинствата на един самозабравил се варварин човешки живот. Ако навремето, в началото на миналия век, светът разполагаше със световен полицай, нямаше да вилнеят, нямаше изобщо да възникнат двете най-мащабни злини в историята на цялото човечество – комунизмът и нацизмът. Които не само поробиха цели народи и ликвидираха физически милиони наши съчовеци, а бяха и на път да изпепелят цялата ни цивилизация. И ако създаването и поддържането на международна полиция е естествено и неминуемо, точно толкова естествено и неминуемо е в тази нелека и опасна роля да влезе най-силната, най-могъщата държава. В противен случай световният полицай не би могъл да изпълнява световните си функции, а неговото безсилие би го превърнало от интернационална регламентираща институция в интернационално посмешище. Тази жалка трансформация пък закономерно би насърчила всички деспотични държави с империалистически попълзновения в злокобните им цели. Не става, не може и не бива, няма как в ранг световен полицай да произведем Танганайка, да речем. Логиката е проста и ясна: Физическата сила, а САЩ са физически, военно най-силната държава под слънцето, предполага и най-голяма морална отговорност. Да се прехвърли тази отговорност върху плещите на слаба и немощна държавица, която не разполага с икономическия ресурс и с бойния арсенал, необходими да реализирането й, значи да се подкопае цялата система за световна сигурност, да се превърне тя от реалност във фарс.

 

Когато преди векове в Дивия запад изникват ранните поселища, първата задача на обитателите на всяко новозаселено място, на всеки бивак дори е била да обособят две длъжности: свещеник и шериф. Свещеник – доколкото цялата ни цивилизация е християнска и Христова, а всеки от нас – носител на Божия промисъл, на искрата Божия; и шериф – за да озапти със силата на изпълнителната власт, с която е удостоен, генетичното ни варварство, животинското начало, което като човек всеки от нас носи потенциално. Тези два елемента са ключови в социализирането на първичната човешка природа на път към днешната секуларизация и технокрация. Така е не само с общността на хората – и с общността на държавите е така. Органиката е същата, същи са и механизмите – само мащабите са различни. За разлика от съзерцаващия будизъм, нашата християнска цивилизация е по своята същност месианска и мисионираща – тя има каузата да въвежда, да налага и брани своите сакрални ценности. Сиреч, да покръства по примера на Йоан Кръстител непокръстените люде и народи. Ако днес приобщаването към вярата Христова става изцяло по доброволен, по просветителски път, някога не е било така – не би могло и да бъде. Просветителската дейност на първите апостоли по новите земи често е била придружавана от сила, а нерядко – и въвеждана чрез насилие. Цивилизацията ни е вече установена и обособена – от силови похвати делото Христово не изпитва потребност. Нещо повече – днес подобни методи са и канонически, и секурално недопустими. Не бива обаче да забравяме, че днешното цивилизовано състояние, секуларизацията, която го обуславя, е продукт на силата и насилието, с които християнизирането е прокарвано преди векове.

 

Със Съединените щати воглаве от около век насам Свободният свят има тежки грехове към моралните устои на цивилизацията ни. Свободният свят не успя, не съумя да съхрани цивилизацията ни морално неопетнена, позволи основоположните нравствени начала на тази цивилизация да бъдат многократно потъпквани – както в отделни държави, така и на цели континенти. Допусна първо триумфа на болшевизма, след което не съумя да възпре и по-малките братя на болшевиките – националсоциалистите. Двете тоталитарни идеологии опустошиха люлката на цивилизацията – Стария континент. Придържайки се към пораженческия принцип на ненамеса във вътрешните работи, след Втората световна война Свободният свят остави беззащитни и сами в лапите на сталинизма източноевропейските народи, между които и нашият. Насъсквана от Кремъл, комунистическата чума върлуваше безнаказано и във Виетнам, и в Камбоджа, и в Куба, и в Никарагуа, и в Ангола, и в още десетина държави от Третия свят – Съветската империя се намесваше в техните вътрешни дела с пръст на спусъка, докато, пришпорен от собствените си левичари, от финансираните също от Кремъл комунистически и прокомунистически движения и групировки, Западът продължаваше да се съобразява с принципа на ненамеса във вътрешните работи. Настъпва момент обаче, в който на фона на разрастващия се комунистически терор тази ненамеса се превръща от добродетел в злодеяние и позор. Сама по себе си ненамесата е благородно начало, но само когато то е подчинено на друг един принцип: човешките права и гражданските свободи. Които още открай време, от първите стъпки на Спасителя по дъгата на земята още, имат върховенство. Намесата и ненамесата могат да се разиграват и между две отделни държави, докато човешките права са по своята природа универсални и общочовешки, неделими – така, както е неделим и единен и самият човек. Именно защото са общочовешки и неделими, човешките права нямат национална, политическа, етническа, религиозна или расова принадлежност, те са прерогатив на всички ни. Христовата кауза, от която (повтарям го, защото с готовност се забравя) тръгва очовечаването ни, трябва да бъде разбирана точно в този смисъл. Ближен за християнина е всеки – дори непознатият. Ако е наистина християнин, за християнина ближен трябва да бъде и всеки убит, и всеки преследван, и всеки дискриминиран за убежденията си другомислещ. Само на базата на тази съпричастност на свободния към роба, на сития към гладуващия можем да говорим за християнска етика, за превръщането на християнската кауза в социална практика. Всичко останало, всяко отклонение от този ясен път е обществена мимикрия, предателство спрямо заветите Христови, ехо от лицемерния възглед на формалния католик Тартюф, че „ний не вършим грях, кога грешиме тайно”.

 

Превърнат в еталон на международните отношения, принципът на ненамеса така се изроди с времето, че неусетно се превърна в своята антитеза. Препоръчван още от античната философия, този принцип имаше задачата да обезпечи както на отделните народи, така и на отделните личности правото на съзнателен свободен избор, възможността хората да живеят съобразно собствените си, а не съобразно нечии чужди разбирания, наложени от други люде и общности – само защото са по-силни и по-брутални, само защото имат силата и бруталността да превърнат собствената си воля във всеобща. Само в тези цивилизационни рамки принципът на ненамеса има свой морален смисъл и своя морална легитимация – не и извън тях. А нацизмът, комунизмът, религиозният фундаментализъм не оперираха и не оперират в тези рамки – извън тях оперират. Обстоятелство, от което по необходимост следва, че всяка ненамеса се превръща автоматично в съучастие – принципът на ненамеса във вътрешните работи е въдворен, за да обезпечава изконните ни права и свободи, а не за да се превръща в алиби за тяхното потъпкване. Всичко това трябва да осъзнаят не само левите и десни екстремисти навред по широкия и пъстър свят, а и държавниците на Свободния свят, онези премиери и президенти, които разполагат в изобилие и с физическата сила да се справят със злото, и с моралното малодушието да не го сторят…

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар