Американското правителство се опита да наложи решение на сирийската криза, като на три пъти лансираше преговори в Женева, които да доведат до справедлив политически резултат. Но оста Дамаск-Иран-Русия успя да провали и трите опита. Сега руснаците с другите си съюзници на свой ред лансираха два преговорни процеса – единия в Астана, а другия е сегашния в Женева. Перспективата обаче е еднозначно негативна. Поредният четвърти кръг на женевските преговори се очертава като неуспешен, въпреки че с тях се заангажираха и другите играчи – Турция, страните от Залива и новата администрация на Тръмп. Същевременно бяха положени усилия, не на последно място сътрудничество с ООН, да бъдат удовлетворени руските условия: прекратяване финансирането и снабдяването на бунтовниците с оръжие, оказване натиск върху умерените отряди на опозицията за приемане на програма-минимум в разрез с техните цели, както и вето върху участието в преговорите на някои организации. Стигна се дотам, че специалният представител на ООН Стафан де Мистура стана адвокат на Русия.

 

Всичко това показва следното: първо, липсата не само на ясен победител, но и на доминираща сила в сирийската война, която би могла да наложи свое решение с международна подкрепа; и второ, неуспехът на преговорите, тъй като предлаганите решения не удовлетворяват очакванията на милиони сирийци, понесли тежестта на войната. Запазването властта на сегашния режим би означавало по-нататъшно прогонване на голяма част от намиращите се в страната сирийци. Дори ако всичките организации подпишат подобно споразумение, то няма да може да бъде приложено. Защото това ще бъде картбланш за налагане на силов диктат върху по-голямата част от страната по модела на Западния бряг в условията на израелска окупация (с тази разлика, че Израел е мощна държава с голям репресивен потенциал, който му позволява да налага волята си в окупираните територии ). И макар че руснаците успяха да убедят някои от организациите на съпротивата да се присъединят към режима срещу обещания за министерски постове, това упражнение наподобява узаконено изнасилване, така че не може да разчита на привличането на качествени индивиди.

 

Съвместно управление без Асад

 

Алтернативно и балансирано решение има и то бе предложено в миналото, когато бе отхвърлено и от двете страни. Става дума за съвместно управление с два варианта: при първия президентът запазва поста си, но правомощията в сферата на сигурността и финансите се предоставят на опозицията, а при втория Асад напуска властта, но баасисткият режим запазва ръководни постове в коалиционен кабинет, гарантиран от регионалните и световните играчи. Принципът на подялбата на властта цели отразяването на съществуващото съотношение на силите: или президентския пост, или президентски пълномощия. В това отношение има готов образец в „Договора от Таиф“, с който бе преодоляна ливанската гражданска война. При това, ливанският казус е по-сложен от сирийския. Въпросният договор предвижда компромис чрез ограничаване властта на отделните ливански политически сили. Въпреки исканията на част от участниците в ливанската драма за премахване гарантираното право на християните техен представител да заема президентския пост, договорът потвърди това право, като внесе някои промени в политическата система. Тяхната същност е, че президентският пост бе лишен от част от правомощията си, които бяха предоставени на другите етно-конфесионални политически групи. Ако не беше Договорът от Таиф, и досега Ливан щеше да е в канапа на гражданската война: християните щяха да са загубили дотогавашните си позиции, а в случай че бяха отхвърлили споразумението с тях, и шиитите, и сунитите щяха да пострадат от намесата на външните сили, което на свой ред щеше да доведе до по-нататъшна фрагментация на страната. Разбира се, днешен Ливан не е някакъв перфектен модел за останалите държави. Важното обаче е, че страната запази вътрешния си мир.

 

Сирийската ситуация не е толкова усложнена. Гражданската опозиция приема принципа на споделеното управление, както и конституция, която би гарантирала правата на всички малцинства. В подконтролните си територии тя натрупа и добър опит на съжителство на представители на всички малцинства. Що се отнася до въоръжената ислямистка съпротива, тя се отхвърля от всички останали сили, тъй като се ръководи от тяснорелигиозен политически проект, който не отразява интересите на сирийските граждани.

 

Неуспехът на преговорите в Астана и Женева ще доведе до възобновяване на сраженията, въпреки че умерената опозиция ще е лишена от доставки на оръжие. Това обстоятелство я принуди след изчерпването на боеприпасите си да прибегне до покровителството на терористичните групировки. Може би повтарящият се неуспех ще принуди някои играчи, като Иран например, да възприемат по-реалистична линия, която да отчита факта, че на Техеран няма да бъде позволено да завладее Ирак, Сирия и Ливан, въпреки че успя да засили присъствието си в тези страни благодарение на слабата американска политика на Обама. Това е така, защото евентуалното налагане на иранско влияние върху Благодатния полумесец ще представлява заплаха за съседните държави и за света. От една страна използването на ирански прокси сили срещу враговете на Техеран застрашава и европейците, както и американците, а от друга подобна тактика води до възникването на хаос, който на свой ред води до съсредоточаването на екстремисти в региона.

 

Русия и ролята й за бъдещето на региона

 

По всичко изглежда, че надеждата на Путин да установи сътрудничество с Тръмп няма да се осъществи. Това става ясно от изявленията на зам.министъра на външните работи на Русия Сергей Рябков. Според него, отношенията на Москва с Вашингтон са в най-ниската си точка в цялата история на двустранните връзки. В тази насока са и призивите на премиера Медведев руснаците да затегнат коланите и да се готвят за дълги лишения в условията на санкциите. Известният анализатор Фьодор Лукянов твърди, че липсват нужните предпоставки, както и нужния климат в международните и регионалните отношения, които да доведат до голяма сделка между Кремъл и Белия дом. Както посочват наблюдатели, големият проблем на Русия с Тръмп е че последният все още не е успял да лансира своя стратегия за цялостното решаване на глобалните и регионалните кризи. Едно изключение е подкрепата на Белия дом за политиката на Израел, както и за по-агресивен курс по отношение на Иран. Лондонският вестник „Хаят“ цитира руски експерти от Клуба „Валдай“, че Русия се страхува от прибързани стъпки от страна на Вашингтон в Близкия изток. Става дума не толкова за т.нар. „защитени зони“, които според руснаците вече не са актуални, колкото за отказ от „ядреното споразумение“ с Иран, който може да доведе до дестабилизиране на целия регион. Това е така, защото Иран разполага с лостове за въздействие в редица страни от региона, което може да разпали нови огнища на напрежение. По отношение на Сирия руснаците не крият опасенията си от провала на сегашното примирие, чиито гаранти са три неарабски държави – Русия, Иран и Турция, докато съседни влиятелни арабски държави нямат ангажимент по отношение на все още продължаващия „режим на тишината“.

 

Иранско-руски противоречия

 

В последно време от Москва дойдоха информации, че една от причините за стремежа на Русия да ускори преговорния процес е желанието за използване на сегашното примирие в Сирия, което е заплашено от вероятността от внезапни провокации от страна на сили, подкрепяни от Иран. Усложняването на руско-иранските отношения се наблюдава както в самата Сирия, така и в контекста на отношенията на Москва с Вашингтон. От една страна Москва се стреми да тушира американския натиск върху Иран, което да позволи нейното партньорство с тази държава да се превърне в основен компонент на евентуална сделка със САЩ. От друга страна, Русия няма да се поколебае да използва същия този натиск за да убеди Иран да подкрепи руския проект в Сирия. Иранско-руските различия се проявиха с особена сила непосредствено след завладяването на Алепо, когато Техеран отказа първоначално да подпише споразумението за прекратяване на огъня. Така че се наложи Москва да окаже натиск върху Техеран за утвърждаването му в края на работата на преговорите в Астана.

 

Напрежението в отношенията между Русия и Иран се засили особено през последните месеци. От една страна, Москва продължава да отстоява тезата, че Техеран има основна роля в региона, като полага усилия за предотвратяване по-нататъшното изостряне на тона между Техеран и новата американска администрация. От друга страна, Москва не крие раздразнението си от опитите на съюзника ѝ да препятства прилагането на руския план, както и от стремежа на Техеран да затвърди победата на своите шиитски съюзници на терен. По такъв начин Иран се стреми да подготви условията за разширяване своите политически, военни и икономически позиции в бъдещата сирийска уредба.

 

Москва обаче не се двуоми неофициално да критикува Техеран. Пример за това бе разпространеното в арабските медии облакване от руски дипломат от стремежа на Иран да проведе етническо прочистване в някои райони на Сирия. Друг пример е когато виден руски дипломат сподели пред ливанския Ал-Нахар, че Русия е недоволна от действията на иранския генерал – в случая се визира командира на подразделението „Ал-Кудс“ на Иранските революционни гвардейци Касим Сулеймани. Същият е критикуван, че се е впуснал в „показателни обиколки“, последната от които в Халеб след прекратяване на огъня и напускането на града от въоръжените бойци.

 

От Мохамед Халаф

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар