“Русия вероятно е опорната точка за възстановяването на Европа, ние руснаците сме повече европейци, отколкото самите европейци. Ние сме християни, наследници на гръцката философия”

Александър Дугин

 

В политиката прозата е много по-естествено състояние, отколкото редките моменти на романтичен възход. Докато лидерите на ЕС се ангажират в самоанализ и разсъждения относно бъдещето на Европейския съюз, управниците на Русия използват геополитическите философски търсения на Александър Дугин в миналото, които трябва да заменят реалността със суеверни вярвания в безгрешния Путин и в моралното му превъзходство над лидерите на Западна Европа.

 

Българският елит осцилира между своите страхове и редките моменти на самоувереност.

Александър Дугин / снимка: aboutru.com

Александър Дугин / снимка: aboutru.com

Идеята за Европа на много скорости, която в момента доминира дневния ред в ЕС, набъбна отвъд мислими граници в някакво обречено очакване на предстоящо цунами, което ще залее и разруши Европейския съюз. Драмата се развива изцяло на равнището на възприятията, не толкова в съдържателното поле. Дебатът в известна степен изглежда все повече не на мястото си, защото вглъбеният в себе си ЕС пропуска да напише основното си домашно – а именно, да идентифицира глобално конкурентен проект за своето надграждане. Различните интерпретации за скорост и локализирани интеграционни дефицити, дори и когато са добронамерени, не могат да заместят нуждата от дългосрочна цялостна визия и стратегия.

 

Основното предизвикателство не е дали лидерите на ЕС ще постигнат консенсус по взаимноприемлива писта за бъдещето, която след това ще заеме мястото си в мейнстрийма на политиката, а доколко продуктът на този дебат ще се окаже достатъчно достоверен и атрактивен, за да впечатли света и да държи заедно Съюза. Коренът на проблема лежи в различните възприятия за това, какво ни доведе до това състояние, както и за причинно-следствената връзка между политическите действия и последствията в икономика, общество и институции.

 

Петте сценария на Юнкер в действителност се свеждат до два основни, защото вариантите „бизнес както обикновено“ и „да направим по-малко неща по-ефективно“ вече са изпробвани и доказани провали.

 

Европейският съюз може или да се разпадне – тихо и бавно – включително с бездействието по варианта „бизнес както обикновено“, или да се ангажира в анализ на критичния път като разработи сценарий за “разрушение и съзидание” в различни, не задължително взаимноизключващите се формати. Например – ад хок „коалициите на желаещите“ могат да се окажат смесена благословия, тъй като твърде често погрешните стъпки в миналото са били „привилегия“ на по-големите и на „желаещи“ лидери. Точно както и вдъхновеното мислене и пробивите, не винаги вървят ръка за ръка с размера и мнозинството, от съществено значение е в ЕС мълчаливите малцинства и „периферията“ да получат равно третиране и зачитане на мнението при определянето на бъдещите писти за еволюция. Подобно развитие би могло да ограничи злоупотребата с доминанта позиция от страна на членките основатели на ЕС при определянето на неговото бъдеще.

 

Канцлерът Меркел или президента Жан Клод Юнкер не са непременно източник на мъдростта от последна инстанция.

 

Европа на многото скорости е просто евфемизъм за реалното състояние на нещата в ЕС, който действително се движи на различни скорости, което е и същностна черта на неговата кохезия и еволюционен модел. 19 от страните членки са в Еврозоната, 232 са в зоната за пътуване без паспорт – Шенген и още по-малко са страните-основателки, които се събират дори в още по-ограничени формати. По някакъв начин, те са си присвоили правото и отговорността да идентифицират „оптималната“ стратегия в проекта ЕС. Въпреки че големите „четири“ – Германия, Франция, Италия и Испания – изразиха подкрепата си за различните сценарии при различни скорости, техните лидери в същото време изложиха и доста различаващи версии за специфичните скорости за движение на отделните страни.

 

Холандия, Белгия и Люксембург изглежда също подкрепят ЕС на различни скорости.

 

Във формата Еврозона – се наблюдава класическото разделение между потъналия в дългове Юг – Испания, Италия, Португалия, Гърция и Франция, от една страна и Германия, Холандия и другите „дисциплинирани“, от друга. Приносът на проблемите в Еврозоната за турбуленциите в Европейския съюз трудно може да бъде надценен. Кой ще повярва, че препроектиран или нов правен алгоритъм ще свърши по-добра работа, отколкото старият Римски договор, чиито клаузи чисто и просто бяха пренебрегнати от старите членове, което подкопа достоверността на Съюза в много по-голяма степен от други събития. В този процес страните от Централна и Източна Европа не бяха водещи.

 

Основният въпрос пред страните членки, преди те да се впуснат в разсъждения относно различните скорости, е дали те ще са готови да спазват правилата и да ги съблюдават, след като новите формати се приемат? Както беше казусът със задължението за разпределение и приемане на бежанците, което страни членки просто дезавуираха и отказаха да приложат. Ако отговорът на този въпрос е отрицателен, различните скорости няма да променят много. Ако институциите на ЕС не са наделени с правомощия да наложат изпълнението на общите правила за сметка на суверенните права на страните, които са в нарушение, то тогава няма да има значение дали лидерите на ЕС са постигнали разбирателство по новите формати, или не.

 

Европа има нужда от нови двигатели и нова обединяваща цел, от нови предизвикателства, от нов оптимизъм, за да преодолее вътрешната си умора, дефицитите в оригиналния проект. Няма особен проблем в подхода на „коалицията на желаещите“, който въпреки, че може да доведе до фрагментация по линия на различни скорости, не отрича възможността на отделните страни да провеждат глобално конкурентни ускорени стратегии за развитие. Това може да бъде от полза за самия ЕС, доколкото в центъра на внимание и подражание ще попаднат най-добрите практики, които се прилагат в страните членки които определят тенденциите.

 

Някои страни търсят да хармонизират данъчните системи, включително като унифицират данъчните ставки, за да избягнат данъчната конкуренция на новите страни членки. Тази претенция произтича от приемането, че страните с по-високи данъци са в положението на добрия пример, което е твърде спорна теза по отношение на фискалната стабилност. Данъчната конкуренция, както и конкуренцията на различни стратегии на развитие, в действителност, оказва благотворно въздействие върху Европейския съюз, поради което не трябва да бъда задушавана с изкуствени институционални заслони. Опитите да се консолидира Съюза, като му се потърси нова основополагаща котва, която ограничава способността на отделните правителства да преследват иновативни и глобално конкурентни политики, е път за никъде. Затварянето на избора само в рамките на това, което може да бъде съгласувано като средно претеглена политика, като се ограничава възможността за търсене на собствени решения, за сметка на стандартизацията на политиките в ЕС и синхронизацията им, ще убие Съюза.

 

Съществува значителна разлика между решаването на проблемите чрез управление на йерархични зависимости при възходяща и доминираща вертикална интеграция, където индивидуалните членки просто делегират повече властови правомощия на наднационалните институции в Брюксел, от една страна  и управлението в мрежова среда, т.е. управление на независимости, при което страните предоставят критичен, но достатъчен минимум от своята власт на Център, чиято роля обаче основно е тази на честен посредник и надзор за съответствие с общите стандарти на решенията, които основно се приемат на национално равнище.

 

При разбирането на това, в каква посока трябва да поеме Европейският съюз, трябва преди всичко да се съгласим какви грешки се допуснаха в миналото.

 

Съществуват два показателни примера – кризата с бежанците – която изигра инструментална роля в разбиването на способността за постигане на консенсус в ЕС и проблемите в еврозоната, които допринесоха в значителна степен за цялостния стрес върху блока и загубата на посока. И в двата случая, проблемите не произтичат от отсъствието на многоскоростни формати /Шенгенската зона/ или недостатъчна правна база – Римският договор /в случая с проблемите в Еврозоната/, в който черно на бяло пише, че не може да има спасяване на страни от банкрут. И в двата случая кризисното реагиране от страна на Брюксел не сработи, тъй като страните членки предпочетоха да пренебрегнат и да нарушат правилата. Европейската комисия никога не е била на шофьорското място, още по-малко се очакваше от нея да налага общите правила. Отделните страни членки предпочетоха да преследват свои специфични цели и интереси, като поеха сами по пътя на кризисното управление и преминаха на ръчен контрол.

 

Гръцката криза извади на показ ограниченията на тактиката на Потьомкинските селища, които дълго прикриваха проблемите в Еврозоната. Ако на банките не им позволено да фалират, то тогава звучи естествено, да не се допуснат да потънат и държавите. Веригата от оправдания се разпространи върху банковите кризи в Италия, Испания, Португалия, Ирландия и дори до самата Германия.

 

Лидерите на големите страни в ЕС предпочетоха да загърбят конкретната си отговорност и вместо това, предпочетоха да се прикрият зад фасадата на многото скорости и множествените сценарии. Докато европейците очаква лидерство от германския канцлер Меркел, малцина бяха готови да приемат предписаното лекарство.

 

Идеята за Европа на многото скорости може да бъде разглеждана едновременно и като проклятие и като благословия.

 

Като благословия, ако проследим логиката в прехода на архитектурата на ЕС от модел на вертикална или йерархична интеграция към мрежова, към функционален тип конвергенция, където страните членки и регионите разполагат със свободата да идентифицират и провеждат най-добрите за себе си стратегии на развитие, с изключение на доброволния отказ от суверенитет в полза на налагането на спазването на общите политики, правила и регулации. При този сценарии – рамката на ЕС няма да ограничава или „стяга“ страните членки, или регионите да растат и да се развиват над средните показатели за Съюза.

 

В същото време пистата на многото скорости може да завърши с катастрофа ако и при положение, че доведе до политика на „спасение по-единично“, което компрометира интегритета на Съюза и отслаби центростремителните връзки, които държат членовете му заедно.

 

Бъдещето на ЕС ще зависи също и от съдбата на Брекзит. Ако британците успеят да сключат добра сделка и да се развиват извън ЕС, това може да доведе до нови екзити, защото моделът „заедно“ очевидно ще отстъпи на опцията „по отделно“.

 

Равносметката при тълкуването на опциите за България от многоскоростна Европа е крехка – между здравословния скептик и ролята на неминуемата жертва. Докато се кахърим относно щетите от обособяването на Център и периферия, на членове на Еврозоната и на нечленове, на Запад и Изток, на Юг и Север, трябва да признаем, че България се движи на различни скорости – София и останалата част от страната, политическия и елит от обикновените хора, печелившите от прехода от губещите, държателите на статуквото и реформаторите.

 

В последна сметка Европейският съюз е просто една наднационална рамка, която може да бъде ускорител на икономическото и социално развитие, но никога негова алтернатива или самоцел. Скоростите му са функция, а не съдържание на този процес.

 

От Илиян Василев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар