Щастие и нещастие

Щастие и нещастие

neshtastie

 

„Целта на човешкото общество е всеобщото щастие.”

Фридрих Волф, епиграф към драмата „Д-р Ванер”

 

Статистиката е безпощадна: българинът е несравнимо по-нещастен не само от своите съвременници по централна и по западна Европа – българинът е по-нещастен дори от балканските си съседи. А не демокрацията, не и високият жизнен стандарт – щастието е тактическата и стратегическа, преходната и непреходна цел на битието. Съзнавайки го или не, и социално, и интимно; и когато гради кариера; и когато протестира граждански; и когато протестира, и когато аплодира, и когато се примирява; и когато обръща гръб на обществото на път към себе си; и когато люби, и когато разлюбва; и когато се напива; и когато се самоубива дори всеки от нас търси едно: щастие. Ако българите като цяло са трайно и масово нещастни, значи трайно и масово не са постигнали тази върховна житейска цел. Нейното непостигане обезсмисля всички останали постижения – дори завоеванията на демокрацията не струват пукната пара, ако чрез общественото не допринасят за личното ти щастие. С чиста съвест можем да обобщим, че дали и доколко сме и не сме се себепостигнали, зависи от това дали и доколко сме или не сме постигнали лично щастие.

 

Въпросът не е национален – интернационален, човешки и общочовешки е. Аз бих го окачествил дори като въпрос цивилизационен. В едно есе Хенри Милър пита защо тъкмо неговите американски съграждани, въпреки технократичния напредък, въпреки демократичните си завоевания, въпреки високия си жизнен стандарт, са рекордьори по самоубийствата, защото благополучието ги прави доволни, но не и щастливи. Отговора Милър не намира – още по-малко ще го намеря аз: по-умен от любимия ми писател не съм. Онова, което се опитвам да направя, е да споделя вълнения и размисли по тази толкова съществена и толкова трудна тема. В хода на споделянето ключово става обстоятелството, че не хората в индустриално най-развитите държави – хората в най-неиндустриализираните страни, като Бутан например, са най-щастливи. И ако индустриализацията е интегрален белег на цивилизацията ни, закономерно възниква съмнение в принципната съвместимост на тази цивилизация с щастието. С подобно съмнение трудно се живее, а необходимостта да се намери изход от него става ден след ден по-актуална.

 

Особено нагнетена е тази актуалност на родна земя. Причините за тази нагнетеност са по-скоро вътрешни – те се коренят в народопсихологията ни. Българинът е садомазохистичен, песимистичен и некрофилен, непрекъснато мрънкащ и самосъжаляващ се. А самосъжалението, себеизживяването като жертва на обстоятелствата е най-непродуктивният, най-деструктивният житейски модел. Модел, който демобилизира и който пренасочва собствената ти екзистенциална енергия, предназначена да реши най-животрептящите проблеми на личното ти битие, в най-безперспективната, в най-безизходната посока. Похабяването на тази енергия е похабяване на самия живот. Темата има, разбира се, и външни, граждански препратки. Дали и доколко българинът ще живее в щастие или в нещастие, зависи не на последно място от това дали и доколко цени и оценява или недооценява и обезценява демокрацията, в която битува от четвърт век насам. Свободата има много лица и може да бъде интерпретирана по различен начин. Ако погледнем на свободата като на благодат, като на висша, като на върховна ценност, която активира и осмисля всички останали ценности, ще подходим конструктивно. Ако не сме в състояние да понесем отговорността, която закономерно произтича от свободния съзнателен избор, от решенията, които се налага всеки ден да вземаме, ще приемем същата свобода като бреме и ще подходим деструктивно. Мога без съмнение да заявя, че вторият вариант е по-присъщ на националното ни светоусещане. Как иначе да си обясним обстоятелството, че през всичките 27 години от гибелта на комунистическия тоталитаризъм винаги, и в периодите на най-пищния разцвет на демокрацията ни, онези наши сънародници, които считат, че в дебрите на еднопартийния деспотизъм сме живели по-щастливо, по-спокойно и по-сигурно, са били преобладаващо мнозинство?

 

Разказвам всичко това с убеждението, че щастието е не само интимна, а и обществена категория – състояние не само на духа, а и на гражданската среда. „Няма щастие без външни блага” – учи апологетът на вътрешни блага Аристотел в „Етика на Никомах”. А външните блага могат да се окажат по-труднодостъпни и от вътрешните. Труднодостъпна е и симбиозата между едните и другите. Проблематичността започва с обстоятелството, че, за разлика от диктатурата, демокрацията не може да бъде натрапена на един народ, не може да бъде наложена силово, не може да тръгне да се себелегитимира и себеотстоява срещу мнозинството – тя е подвластна на това мнозинство и е подчинена на неговата воля, каквато и да е тя. Тъкмо в това е моралната сила на демокрацията. Тъкмо в това обаче е и нейното приложно безсилие, което я прави беззащитна, уязвима за агресията на всеки (ляв, десен, национален, расов, класов, религиозен) екстремизъм. Изхождайки от цялата тази противоречивост на материята, в любимите ми „Тускулански беседи” Цицерон стига до прозрението, че богинята на щастието Фортуна не само че е сляпа, а и ослепява тъкмо своите любимци. Колкото и да не ми е по сърце ирационализмът, с който са заредени понятията за щастие на античния мъдрец и най-изящен стилист на латинската проза, не мога да не отчета и ролята на тази всеобща слепота на път към щастието – както в личен, така и в обществен план.

 

Дефектите на демократичните системи блеснаха с убийствена яснота през 30-те години на миналия век, когато Германия осъществи пагубния преход от правовата държава, която, въпреки всички резерви, бе, към безправието, в което националсоциализмът я удави. Този погубил първо Германия, а впоследствие и десетки други страни и народи преход бе постигнат по легален, по легитимен път. Казано по-откровено, демокрацията се саморазправи със себе си, демокрацията бе погубена със средствата на демокрацията – с ненаситната безпощадност, с която революцията изяжда собствените си деца. Изстъпленията на последвалия нацизъм разтърсиха целия Свободен свят, накараха водещи държавници, учени, философи, политолози и цели народи да се замислят как да се предпазят в бъдеще от подобна зловеща опасност. Въпреки всички усилия в следвоенния период държавите да бъдат концепирани така, че да защитят правата и на малцинствата, и на индивида дори от стихийността и безправието на масите, решението се оказа неимоверно трудно. Трудно, почти невъзможно се оказа да съвместиш правото на свободен избор, което гражданите на едно демократично общество очакват от демократичната си държава да им обезпечи, с ограниченията на това право, необходими за не по-малко важното обезпечаване защитата на суверенитета на индивида от безвластието на масите. Подобна симбиоза не бе постигната от нашите съвременници. А фактът, че не бе постигната и никога и никъде под слънцето от древността до днес, намеква като че ли за нейната принципна непостижимост. Тази й непостижимост изправи в ново време най-проспериращите, най-цивилизованите държави безпомощни пред един нов плъзнал и на Стария континент, и в Северна Америка екстремизъм – ислямският фундаментализъм. Отказът на Оксидента да стесни демокрацията, да ограничи правата и свободите на гражданите си дори пред лицето на смъртоносната заплаха, която носи със себе си терористичната вълна, превърна големите западноевропейски центрове в заложници на фанатизираните ислямски пълчища и в перманентна арена на кърваво насилие. Целият Запад се видя в чудо, разпънат като на кръст между нежеланието си да направи по държавнически път демокрацията по-малко демократична – от една страна – и необходимостта да предпази собствените си граждани, техния физически живот от разбеснелите се религиозни екстремисти – от друга.

 

Модус не е намерен и до днес, а всичко това има и пряко, и непряко отношение към въпроса за щастието. Доколко гражданите могат да живеят щастливо с орязани граждански права и свободи, е спорно. Не по-малко спорно е обаче доколко е възможен щастлив живот, препускащ главоломно от атентат на атентат и от извънредно положение на извънредно положение. Страхът, сковал французи, англичани, белгийци, испанци след поредиците масови убийства, се предава индуктивно и на милионите им съконтиненталци по съседни и далечни страни. А, именно защото е основателен, този повсеместен страх не е предпоставка за социално щастие – по-скоро заявка за социално нещастие е. Така щастието, в което Свободният свят доскоро битуваше необезпокояван, се трансформира през новото хилядолетие в нещастие. „Щастието” – учи Лао Цзи в „Книга за Тао и неговата добродетел” – „ражда нещастие, нещастието е скрито в утробата на щастието.” А тази утроба е бездънна…

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
За съвременната македонска идентичност

За съвременната македонска идентичност

Тя не е национално-демократична, а националистическо-тоталитарна   Съвременната македонска идентичност е „въобразена“ и съответно „конструирана“, по известното определение на Бенедикт…
ПО ДИРИТЕ ХРИСТОВИ

ПО ДИРИТЕ ХРИСТОВИ

  Странни, непонятни и странни са ми долитащите тези дни от всички посоки благопожелания за весела Коледа. Рождество Христово е…
НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ НА ХОРАТА С ДОСТОЙНСТВО

НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ НА ХОРАТА С ДОСТОЙНСТВО

  Разумът е даден на човека, за да живее разумно, а не само да вижда, че живее неразумно. Висарион Григориевич…