„… венчах се за земната Истина свята,

но тя увенча ме с рога…”

Хр. Смирненски, „На гости у дявола”

 

Буда ни уверява, че ако запалим лампата за някого, тя ще освети и нашия път. Преведено на езика на актуалните български социалнополитически дадености, древната мъдрост ще рече: ако спре корупцията, ще спре и държавата. Дали наистина ще стане така, няма как да проверим – досега корупцията не е спирала и за миг. Може би затова е функционирала и държавата. Засега е сигурно само, че в случая става дума не за държавата като управленчески апарат, не за държавата като административна структура, като съвкупност от стотиците хиляди държавни чиновници, които докато ни вършат една или друга ведомствена услуга, ни гледат с четири очи в двете ръце. В тяхната корумпираност съмнение няма, но тази корумпираност е само съставна част от нашата, от народната, от общонародната и всенародна корумпираност. Дори според официалните статистики ние сме една от най-корумпираните, най-податливите на корупция нация. И като такива ние знаем и онова, което и най-стриктните статистики не знаят. Знаем, да речем, че размерите на националната ни корупция са по-необятни от всички официални отчети. И въпреки това си затваряме свенливо очите пред фактите. Когато все пак признаваме наличието на корупционни практики, ние ги търсим и откриваме само извън нас – не и в нас. Корумпирани са високопоставените ни държавници, корумпирани са политиците ни и партиите им, корумпирани са ведомствените чиновници в центъра и по места, и частните предприемачи, и контролните органи са корумпирани, но не и ние самите. Ние сме, ние оставаме някакси, едва ли не чудотворно, извън схемата – ние сме само потърпевши, само жертва на корупционната вълна, но не и нейни носители, нейни автори и съавтори. А още библейската книга „Премъдрост на Исуса, син Сирахов” предупреждава: „Какъвто е управителят на народа, такива са и които служат при него; и какъвто е началникът на града, такива са и всички, които живеят в него.” Цитираната библейска мъдрост би трябвало да ни подсети, че и качествата, и пороците на един народ са всеобщи – еднакво присъщи и на управляващи, и на управлявани. Но ние сме народ по-скоро суеверен, отколкото религиозен – за нас Библията не е институция. В романа си „Адолф” Бенжамен Констан пише: „Обществото доста охотно се примирява с порок, който не се придружава от скандал”. Така е в литературния сюжет – в родната действителност не е така. Там общественият порок си тече и протича, необезпокояван от обществения скандал. Що корупционни скандали придружаваха и придружават политическото ни битие, имената на що държавници и от първата фаланга, и от по-ниските етажи бяха разобличени, що бизнесмени, магистрати, банкери и олигарси попаднаха във фокуса и на общественото внимание, и на медийния интерес, и на съдебната ни система, а корупцията като явление не пострада ни най-малко. Нещо повече: всеки двубой с институциите демонстрираше нейната неуязвимост, след всяка битка с правосъдието и с гражданския морал тя излизаше като че ли още по-калена и боеспособна, готова за нови завоевания. Не, не че в България няма и честни граждани, и честни магистрати, и честни следователи, и честни бизнесмени, и честни държавници дори – колкото и трудно да ми е да си представя последното. По всичко личи обаче, че безчестните владеят безчестието по-добре, по-изкусно го внедряват в обществената практика, отколкото честните – честността. Може би част от обяснението се крие в характера на човешката природа. Индийският народен епос сравнява овладяването на добродетелите с мъчително изкачване на стръмен и каменист планински връх, а загубата на веднъж овладените добродетели сравнява със спускане обратно по нанадолнището – път, който не изисква никакви собствени усилия, извървява се с лекота и някакси от само себе си. Изправен пред лекотата и усилието, човек е склонен да избере по-скоро лекотата. Тъкмо затова, за да се противопостави на тази лекота в многобройните й конкретни проявления, е необходим гражданският регламент – законите и санкциите във всяка държава са предназначени не за нравствените, а за безнравствените. Нравствените имат свой вътрешен регламент – вътре във всеки нравствен гражданин бди един невидим вътрешен полицай, който прави вътрешния полицай излишен – по-надежден страж срещу престъпността от собствената съвест няма. Когато обаче външният регламент отсъства номинално или не се съблюдава на практика, а вътрешният е закърнял, става онова, което наблюдаваме в днешна България. Впрочем в днешна България е по-зле, в днешна България бедата е двойна, за да не кажа тройна – хармонично съчетание от несъвършенството на регламента (закона), от неспазването дори на този несъвършен регламент и от един личен морален кодекс, който гласи: моето си е мое – чуждото е общо. Предпоставките за разрастване на корупцията са налице и тя се разраства, както се вмирисва рибата на Плутарх – откъм главата. Примерът на високопоставените е заразителен за нископоставените – корумпирането свише закономерно води до корумпиране снише. Ето я значи цяла-целеничка схемата, по която корупцията се разпространява по вертикала и се превръща в истински фолклор. Фактът, че на родна земя явлението не е от вчера, е слаба утеха. Въпреки това, нека изговорим и нея. Ще го направим в рима и ритъм с гениалните строфи на Смирненски – със съдействието на „На гости у дявола” ще го направим.

 

И така, разочарован и озлобен от земното безчестие, Дяволът предприема ответни мерки:

„Отчаян, окаян, веднъж в булеварда

аз тръгнах неземно злочест,

издигнал над себе си ярка плакарда

„Човекът без капчица чест”.

 

Но странно: презрение няма ни капка!

Посрещат ме вред с интерес,

любезно отвсякъде свалят ми шапка:

„Без чест ли си? Прави ти чест!”

 

Ето, и след кажи-речи век по тази, по същата рецепта протича настъплението на безчестието сред, казано на ленински език, широките народни маси. За мен няма съмнение, че по абсолютна същата рецепта абсолютно същото настъпление ще протече и след век, и след хилядолетие, и след вечност. Безчестието е незаличимо от битието – както е незаличима и честността. Ние не можем да го заличим по институционален път, можем обаче да го ограничим, да променим поне донякъде съотношението между порок и добродетел в полза на добродетелта. Защо не го правим ли? Ами защото мандат след мандат чрез гласа си даваме власт на безчестните и обезвластяваме честните. А от едно овластено безчестие една държава може да получи само онова, което ще получи и от една обезвластена чест. Така погледнато, ние сме творци на порока, от който така безутешно страдаме. Страданието е наше. Но наша е и утехата.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар