„Корупцията на най-добрите е най-лоша.”

Тома Аквински, „Теологически сборник”

 

Канонизиран от националното ни съзнание и от патриотарстващи летописци, безспорен исторически, за мен образът на Левски е доста спорен морално, но не за това ми е думата в момента. Вълнува ме по-скоро равносметката, която Дяконът прави пред турския съд в едно знаменито изречение: „Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия.” Подобно признание не ще да е било психологически леко за човек, посветил себе си изцяло на свободата на един според него поробен народ. Да живееш и да умираш за хора, които, вместо да ти съдействат, чакат да ги обслужваш, да им поднесеш в дар онова благо, което те би трябвало да извоюват със собствени усилия, е тежка участ – справедливостта, която революционерът преследва чрез революцията си, се превръща така в лична несправедливост, несправедливост към теб самия, към собствената ти саможертва, несправедливост, която обезсмисля националната ти кауза. Тъкмо защото тази желана свобода не бе извоювана, а ни бе поднесена на тепсия от една шовинистична и агресивна империя, България плати висока цена за нея – със собствената си национална независимост плати.

 

Обезсмислянето не свършва с Левски – то само започва с него. Защото, както се оказа век и половина след неговата гибел, не само свободата иска българинът поднесена на тепсия, а и всички онези социални блага, които другите европейски народи са си извоювали собственоръчно. Извоювали са ги за себе си, а като съконтиненталци ние мечтаем да ги извоюват и за нас. Така разбираме ние Европейската общност – като шведска маса, която друг да зареди, а на която ние да се себеобслужваме според апетита си, разбираме я като едно споделено с най-богатите народи, а не отработено от нас самите, благосъстояние. В психоанализата това състояние на пасивен консуматор се нарича заучена безпомощност. Един показателен пример, който съм разказвал и друг път, но непроменените обстоятелства (те май и непроменими ще се окажат) налагат да го преразкажа: Когато преди някоя-друга година в рамките на учредения от Плевналиев граждански инициативен комитет „25 години свободна България” ние, шепа литератори, тръгнахме по учебните заведения да разясняваме по благоевски на подрастващите що е комунизъм и има ли той почва у нас, мен ме командироваха в Бургаския университет. Където след сказката ми аудиторията ме запита кога и ние, българите, приобщили се вече от години към Европа, ще заживеем най-после богато като германците. Отговорът ми беше кратък и ясен: „Когато започнем да произвеждаме мерцедеси.” И този ми отговор съвсем не се хареса на слушателите – някои дори се пообидиха. Тяхната концепция беше ние да се возим в мерцедесите, но друг да ги произвежда.

 

Една древна и многократно изстрадана далекоизточна мъдрост предрича, че ако подариш на един селянин една риба, ти му подаряваш един обяд; ако го научиш обаче да лови риба, ти му обезпечаваш цял един живот. Западът това и се опита да направи след като събитията сринаха Желязната завеса – да ни научи как сами  да развием националния си потенциал, как собственоръчно да произвеждаме онези блага, които със самочувствието на еманципирани, равноправни съконтиненталци копнеем да консумираме. Ние обаче отказахме скъпоценния урок – ние заподозряхме европейските си и американски съветници в користолюбие, в печалбарство, в подмолни грабителски попълзновения. Как точно богатите и проспериращи североамерикански и европейски държави ще ограбят нас, бедняците на Стария континент, как ще откраднеш на босия цървулите, така и не се разбра. Но с присъщата на националния ни манталитет мнителност ние обърнахме гръб на чуждестранните финансисти и специалисти с ненадминат международен престиж и тръгнахме да реанимираме от историческите дебри един остарял и морално, и технологически капитализъм. Въведохме с други думи негодни социални (разбирай: асоциални) модели, присъщи на първоначалното натрупване на капитала. Тази ни ретроградност не остана ненаказана от времето, тя закономерно доведе до днешното състояние, при което пропастта между бедни и богати зее все по-дълбока и по-дълбока. Не това обаче е най-страшното – бедни и богати има навред по света. Но докато в цивилизованите държави разделението между едните и другите се базира на творчески потенциал, на иновативни технологии, на талант, предприемчивост и вложени усилия, в страни като нашата същото разделение е обусловено от принадлежността (съответно непринадлежността) към господстващите олигархични кръгове, от сивотата на сивата икономика, от повсеместните корупционни практики, от лобизма и сливането на властта с капитала. Тъкмо затова бедните в проспериращите държави са относително бедни – относително богати са и богатите. Докато (по примера на Русия) България е държава на отдавна надживяното от Запада класово и кастово разделение, държава не на хармонизирани и синхронизирани, а на несъвместими, на противопоставени социално-икономически формации и интереси. Този антагонизъм превърна страната ни в арена на абсолютно богати и на абсолютно бедни. Асоциалният характер на това противопоставяне е видим и с просто око – така, както с просто око е видим и социалният характер на модерните капиталистически общества. Които все се опитват да се приближат към нас и да ни подадат ръка и от които ние все се отдалечаваме. А се отдалечаваме не поради кокоша слепота, която не ни позволява да видим видимото – отдалечават ни държави и държавници, политици и политики, олигарси и олигархии, които съзнават, че ако страната ни се модернизира и социализира в тон с духа на времената, паричните потоци от доходоносната сива икономика ще секнат, ще секнат и номенклатурните им феодални привилегии, и крупните им кражби ще секнат, ще секнат онези нелегални и полулегални грабителски практики, които ощетяват с еднаква безскрупулност и собствения им народ, и щедрите европейски фондове. Тъкмо затова онези малобройни родни политици и държавници като Веселин Вучков и Христо Иванов, които намериха гражданския морал и волята да тръгнат на истински, а не като останалите си колеги на фасадни, реформи, изведнъж се оказаха несъвместими със системата. Една система, чиито физически носители са свикнали не да творят, а да грабят и консумират сътворени от друг блага и която от вътрешно- и особено от външнополитически сили бе поставена под непрекъснатия натиск да се реформира в посока Европа. Тази порочна система съзнаваше обаче, че евентуални реформи биха били смъртоносни за нея и като всеки биологически и всеки обществен организъм воюваше яростно за оцеляването си. Оказа се, че най-лесно се предотвратяват реформи, като се симулират реформи. И симулациите тръгнаха с пълна сила – не само в съдебната сфера. Що комисии и комитети под егидата и на леви, и на десни, и на еднопартийни, и на коалиционни, и на прокомунистически, и на антикомунистически, и на центристки, и на служебни правителства, що обещания, що решения, що призиви за реформи, а реформи – никакви. Само едно безначално и безконечно преливане от пустото в празното.

 

Защо става така ли? Ами, казано най-общо, поради пълното и присъщо само на банановите републики сливане на финансовата и политическата власт. А, казано по-малко общо, казаното ще рече, че онези олигарси и обръчи, които стоят невидимо, но непоклатимо зад всяка държавна власт, нямат интерес от провеждане на каквито и да е реформи – техният интерес е съхраняване на статуквото, сиреч антиреформизмът. Всяка истинска, всяка функционална реформа би посегнала и на олигархичната им власт, и на незаконните им печалби. Така стигаме до една патологична ситуация, при която реформи трябва да провеждат тъкмо онези сили, които се боят от реформите като от огън. Да окачествим тази ситуация само като конфликт на интереси, значи да омаловажим престъпната вина на онези високопоставени грабители от частния сектор и на онези подкупни техни покровители от политическата класа, които рамо до рамо, в нерушим съюз опропастяват и социално, и морално цяла една нация. Която пък носи тежката отговорност, че позволява да бъде манипулирана и грабена. Така всички – грабители и грабени – легитимират онова повсеместно национално зло, които ние ще изживеем и което, ако върви, както е тръгнало, ще завещаем непокътнато на потомците си – да го доизживеят и те.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар