„За да бъда добър, трябва да съм жесток.”

Б. Брехт, „Добрият човек от Сечуан”

 

„Американците налагат демокрацията в Сирия с бомби!” – крещи антиамериканизмът навред по широкия и пъстър свят, включително и на родна земя. Същият антиамериканизъм, който доскоро винеше и клеймеше същите американци, че бездействат и търпят жестокостите на сирийска земя. От което следва, че не съдбата на демокрацията и не страданията на жертвите на войната, не моралът и не справедливостта са водещи мотиви в споменатите граждански протести – водещ, за да не кажа и единствен, мотив е антиамериканизмът. А когато един граждански протест е задвижен не от морален принцип, а от фанатизирано заслепение, здравият разум трудно може да му противодейства. Все пак да опитаме – друг изход ние нямаме.

 

Хилядолетната история на цивилизацията ни илюстрира, че пътищата към демокрация могат да бъдат различни и всякакви – и еволюционни, и революционни; и мирни, и въоръжени. Толкова много и толкова разнородни могат да бъдат формите на прехода към демокрация, че тук е невъзможно дори само да ги скицираме. В хода на Втората световна война англо-американските съюзници въдвориха и обезпечиха демокрацията в доминираната от кафявата чума Западна Европа също с бомби. Така, както с въоръжено насилие Червената армия наложи комунистическия тоталитаризъм в източноевропейските държави. Чиито народи пък след почти половин век деспотизъм осъществиха прехода към демокрация по мирен, по безкръвен начин.

 

Припомням всичко това, за да разкрия колко сложна, колко многолика и противоречива е картината. Отнесена към актуалната и не по-малко разнолика и противоречива обстановка в Сирия, тази картина разпали духовете и в Европа, и в Америка. Най-гръмогласен, най-показен и театрален е, както винаги в следвоенната история на цивилизацията ни,  по традиция антиамериканизмът. Чиито фенове изтъкват обстоятелството, че, видите ли, ако САЩ бяха останали под президентството на Обама, американска въоръжена намеса на сирийска земя нямаше да има. Не мога да кажа със сигурност, но по всяка вероятност щеше да стане така. Какво следва обаче от този простичък факт, как да тълкуваме обстоятелството, че един безхарактерен и бездействен президент бе заменен във Вашингтон от президент с ясни цели и с енергията да ги преследва не само на думи. Ден след ден Тръмп демонстрира решимостта си да се справи и с терора в Сирия, и в Афганистан, и с тероризма като явление – навред, където злодеите на Алкайда и на Ислямска държава безчинстват. Според мен целият Свободен и несвободен свят трябва да бъде признателен на Вашингтон, че не абдикира от нелеката си роля на световен полицай, който да се противопостави на самозвани насилници и деспоти навред по света. Това противопоставяне е принос в обезсилването на варварството и в утвърждаването на демокрацията, в защита на онези фундаментални евроатлантически ценности, на които се крепи цялата ни цивилизация. Една цивилизация, която, доколкото е християнска, Христова и мисионираща по своя генезис, за да същаствува, за да оцелее в тежката битка с варварството, има нужда не само от самоотбрана, а и от настъпление. Обезпечаването и на себезащитата ни, и на разрастването и съхранението на моралните ни и духовни принципи е по силите само на САЩ, които чрез икономическия си и военен потенциал съвсем естествено влязоха в ролята на световен лидер. Разбира се, доколкото са живи хора, а не свръхчовеци, лидерите на великите сили също могат да грешат. Но това са неизбежните рискове на битието, с които трябва, с които ще се наложи да се примирим – по-добре с грешащи понякога лидери, отколкото без всякакви лидери.

 

Държавите са сформирани от хора и затова са като хората – и миролюбиви, и войнолюбиви; и смирени, и агресивни; и разкрепостени, и догматични, и имперски, и светски ориентирани, и фанатизирани. Тъкмо затова са необходими регулиращи нормативи, регламенти в междудържавните отношения, които да обуздават, да възпират домогванията на една или друга държавна машина към съседни и далечни страни. Ако през първата половина на миналия век САЩ бяха влязали подобаващо в ролята си на световен полицай, болшевизмът и нацизмът нямаше да успеят да се разрастнат така, че да изпепелят Европа. С годините и десетилетията на Студената война сред водещите сили на Свободния свят назря съзнанието, че свещената крава, която никой не смееше да докосне – принципът на ненамеса във вътрешните работи на една страна – вече не е недосегаема. Така този компрометиран от новата история принцип бе заменен от принципа на състраданието, на всеобщото, на международното придържане към базисните морални ценности, върху които е изградена цивилизацията ни. Победи, с други думи, моралното съзнание, че по своята природа човешките права са общочовешки – надкласови, надрасови, надрелигиозни, наднационални дори. Доколкото човешките права и гражданските свободи са адресирани до всички хора, всички хора – управлявани и управляващи – трябва да се съобразяват с тях. Тъкмо това ново гражданско съзнание доведе до краха на най-великото зло в цялата световна история – комунистическият тоталитаризъм – и до свободата и на нашия народ. Тъкмо това ново гражданско съзнание се изправя днес срещу безскрупулните злодейства на Асад. Изправя се в името не само на сирийския народ, а и в името на собственото ни очовечаване. Защото когато пред очите ни страдат и гинат деца от химическите атаки на един разбеснял се тиранин, бездействието на целия външен свят, към което призовават фарисеи и антиамериканисти, се превръща в съучастие в злодейството, в себеобезчовечаване.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар