„Да бъде обезкуражен може само онзи, който си въобразява, че Европа може да бъде изградена само с едно „Сезам, отвори се!” или с една могъща вълна ентусиазъм. Нищо подобно няма да се случи. Една организирана и обединена Европа може да бъде резултат само от дълги и мъчителни усилия.”

 

Пол-Анри Спак, един от пионерите на европейската интеграция

 

europa

 

Онова, което довчера бе неофициално, стана вече официално – макар и на един омекотен и щадящ реномето ни език. Става дума за Римската декларация, подписана в края на миналия месец. Ако досега се говореше за Европа на две, че и на три, скорости, в споменатия документ вече скорости няма – говори се само за „различна интензивност в развитието на отделните европейски държави”. И за слепеца обаче е ясно, че това е същото по съдържание, че цялата декларирана различност е само във фразеологията. Няма как – етикетът си иска своето. Пообидихме се ние, източноевропейците, от старата формулировка, позасегнахме се и се почувствахме дискриминирани, поляците надигнаха глас на протест и Брюксел коригира мерника.

 

Лично аз предпочитам стария изказ – той е по-нелицеприятен, но и по-откровен. И след новата терминология, въведена от Римската декларация, нещата ще си останат такива, каквито са си били още от приобщаването ни към ЕС – дума дупка не прави, не се променят същности чрез словестни въртели. Защото нововъведеното „различна интензивност в развитието на отделните европейски държави” не отменя ни най-малко досегашното „Европа на различни скорости”. Напротив – потвърждава го, придава му официалност, прави го част от протокола. Ако досега си затваряхме свенливо очите, ако ние, източноевропейците, се себезалъгвахме, че, видите ли, в новообединена Европа ние сме равни между равни, сега вече е ясно като документ онова, което като фактология беше ясно още с встъпването ни в общността: Членството ни в съюза не значи, не може да значи автоматично приравняване в жизнените стандарти между нас и най-проспериращите западноевропейски държави. Казано с други думи, и с Брюксел воглаве всеки от нас ще сърба само онoва, което сам си е надробил – благосъстоянието на една Германия, да речем, няма да стане чрез една резолюция и наше. Европа ще продължи като досега да се движи в една обща посока, но на различни скорости – всеки според таланта и усилията си, според националния си икономически потенциал всеки. Че защо ни е тогава Европа? – ще запитат възмутени милиони мои сънародници, които наивно са вярвали, че Брюксел ще ни осинови и ще ни захрани с високия си жизнен стандарт, ще ни предостави на тепсия всички онези блага и облаги, на които открай време се радват западноевропейците. Това няма как да стане – и Европа ни го подсказа своевременно още преди десетина години. Ние обаче не поискахме да го чуем – не искаме да го чуем и днес. Тъй като това състояние не ни изнася, предпочитаме да си правим оглушки за многократните предупреждения на Европейската комисия.

 

За да не бъда криворазбран, налага се да добавя, че аз не съм противник на общоевропейската кауза – напротив, неин горещ застъпник съм. Нашият национален път е единствено и само на запад, към Европа и евроатлантическите институции и ценности. Особено на фона на потенциалната (тя май с времето престава да бъде само потенциална) заплаха от имперските попълзновения на Анкара и особено от Кремъл, който от векове е гледал на България не, както декларира, като на православен брат и кръвен славянски родственик, а като на латентна плячка. На безскрупулните ламтежи на Путин и Ердоган няма кой друг да се противопостави, освен ЕС и Нато. Които, за разлика от Анкара и Москва, нямат никакви териториални претенции към нас. Като част от Нато ние сме наистина защитени срещу напиращата от север и от юг заплаха, военностратегическият щит на Нато се разпростира безусловно и над нашата страна.

 

Не така стоят нещата обаче в икономическата сфера. Тук защитата на ЕС срещу социалната ни сигурност е не безусловна, а условна. Брюксел е готов да ни предостави и модерни производствени технологии, и компетентни съветници, и щедри финансови кредити – прави го вече години наред. Останалото обаче си е наша грижа – Брюксел няма да свърши нашата работа, няма да тръгне да реформира, да изгражда, да произвежда вместо нас. Европа само ще сподели опита си, ще ни посочи пътя. Това съвсем не е малко, но този път, който не е лек дори с помощта на могъщите ни задгранични партньори, ние ще трябва да извървим сами, със собствени усилия.

 

Този подход на Запада към нас не пада от небето – той е продукт от горчивия му опит с щедрата помощ, която години, десетилетия наред отпускаше на гладуващите страни от Третия свят. Практиката през 50-те, 60-те, та чак до средата на 70-те години показа, че колкото повече храни и стоки за широко потребление доставяха Европа и Северна Америка на деколониазираните в следвоенния период африкански и азиатски държавици, толкова повече ги демотивираха и демобилизираха. Изхранвани десетилетие след десетилетие от Запада, жителите на тези страни не развиваха собствения си потенциал, залиняха и паразитираха върху състраданието на западноевропейските си и североамерикански донори. На всичко отгоре, вместо да стигнат до нуждаещите се, голяма част от крупните доставки попаднаха на черния пазар и облагодетелстваха корумпираните до мозъка на костите африкански и азиатски държавници – преди всичко най-високопоставените от тях. Така, вместо да изпише вежди, задграничната стопанска помощ извади очи. Благородните усилия на Запада се оказаха контрапродуктивни – вместо да допринесат за благоденствието на изнемогващите жители на Третия свят, доставките само умножаваха личните богатства на техните корумпирани феодали и развращаваха цялото население. Година след година доставките нарастваха, а хората обедняваха все повече. Така се стигна до нерадостния парадокс, при който предоставената икономическа помощ, която възлизаше на милиарди долари, доведе не до преодоляване, а до умножаване на социалната нищета, в която тънеха цели народи.

 

Като динамични, гъвкави системи западните общества си взеха поука от този горчив опит. Стратегията бе предифинирана: помощ – да, но помощ, целяща себепомощ. Новото послание на Първия към Третия свят гласеше: най-целесъобразно ще ви помогнем, не като ви изхранваме дългосрочно, а като ви научим сами да си помагате, да се себеизхранвате. Сиреч помощ, която чрез предоставянето на иновативни производствени технологии и икономически модели да доведе до себезадоволяване и така да обезпечи в перспектива стопанска независимост от външния свят. Общо взето такова е днешното отношение на Брюксел и към новоприсъединилите се държави от бившата съветска империя – те ще се радват само на онези блага, които, макар и с външна помощ, сами произведат. Казаното е валидно с пълна сила и за нашата страна. Перманентните злоупотреби с европейските фондове не само ни компрометират пред външния свят – те ден след ден задълбочават собствената ни социална нищета. Да излезем от това печално състояние, можем само чрез радикални реформи. Необходимостта от тях е видима за всички – тяхното провеждане обаче е в ръцете на онези високопоставени български държавници, за които нереформираните съдебни, икономически и административни институции са златна мина. Мандат след мандат се сменят само правителствата – всички еднакво враждебни към всяко рефораматорство. Корумпираността с други думи остава безсменна. А това не е дело на Брюксел – още по-малко е дело Божие. Наше собствено дело е…

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар