fasada2

 

„Действието спасява от смърт.”

А. Сент-Екзюпери,

в бележника му

 

Най-дългата, гигантската и извечна битка в съдбата на човечеството е битката на живота със смъртта. Всъщност всички останали битки в хилядолетната история на човешкия род могат да бъдат сведени до тази фундаментална битка. И съпротивата срещу комунизма, и съпротивата срещу фашизма, и съпротивата срещу многото безправия на екстремизма на религиозна, на националистична, на расова, класова или на каквато и да е друга база са всъщност подразделения на великата първоначална, нестихваща и до днес битка. Войната срещу тези препредавани като щафета от век на век диктатури можем да обобщим като непримиримост към смъртта, а всяка непримиримост към смъртта обслужва живота, живота подханва и живота утвърждава – както нашия личен, персонален живот, така и живота на нацията, така и живота на цивилизацията ни, така и всеживота. В настоящия момент, в момента на нашето биографично време ние трябва, разбира се, да намерим далновидността и куража да приемем на личностно равнище смъртта и да се примирим с нея – и най-мъдрите измежду нас го правят. Но го правим, само защото съзнаваме нейната неминуемост, ясно ни е като ден, че нито можем да преборим смъртта, нито да я избегнем. Правим го, с други думи, не от сила, а от безсилие, от тягостното съзнание за обреченост. Да се смириш и примириш, да приемеш смъртта поради нейната неизбежност, е белег на философска мъдрост – да пожелаеш смъртта обаче, да тръгнеш към нея в съзнателен свободен избор, е вече патология. Това разграничение е от изключителна, от екзистенциална значимост – всяка личност и всяка общност трябва да го направят за себе си.

 

Всички тоталитарни режими са некрофилни в своята същност. Те романтизират, идеализират и фаворизират смъртта за сметка на живота. В най-чиста, а заедно с това и най-демонична, форма това фаворизиране прозвуча преди петнайсетина години при заложническата драма в московския Дом на културата. Тогава командирът на терористичната банда се обърна към взетите от него пленници с думите: „На нас ни се умира повече, отколкото на вас ви се живее.” Последвалите разстрели потвърдиха зловещото заклинание, скрито в тази заплаха.

 

През миналия век Старият континент стана арена на най-гибелните, на най-смъртоносните идеологии в цялата човешка история – националсоциализмът и реалният социализъм. Двете идеологии не бяха просто и само враждебни към човека – те бяха човеконенавистнически, убийствени, насочени директно срещу живота. При това и нацизмът, и комунизмът възникнаха и се разрастнаха в името на мистификации като вечно и пълно щастие за всички страни и народи, хилядолетен мир и благоденствие и за съвременници, и за потомци и още куп подобни социални идеали. Които, доколкото бяха дълбоко несъвместими с противоречивата човешка природа, се оказаха непостижими. В тяхната утопичност се убедиха в крайна сметка всички, но на цената на цели реки кръв и сълзи. Възраждането и на националистичните, и (особено) на неокомунистическите доктрини на родна земя свидетелства само, че не сме си научили историческия урок, че не съумяваме да оползотворим подобаващо кошмарите, през които преминахме през почти полувековното комунистическо господство. Господство, в което смъртта надделя над живота. Говоря не само за хилядите непосредствени жертви на режима, не само за загиналите по изтребителните наказателни лагери на реалния социализъм, по затворите и по планините като самодейни бойци срещу еднопартийния деспотизъм. Става дума и за милионите индиректни убийства. Защото да обезправиш един гражданин, да похитиш свободите му, да му отнемеш правото да общува със света, да смажеш със солдатски ботуш дадената му лично от Всевишния, от Първосъздателя свобода на мисълта и на словото, значи да го убиеш духовно, да го превърнеш от върховна цел и върховен смисъл на битието във функция, в средство за задоволяване на нечие великодържавническо тщеславие. А както под слънцето на мира и социализма, така и в империята на синеоките рицари подобни безкръвни убийства бяха масови. Те не само предшестваха по време другите, физическите изстъпления – те ги предпоставяха, водеха закономерно към тях. Защото, нацистки или комунистически, тоталитаризмът започва не с бич по кожата (бичът идва впоследствие), а с опростяване на понятията. Това опростяване е дело не на лингвисти, а на палачи – то се осъществява само със средствата на насилието. Чийто краен продукт е смъртта – в една или друга форма. Ето защо всяка съпротива срещу режима, както между впрочем и всяка днешна битка срещу зверствата на ислямския фундаментализъм, е противодействие в името на живота, съставна част от извечната общочовешка битка срещу смъртта, с която започнахме разказа. Тази битка е толкова всеобхватна, че не търпи неутралитет – в нея воюва всеки, дори и онзи, който не подозира това. Никой народ и никой гражданин не може да предотврати нито битката, нито собственото си участие в нея – безучастни тук няма, тук всеки участва – кой чрез участието, кой чрез безучастието си. А след като така или иначе ще се воюва, за предпочитане е това да става съзнателно и осъзнато. Тъкмо в този смисъл и Вечната книга съветва да бъдем будни, мъдри и действени. Едно съзнание и едно осъзнаване, които ще ни спестят много пагубни недоразумения и себезаблуди – както в човешки, така и в общочевешки мащаб.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар