18362305_10155307001414187_2028716635_o

 

„Който не познава Сибир, не познава СССР!”

реклама на „Интурист”

 

Винаги съм считал, че национализмът е деструктивна сила. Дори когато е умерен, национализмът съдържа потенциала да се радикализира спонтанно и неконтролируемо и го е правил неведнъж – както исторически, така и в ново време. Неговата деструктивност блесна особено през последните двайсетина години, когато интеграционните тенденции на Стария континент набраха скорост. Макар и отживелица, национализмът е фактор и в настоящето – ако не беше така, щяхме да го наричаме не фактор, а фантом. Няма що: и отживелиците формират облика на епохата – човек е така устроен, че е склонен да търси убежище от актуалните премеждия не само в копнежите за бъдещето, а и в дебрите на миналото. Доколкото са човешко дело и човешко творение, така са устроени и държавите. Ако не бяха националистичните настроения, Великобритания нямаше да напусне ЕС, а Мари Льо Пен нямаше да се превърне в сериозна заплаха за демокрацията във Франция. Ако национализмът в най-могъщата европейска страна – новообединена Германия – не е на дневен ред, то е, само защото германците си взеха поука от нацисткото си минало, когато хитлеризмът изпепели родината им и едва не погуби цяла Европа. Всяка друга европейска държава може да храни и подхранва илюзии за националното, за национализираното си минало и да си позволи обратен завой към него, но не и Германия – прекалено дълбоки са нанесените от национализма исторически рани. Онази общонародна истерия от 30-те и първата половина на 40-те години, обобщена в „Германия, Германия над всичко!”, е кошмарен спомен, кошмарен и все още кървящ е и споменът за митологизираното национално и расово превъзходство на синеоките рицари, тръгнали да въдворяват господството на Третия райх над света. За онези свирепи националсоциалистически години Томас Ман писа в едно есе, че вместо самата тя да се европеизира, Германия тръгна да германизира Европа. Ето защо през всички следвоенни десетилетия Западна (за разлика от Източна) Германия, а впоследствие и обединена Германия, са работили последователно против национализма и за общоевропейската кауза. Няма що: осмислен веднага след гибелта си и многократно преосмислян впоследствие, та чак до ден днешен, нацизмът се оказа надежден учител по демократичност – споменът за неговите поражения охранява надеждно настоящата ни демокрация. Като нашите възрожденци навремето, германците осъзнаха с нова дата, че обединението на народите е най-сигурната, ако не и единствената сигурна, преграда срещу онези националистични и шовинистични доктрини, които с готовност жертваха цели страни и народи за налудничавите си мистификации.

 

Макар че не бяха така пълноценно оползотворени, поуките и от комунизма дадоха своя пример в общоцивилизационния процес. В своята дълбока същност болшевизмът не бе нищо друго, освен нескопосан опит за идеологическа легитимация на великоруския шовинизъм. Поради безмерната и аморална търпимост на целия Свободен свят този шовинизъм русифицира половин Европа, и на първо място нашата страна, за да изгради най-деспотичната и зла империя на всички времена – съветската.

 

Колко е жив и днес национализмът, илюстрираха и президентските избори във Франция. Които са индикативни за политическите настроения не само в страната, а и извън нея. Макар и да не спечели вота, обстоятелството, че Марин Льо Пен се превърна в централна фигура в изборната надпревара, не е случайно, не е случайна и горещата подкрепа на Кремъл към нейната галопираща кариера. Парадоксът на солидарността между лидера на крайната френска десница и Путин е привиден. Всъщност те са с еднороден манталитет, социално близки са си, а оттам – и тяхната психологическа близост. Путин и Льо Пен са органично свързани, обединени от недемократичността, антиевропеизма, авторитаризма. А онова, което авторитаризмът спои, демокрацията трудно разпоява. Още повече, че тази демокрация е налична само на френска земя, а в Русия никаква я няма. На базата на тези дадености става обяснимо обстоятелството, че докато всички демократични държави дадоха ясно да се разбере, че предпочитат една Франция с проевропейски настроения Еманюел Макрон начело, единствената велика (доколкото все още е велика) сила, която предпочита Марин Льо Пен пред всеки демократичен, пред всеки умерен кандидат, е Русия. Нещо повече: подкрепата на Кремъл е не само морална и идейна – тя има и свой паричен еквивалент. За разлика от всички други участващи в президентската надпревара кандидати, крайната френска десница получи щедри кредити от руски банки. Няма що: още от зората на болшевизма, от времето на Коминтерна още знаем и помним с каква готовност развързва кесията си Москва за западни политици, чийто политически екстремизъм кореспондира с политическия екстремизъм на болшевишка Русия. Това е същата всеотдайна, но не и безкористна, щедрост, с която Кремъл финансира десетилетия наред с милиони нелегално внесени в България долари военната организация на БКП и нейната подривна дейност, включително и престъпния атентат в църквата „Света Неделя”, и не по-малко престъпните локални септемврийски метежи през 1923 г., провъзгласени от комунистическата идеологическа пропаганда за общонародно въстание.

 

Колкото до президентските избори във Франция, аз не се безпокоя – тяхната демократичност е несъмнена. Изненадващо и за мен самия президентската предизборна кампания във Франция се превърна в едно външнополитическо свидетелство за вътрешнополитическия деспотизъм на Путин и компания. Надявам се, че всичко това не е напусто, че евроатлантическата общност ще си направи съответните изводи от ставащото, че илюзиите относно миротворната роля на Москва на световната политическа сцена ще бъдат подобаващо разобличени. Това е необходимо за тромавата ни общоевропейска интеграция – и особено за несигурната съдба на нашата страна в суровата сянка на нарастващия ден след ден пред очите ни новоруски империализъм. Още основоположникът на идеологизираното насилие през миналия век (далеч преди ученика си Гьобелс) – Владимир Илич – предупреди в „За карикатурата на марксизма”, че „империализмът е отрицание на демокрацията изобщо, на цялата демокрация”. И тъй като навремето Ленин тактично пропусна да уточни, че най-малко руският империализъм прави изключение от този неумолим принцип, държа да го уточня аз…

 

От Димитър Бочев

Едно мнение по „От национализъм към империализъм

  1. „Невежеството не може да бъде аргумент“
    Това твърдение важи напълно за горната статия. Авторът, по всичко личи млад човек с недостатъчна историческа подготовка, е изложил тук нелепости граничещи със сиплизми.
    Няма да спорим с него, отн. постулиране на термина „национализъм“ . Само ще отбележим, че нацинализъм, шовинизъм, националсоциализъм и националпопулизъм с неща твърде различни… Така напр. нашите дейци на националноосвоодителното движеие са били умерени националисти, докато гръцките и сръбските са били крайни националисти до шовинисти. Авторът сигурно ще обяви за „националисти“ и българските лъжеПатриоти, в по-голямата си част представляващи обикновени руски агенти, които пет при не дават за националните идеали или подобни неща. Изобщо етикетът „национализъм“ се лепи от глобалистите на всички неудобни идейни течения, независимо от същността им, забележете, по съвсем същата технология, както комунистите лепят универсалния етикет „фашизъм“. Забележете също, че една от основните идейни платформи на глобализма – Полтическата коректност е учение тоталитарно, по-опасно за човечеството от комунизма и националсоциализма, взети заедно…Освен това несъстоятелността на авторовата теза (а и на всички глобалисти) за отмирането на национализма се вижда с просто око. Аргументът е самото съществуване на националните държави – това са практически ВСИЧКИ държави на планетата и уверявам ви, това положение в идните един-два векове едва ли ще се промени съществено. Националните държави са богатствто на света, неговата различност, основата на цивилизационния прогрес. Империите и межудържавните съюзи са залог за регрес и упадък. Просто глобализмът е доста далечна перспектива, но алчността и нетърпението на интернационалните компании е огромно и те бързат…
    Но, така или иначе това са общо взето познати тези. Друго е шокиращото – оригиналното съждение на автора, че
    „болшевизмът не бе нищо друго, освен нескопосан опит за идеологическа легитимация на великоруския шовинизъм“. Тази мисъл е достойна да влезе в Главната книга на симплизмите. Нема да разясняваме на автора, къде му е грешката. То е все едно да обясним защо геврекът има дупка или защо водата е мокра. С тази си мисъл, авторът, според нас, е приравнил значението на статията си на „нула“

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар