fasada2

 

„Ние – това е повече, отколкото аз и ти.”

Бертолт Брехт

 

Още от недоучените уроци по история знаем, че най-силна Римската империя е била във вековете, в които е била и най-монолитна. Тогава е владяла десетки земи, народи и етноси – не само на Стария континент. Докато разединението, раздвоението на империята на Източна и Западна се превръща в сигнал за повсеместното ѝ разпадане. Тези превъплъщения са може би първото нагледно историческо свидетелство от световен мащаб, което илюстрира, че единението прави силата, а разединението – безсилието.

 

Като следя и проследявам пътя на нова Европа, която препуска слепешката от обединение към разединение и обратно, още веднъж осъзнавам, че историята никога не се повтаря дословно, фрагментарно във времето, но винаги се повтаря принципно и глобално. Повтаря се, с други думи, не в детайлите, а в закономерностите на обществено-политическия процес. Основен мотив и двигател на тази безначална и безконечна повторяемост е обстоятелството, че психиката е по-силна от държавността и винаги доминира над нея. Доминира видимо или невидимо, но винаги безусловно. Дори тогава, когато тази държавност е изглеждала външно най-монументална и непоклатима – в деспотичните и особено в тоталитарните държавни устройства – тя е била заредена с вътрешни противоречия: колкото незабележими, толкова и гибелни. Ако не беше така, ако нещата бяха във вътрешната си същност такива, каквито изглеждат външно, и комунизмът, и нацизмът нямаше да се сринат така скоропостижно, а щяха да пребъдат, както се заканваха гръмогласно по света и у нас, довеки веков. Световният опит учи, че няма вечни диктатури – има само вечни демокрации. Демокрации, които са противоречиви с противоречивостта на човешката природа, които са уязвими за бесовете и демоните на един или друг екстремизъм, демокрации, които попътно често са ставали жертва на безскрупулни тирани и на едноличните им режими, но които, въпреки попътните отстъпления и тактически забежки, в перспектива винаги са крайният, стратегическият победител. Тази извечна победа е най-оптимистичната поука от пренаселения с горчивини и крушения исторически път на човешкия род.

 

Ако разединението е било проклятие за античността, в не по-малка степен е проклятие то и за настоящето ни. Отнесено към общоевропейския интеграционен процес, казаното придобива особена сила. Процесът е процес интеграционен – и това е хубавото. Интеграционният процес обаче е непоследователен и накъсан от много сепаратистки, дезинтеграционни тенденции – и това е лошото. И така между хубавото и лошото, от хубавото към лошото и от лошото обратно към хубавото тече и протича съдбата и на Европа, и на всемира. И после пак така, и после пак обратно слънцето и сянката се редуват ден след ден и епоха след епоха чак до края на света. Така е и с всяка конкретна, и с всяка биографична човешка съдба. След като съществуват паралелно, значи човек и човечество, личностна биография, свят и космос са си съвместими някакси взаимно. След като обаче това им съжителство е придружавано от толкова противоречия и конфликти, значи са си и несъвместими някакси.

 

Думата ми беше обаче не за споменатата историческа взаимна съвместимост и несъвместимост, а за единството и разрива между отделните европейски държави в несигурното бъдеще на Стария континент. Където още в зората на общоевропейската интеграция вече пламна разслоението. Само за броени години след създаването на ЕС в него тихомълком се оформиха два вътрешноевропейски центъра: германо-френският и централно-източноевропейският. Както и да го наречем от куртоазия – Европа на две скорости или, като Римската декларация оповести неотдавна, различна интензивност в развитието на отделните европейски държави – това разцепление е факт и то само по себе си е противодействие на интеграционния процес. Ще се обединяваме и побратимяваме значи, но не съвсем, не рамо до рамо, а всеки според силите си. От което следва, че докато континенталните ни корени, европейските ни културални фундаменти ни обединяват ведно, актуалните ни национални икономики ни разединяват. За сметка на това още преди век станалият жертва на националистичния сепаратизъм европейски интернационалист Валтер Ратенау прогнозира, че докато националните култури на отделните държави ги държат в разединение и себеизолираност, икономиките им ще ги пришпорят към интеграция и съжителство. Прогнозите му се сбъднаха донякъде и донякъде не се сбъднаха. Оказа се, че, като всяка многонационална общност, и обединена Европа се създава не с добронамерени декрети, не чрез въведени по ведомствен път общоевропейски институции и законодателства, а с равнопоставени (или поне еднородни) национални икономически ресурси. Които, когато са достатъчно равнопоставени и еднородни, са в състояния да преодолеят националното в името на интернационалното, на общочовешкото. Така че обединението между неравностойни икономически държави е неестествено – естествено е тяхното разединение. Междудържавните отношения отново наподобиха междучовешките – бедните хора се сприятеляват и обединяват с бедни, богатите – с богати. Пари при пари отиват – казва народът. А бедност отива при бедност. Има, разбира се, и екзотични изключения, но те са толкова редки, че не опровергават, а потвърждават правилото. На междуличностно равнище подобни изключения във филмите на Чаплин се случват само в нетрезво състояние – само с посредничеството на, казано с езика на Джек Лондон, цар Алкохол дрипльовци и франтове се сдружават. В междудържавните отношения пък подобни другарувания стават само в състояние на опиянение на един или друг народ. Опиянение, което рано или късно отшумява – и винаги на високата цена на отрезвяването.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар