PSA

 

„Каквото вече съм направил, мога пак да го направя.“

Казимир Делавин, „Людовиг ХI“

 

Ако довчера имах надеждата, че в ново време демоните на комунизма са подслонени само от БСП, от Атака и от (лъже)патриотите ни, вече я нямам. Събитията превърнаха скоропостижно тази ми надежда в безнадеждност. Направиха го с поклон. А се оказа, че и с поклон, че и с преклонение може да се въдворява обществен разврат. Преклонението пред палача е поругаване на жертвите – да почиташ церемониално насилието, значи да величаеш насилниците и да онеправдаваш, да лишиш дори от правото на памет онези, над които е извършвано насилие. А на родна земя те са милиони.

 

Не, не преувеличавам. Става дума не само за избитите без съд и присъда непосредствено след деветосептемврийския преврат десетки хиляди наши сънародници, става дума не само и за последвалите издевателства на т. н. Народен съд, който е еманация на произвола и беззаконието, става дума не само и за геройски загиналите за свободите и правата ни горяни, става дума не само и за хилядите концлагеристи от изтребителните наказателни лагери, става дума не само и за разстреляните по южните ни и западни граници бежанци, чийто брой никой не знае, защото никой не иска да знае – става дума и за цял един обезправен народ, държан десетилетия наред в страх и ужас от една самозвана тоталитарна партия и нейния репресивен режим.

 

Всички тези изстъпления, в които тънеше страната ни почти половин век, са ставали в суровата сянка на Паметника на съветската армия. Който е не само символ, а и бит. Защото ако нямаше съветска армия, нямаше да има и тоталитаризъм на родна земя, нямаше да я има и Желязна завеса, нямаше да ги има Белене, Куциян и Ловеч, нямаше да я има партийно-правителствената саморазправа с всяко свободомислие. Всички тези злощастия страната ни дължи на червеноармейската агресия и на въдворения от нея със силата на оръжията (не на морала) деветосептемврийски преврат, чрез който държавната власт заграби една маргинална доктринирана партия, която по законен, по парламентарен път никога не би станала управляваща.

 

И за да не прозвучи казаното като реверанс към монархизма, ще добавя, че и додеветосептемврийска България съвсем не е образец на демократичност. Сравнена с настъпилите впоследствие под егидата на Партията-ръководителка издевателства обаче, монархията ни е истинска благодат. Ако окачествим България през началото на 40-те години като авторитарна държава, след червеноармейското нашествие тя става тоталитарна държава. А това е една много сериозна разлика. За която днешната ни демократична на вид общественост явно нехае. Знак за това й нехаене е и венецът, с който министърът на правосъдието в последното ни служебно правителство, г-жа Мария Павлова, почете Денят на съветската армия 23 февруари. Вярно е, че оттогава минаха месеци, вярно е и обаче, че темата е четвъртвековна – на възрастта на демокрацията ни. А като гледам накъде е тръгнала и как върви политически тази ни демокрация, на темата за вечната и нерушима българо-съветска дружба й предстоят още векове не само министерско, а и правителствено, и президентско бъдеще. Аз едва ли ще го предотвратя с гражданския си гняв – едва ли ще съумея дори само да го поотложа: открай време народът ни е народ от русофили, държавниците му пък са поколения наред съветофили. На едно непреходно обществено съзнание обаче, което не можеш да предотвратиш, можеш да се разгневиш – както държавниците ни имат правото на граждански възторзи, които не са мои, така и аз имам правото на граждански гняв, който не е техен. Между техните възторзи и моите несъгласни думи тече и протича днешното ни национално битие – между техните възторзи и моето несъгласие ще протече явно и националното ни бъдеще. Колкото да не ми се иска на мен да е така – колкото и да не им се иска да е така и на тях.

 

За да разпределя обаче граждански права и безправия подобаващо, ще добавя, че като частно лице г-жа Павлова може да си чества каквото и както реши – ако съветската армия й е на сърце, нека си чества съветската армия. В качеството си на министър обаче тя представлява държавата, а доколкото тази държава е демократична, представлява съответно и мен като неин гражданин. Да положи Министерството на правосъдието церемониално венец пред паметника на  една чужда армия, нахлула в страната ни, ликвидирала демокрацията и превърнала цялата ни държава в съветска колония, е не само неподобаващо – това е и гавра със светлата памет на хилядите жертви на комунистическия режим, с паметта на всички онези, които са страдали и загивали за днешните ни права и свободи, за достойнството ни на еманципирани граждани, за европейското ни бъдеще. С лека ръка един министър преобърна и гражданските, и моралните приоритети с главата надолу. Да честваш съветското нашествие, похитило страната ни, значи да честваш онзи варварски комунистически режим, който ни лиши не само от морал, а и от националност, който превърна България в царство на безправието и в съставна част от онзи Съветски съюз, който Рейгън с пълно основание окачестви като империя на лъжата и злото. Мястото на един цивилизован, на един наистина демократичен и приобщен към евроатлантическите ценности държавник е не пред Паметника на съветската армия, а пред Мемориала на жертвите на комунизма, който също е в центъра на столицата ни и където никога не съм виждал министър от последното служебно правителство да сведе глава.

 

Самото наличие на подобен паметник е в моите очи национален позор. Обстоятелството пък, че една държава се прекланя пред него, говори не само колко фиктивен, колко измамен е процесът на декомунизация, а и колко неубедителна е днешната ни демокрация – поне на държавническо равнище. Ако довчера се боях паметта на жертвите на комунизма да не бъде забравена, от днес вече се боя да не бъдат възвеличавани техните палачи.

 

И още нещо подсказва церемониалът на Министерството на правосъдието: колко далеч сме, колко безнадеждно сме изостанали морално от общоевропейския интеграционен процес. Можете ли да си представите подобен маскарад в страна като Чехия, като Унгария или (Боже, опази!) като Полша, да речем? В този смисъл искам да запитам многоуважаваната ни държава в качеството си на неин гражданин: Как да вярвам, как да повярвам в справедливостта и морала на правосъдие, въдворявано от едно Министерство на правосъдието, което ритуално се прекланя пред най-чевеконенавистническия, пред най-варварския режим в цялата ни хилядолетна история? Ако алтернативата, пред която като държава сме изправени, е европеизация или реварваризация, какъв е нашият национален, нашият държавнически избор? Като демократичен гражданин на една демократична държава аз имам правото на този въпрос. А като мой демократичен представител, държавата има задължението да ми отговори. Времето не обезсмисля отговора, а го прави още по-необходим – доколкото днешното противоречиво и амбивалентно съотношение на националните партийни формации вещае нестабилна държава, бъдещи служебни кабинети са не само вероятни, а и сигурни. А доколкото последният ни служебен министър-председател се оказа повратлив, безгръбначен и всеприложим политик, много е вероятно те да бъдат под неговото премиерство. И така, чакам с нетърпение отговор, г-н Герджиков. Телефонът ми е: 0897226032. А Вашият?

 

От Димитър Бочев

 

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар