Moscow_protest_10_03_2014

 

„Хората и народите постъпват мъдро, след като

са изчерпали всички останали възможности.”

Аба Еван

 

Като гледам с какво брутално насилие тези дни руската милиция (все още е милиция – и има защо!) разгроми мирните протести на гражданите в големите градове на страната, искам да запитам родните русофили: Това ли мечтаят да внесат те от съвременна Русия в съвременна България? Въпросът е, разбира се, риторичен. Вярна на доктрината си за световно господство, съветска Русия многократно е изнасяла за Царство България нелегално терор, който финансира впоследствие чрез Коминтерна и на чиято подривна дейност станаха жертва хиляди наши сънародници. Докато през септември 1944 г. без всякакво правно основание Червената армия нахлу в страната ни, окупира я и въдвори със силата на оръжията едно марионетно правителство, което фактически влиза в ролята на задгранична агентура на Кремъл. Агентура, която превърна НР България в един миниатюрен, но автентичен Съветски съюз – царящото в родината на сталинизма безправие стана скоропостижно и наше за цели десетилетия.

 

Надеждата, че настъпилата в края на 80-те демократизация ще разобличи съветските и родните издевателства на тоталитаризма, се оказа илюзорна. Престъпленията на съветската империя бяха полуразобличени – полуразобличени бяха съответно и престъпленията на комунистическия режим в София. Тази половинчатост доведе до едно хибридна гражданска ситуация, в която остатъци от старите тоталитарни форми съжителстваха механично с новите демократични практики. Българо-съветската дружба бе неусетно трансформирана в симпатии към Русия – колкото горещи, толкова и масови, толкова и пагубни за страната ни.

 

Но ако комунизмът не бе подобаващо разобличен у нас, още по-малко разобличен бе той в Русия. Традициите на тоталитаризма бяха донякъде опровергани, но донякъде и съхранени. Путин не е, разбира се, Сталин, не е дори Брежнев, но още по-малко е демократ от модерен, европейски тип. Той не е тоталитарист – трудно би могъл и да бъде такъв след разпадането на съветската империя. Но е авторитарен владетел, който напомня до болка руските недемократични монархически традиции. В смисъла на тези антиевропейски традиции вилнее днес повсеместния държавен терор. Арестите и наказателните съдебни процеси срещу другомислещите са в Русия ежедневие – на дневен ред дойдоха и познатите от миналото (монархическо и особено болшевишко) инсценирани обвинения, и съшитите с бели конци следствени манипулации, и политическите убийства в средновековния стил на плаща и кинжала. Много от протестиращите тези дни в Москва намериха гражданския кураж открито да заявят какво ги чака след участието им в демонстрациите: задържания, уволнение от работа, открит и скрит полицейски терор, съдебен произвол, изселвания. Подобни прийоми не водят напред към демократичното бъдеще – обратно към тоталитарното минало водят. Държавническата саморазправа с демонстрантите в сърцето на Москва още веднъж легитимират Владимир Путин не като демократа, за който се себепрепоръчва в официалните си изявления, а като високопоставения кагебист, като функционер от първата фаланга на най-демоничната организация в руската история, налагащ с огън и меч съветския империализъм на европейска земя. Немислимо, невъзможно практически е един офицер от репресивния апарат на тоталитаризма да се преобрази скоропостижно в радетел за демокрация. Със стари метли – учи една абхазка поговорка – нова къща не се мете.

 

Ако Русия е поела пътя на авторитаризма и деспотизма, трябва ли ние да се превръщаме в нейни спътници? Този път, както пише по съвсем друг, по лиричен повод Лилиев, не извежда „от миражите навън”. Миражи, които са зли и опасни – както за общонационалното ни бъдеще, така и за всеки от нас.

 

Стъпил върху руините на Втората световна война, още преди цял един живот Чърчил предсказа, че бъдещите империи ще са империи на духа. Когато подобно пророчество е направено от вожда на Великобритания, владяла векове наред половината свят, то придобива особена сила. По този нов, по този конструктивен път поеха всички европейски колониални сили, тръгнали след уроците на Втората световна война да заменят териториалните си господства с духовен смисъл и с духовни цели. Съветска Русия, за сметка на това, тръгна по обратния, по деструктивния път, учредявайки чрез военно насилие в Централна и Източна Европа една колективистична, несъвместима с духа на времената нова империя. Преди четвърт век ходът на историята я помете от лицето на земята, но имперският руски манталитет явно не можа, не може да се примири с тази непрежалима загуба. Анексирането на Крим, войната в източна Украйна, попълзновенията в Южна Осетия и Абхазия го илюстрират ден след ден  – ден след ден го илюстрират и завоевателните претенции към нашата страна.

 

Съзнавам, че разпадането на Съветската империя е болка за Кремъл – прободе потомствения му империализъм право в сърцето. Но заедно с това е и победа за човечеството. Едно човечество, което все по-недвусмислено се себеосъзнава като свободно и себесъщо, а не като нечие хегемониално владение. Ето, тази елементарна истина трябва да осъзнаем и ние като българи. Ако не искаме общочовешката еволюция, глобалният цивилизационен процес да ни изхвърли от плътта си насред път. Право в небитието.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар