luti chushkiКнигите са от една страна продукт на времето, от друга са негово огледало, пречупено ли дори изкривено през субективността на писателя, от трета страна обаче са и негов съавтор. И в най-доблестните, и в най-окаяните и жалки, и в най-позорните времена книгите са носели неизменно техния отпечатък с желязната закономерност, с която и времената са обуславяли и формирали книжнината си. Всички, абсолютно всички книги – и издаваните официално, и официално забраняваните; и неофициално издаваните, и забраняваните неофициално; и прославяните от конюнктурата, и проклинаните от нея; и арестуваните, и празнуваните книги са все щрих от собствената ни културна и гражданска съдба, от собствената ни душевност.

Още преди два века Хайне предупреди, че там, където днес горят книги, един ден ще пламнат и хора. Съвременнииците му не му повярваха, а потомците му повярваха чак след цели епохи – когато в нощните факелни шествия на Хитлерюгенд пламнаха клади със заглавията на най-даровитите германски литератори, включително и издания на Хайне. Малко преди според пророчеството на писателя в крематориумите  на изтребителните нацистки концлагери да пламнат и хора.

 

В родната история книги рядко са горели – при това далеч невинаги насилствено. Неизкупени от столичните и провинциални книжарници, многохилядните тиражи на най-казионните комунистически автори като Ст. Ц. Даскалов и Георги Караславов бяха изземвани обратно от рафтовете и претопявани в Полиграфическия комбинат, за да бъдат съответно преиздавани – отново в десетки и стотици хиляди екземпляра. От тази малоумна практика, чиято единствена цел бе изкуствено натрупване на пари и престиж, не правеха изключение и многотомните политически съчинения на местни и чужди комунистически величия с Брежнев и Тодор Живков воглаве. Всичко това бе обаче регламентирано и планирано – ставаше дума за официална книгоиздателска (сиреч книгопохищаваща) дейност.

 

А сега – за неофициалната. И по-точно за една от нейните изяви – най-невероятната. Но и най-действителна. Какво да се прави: тоталитаризмът бе царство не само на насилието и злото, а и на парадоксите – на невероятните действителности и на действителните невероятности. Една от тези гротески бе и олицетворена, и въплътена от раждането и гибелта на може би най-емблематичния за онези сбъркани времена сборник на Радой Ралин и Борис Димовски „Люти чушки”. Какъв ти сборник! Това бе едно нищо и никакво книжле от стотина страници народни епиграми – почти всички кратички римувани двустишия. Наред с всички останали жанрове, сатирата бе оръжие за внедряване на партийната политика, в ръцете на Радой Ралин и Борис Димовски обаче същата сатира се оказа оръжие не на партийната пропаганда, а на социалната истина. Доколкото изобщо съществуваше под господството на цензурата, родното сатирично творчество бе насочило притъпеното си острие срещу мнимите и действителни недъзи на нашето капиталистическо минало и на задграничния класов враг – англоамериканският империализъм и, казано на марксически език, потосмукачната машина на западноевропейските и североамерикански експлоататори. В разрез с тази конюнктурна тенденция, „Люти чушки” бе обърнала критичен поглед не навън, а навътре, към нас самите.

 

luti chushki RR

Историческият момент бе неблагоприятен за сатира, а за социална сатира – съвсем неблагоприятен. Книгата излезе само два-три месеца след агресията на Варшавския пакт срещу Пражката пролет. Под водачеството на Кремъл и с безславното участие и на нашата страна армиите на пакта смазаха с танковите си чехословашкия социализъм с човешко лице – човешкото му лице смазаха, за да остане само социализмът. Победата на комунизма над либерализма на Дубчек обаче се оказа пишман победа. Не че обединените източноевропейски армии не бяха силни – силни бяха. Но по-силни от идеите, по-силни от свободолюбието на чехословашките интелектуалци нямаше как да бъдат. Защото открай време идеите са неуязвими за оръжията. И най-силната армия може да арестува, да разгроми, да затрие само физическите носители на идеите – хората. Но самите идеи няма как да арестува – те не само остават невредими, а излизат още по-закалени и боеспособни от саморазправата на властта. За да завладеят умовете и сърцата на цели народи.

 

Така бе и с либералните настроения на Пражката пролет – и след като съветските танкове смазаха под веригите си тяхното физическо битие, и след като арестуваха цялото ръководство на Чехословашката комунистическа партия, и след като стотици чехословашки интелектуалци бяха поставени под домашен арест, хвърлени в затвора или прогонени в изгнание, палачите в София основателно се страхуваха искрата на свободомислието да не прехвръкне и на родна земя. И откриха тази опасна искра в хапливите епиграми на Радой Ралин и Борис Димовски. Които първо бяха издадени по недоглеждане, а само седмица-две след това при повторно вглеждане партийната цензура разпозна в тях смъртен враг на ръководната роля на Комунистическата партия. Чиито пълномощници хукнаха да изземват книжката от родните книжарници и библиотеки по места. Иззеха де що можаха. Но да изземе Държавна сигурност може отново само физическия носител, хартиеното тяло – не и затворените между кориците безплътни идеи: те са неуловими.

 

Как точно се стече и как протече наказателната операция срещу „Люти чушки”, какви бяха репресивните мерки на режима и до какво доведоха те, как тази скромна книжка разтърси обществения климат в цялата страна и особено в столицата и какви бяха каткосрочните и дългосрочни последици от този революционен процес, в който, неочаквано и за мен самия, аз се оказах не само непосредствен свидетел, а и участник, ще разкажа в следващата рубрика.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар