„Има по-лоши престъпления от това да гориш книги.

Едно от тях е да не ги четеш.”

Рей Бредбъри, „451 градуса по Фаренхайт”

 

radoi ralin boris dimovski

Радой Ралин и Борис Димовски

Официалната литературна критика осъди „Люти чушки” веднага след появата ѝ на бял свят, но на това, че присъдата ще ликвидира интереса на строителя на социализма към книгата, партийната цензура не разчиташе – най-търсени и четени неофициално са официално най-сурово осъжданите творби. Съзнавайки това, БКП реши, че не ѝ остана друг изход, освен пламъка. Издаден в първоначален 20-хиляден тираж, сборникът народни епиграми бе иззет обратно от всички книжарници на страната и изгорен в пещите на полиграфическия комбинат само седмица-две след появата му. И далеч преди да се състои заплануваният първоначално 40-хиляден тираж. Който, за радост на партийността в литературата и за нерадост на читателя, така и не се състоя. Какво е моето участие в тогавашната ситуация, ще разкажа по реда на нещата.

 

Беше нейде към края на 1968 г., малко след като изключиха за антиленинизъм Желю Желев като аспирант по философия от Софийския университет и малко преди да изключат и мен като студент в същата специалност за това, че съм пропагандирал антиленинските му идеи. Двама с Желю и с брат му Данчо живеехме в една закътана къщица в квартал „Хаджи Димитър” – толкова паянтова, че се бояхме, докато спим, да не се срути върху ни. Впрочем по-скоро аз живеех при Желю – останах без квартира и той ме приюти. Една сутрин Желю ме събуди особено развълнуван. „Ставай – имаме работа!” „Какво ще правим?” „Ще берем гъби!” А беше години преди, заточен в родното село на жена си Маруша – Грозден, Желю да усвои гъбарството, винарството и риболова с ръце. Взехме тролея и слязохме на спирка „Полиграфически комбинат”. Тролеят беше почти празен и Желю успя да ми обясни шепнешком целта на акцията. Съвсем неотдавна беше излязла „Люти чушки”. Осъзнала, че подобна книга е недопустима на родна земя, Държавна сигурност събрала де що може из цялата страна всички непродадени екземпляри и ги изгорила в пещите на комбината. Термодинамиката обаче изиграла зла шега на ведомството – въздушната тяга грабнала обгорените страници, преди да изгорят, засмукала ги и ги изхвърлила по ветровете, разпиляла ги на шир и длъж из целия парк. „Ще събираме обгорелите страници” – обясни водачът. И двамата имахме по един екземпляр, подарен ни лично от приятеля на Желю Радой Ралин, и аз много се зачудих. „Това е не библиография, а гражданска мисия, философе!” – сряза ме бъдещият президент. Според него да съберем и съхраним опърпаните страници за бъдещата история, е наш национален дълг. Беше някакси апокалиптично – бяхме завардени от всички страни от символите на партийната доктрина като Христос от римската стража: зад нас беше полиграфическият комбинат с име „Димитър Благоев”, за да навлезем в парка пресякохме булевард „Ленин”, паркът пък се казваше не Борисова градина, а Парк на свободата. В такова наситено с комунистическа символика обкръжение да събираш опушените отломки на партийната цензура над словото людско и словото Божие, беше наистина гротесково. Почернели от дима и сгурта, страниците бяха накацали като гарвани по заснежените поляни между алеите. Ние ги събирахме една по една, почиствахме ги, доколкото можем, и ги слагахме внимателно във вътрешните джобове на якетата си. Всяка страница бе оригинална, всяка бе засегната от пламъка по различен начин – с различна конфигурация, различно оформена бе всяка. Много от страниците бяха лизнати от пламъците само бегло по ръбовете – епиграмите в центъра им оставаха четливи. Събирахме ги часове наред, прибирахме всяка зърната страничка – следобед вече всеки имаше по едно тесте епиграми. Месец-два след това аз си намерих квартира до Орлов мост, на „Янтра” 3, където Желю ми беше най-чест гост – чак докато ни арестуваха и ни изпратиха под охрана на „Транспортна милиция” по етапен ред, както следва: него – за родното му с. Веселиново, Шуменско, мен – за родната Силистра. После, след като ДС ни прогони окончателно от столицата, пътищата ни се раздвоиха: аз поех рамо до рамо с общия ни приятел, мой преподавател и съученик на Желю още от детството, Асен Игнатов към дивия Запад, където двамата с Асен клеветяхме до изнемога Народната власт по българоезичните радиоемисии на класовия враг, а, заточен в Грозден, Желю започна да пише „Фашизмът”. Впоследствие книгата му имаше съдба, подобна на „Люти чушки”: първо бе издадена по недоглеждане, а после, след доглеждане – иззета от всички книжарници и обществени библиотеки. Но, за разлика от „Люти чушки”, бе пощадена от пламъците на класово-партийната нетърпимост. Може би стожерите на правата вяра не я изгориха от страх да не би въздушната тяга на пещите отново да грабне недоизгорелите страници, отново да ги пръсне из Парка на свободата, някои ветрогони като нас отново да ги съберат и така еретичната творба да влезе в алинеите на историята.

 

luti chushki RR

Дали и доколко ние влязохме в историята, не съм сигурен – сигурен съм само за Радой Ралин и Борис Димовски. Не зная и какво направи Желю с екзотичната си колекция – така и не се сетих да го попитам приживе. Моите страници аз скътах върху пропукания вековен гардероб на хазайката ми, г-жа Григорова, в квартирата си на „Янтра” 3. Многото обиски на Държавна сигурност не откриха ценната находка – винаги обискираха само моята стаичка, а гардеробът бе в хола и там обискиращите не пипаха, защото врагът бях само аз – не и г-жа Григорова.

 

И макар че явно се разминахме с историческото си обезсмъртяване, всичко станало не бе безполезно. Цялата дандания, паниката, която обхвана Меча и щита на Партията-ръководителка, дойде, за да ни покаже колко нестабилна, колко уязвима е всъщност монолитната на пръв поглед система. Чрез ареста на „Люти чушки” Народната власт целеше да демонстрира могъществото и силата си, а продемонстрира немощта и безсилието си. Че каква ще да е силата на тоталитаризма – питахме се окуражени ние – след като едно нищо и никакво книжле от стотина странички може така сериозно да го разклати? С подобно съзнание в едно деспотично общество се живее по-леко.

 

В „Ареопагитика” на Джон Милтън четем: „Онзи, който убива човек, убива едно разумно същество, което е образ и подобие Божие. Онзи обаче, който унищожава една книга, убива самия разум, погубва образа Божий в зародиш.” Че палачите ни го убиваха и погубваха, съмнение няма. Съмнително е обаче дали и доколко ние, неубиващите и съхраняващите, успяхме да го опазим и съхраним.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар