Vapcarov

Никола Йонков Вапцаров (1909-1942) , български поет

 

Преди време писах на страниците на настоящото издание за мястото на историческото наследство, завещано ни от Вапцаров, в националната памет. Тогава ставаше дума за една паметна плоча в центъра на столицата и аз не бих ѝ обърнал внимание, ако беше посветена само на поета Никола Вапцаров. Не бих ѝ посветил цяло есе, не защото като поет Вапцаров не струва пукната пара, а напротив – защото като поет той е изключително, потресаващо талантлив. За разлика от неговите партийни другари приживе, които открито подценяваха качествата на „Моторни песни”, аз го оценявам литературно. За мен няма съмнение, че в негово лице откриваме един изключителен поет, изпреварил времето си, един автор с радикално светоусещане и с една открояваща се, непозната в цялата ни национална художествена традиция образност. Така че на литературното поприще аз нямам какво да деля с апологетите на Вапцаров – аз съм един от тях.

 

Но не само литература – и политика документираше споменатата паметна плоча. А с политиката дойде и разминаването. Надписът върху плочата бе на мнение, че Вапцаров е загинал за свободата на народа, а според мен най-малко за свободата на народа е воювал поетът и най-малко за свободата на народа е умирал. Онзи, който призовава, и то през най-зловещите години на сталинския терор, „Съюз със СССР!”, не воюва за свободата на България – за робството на България воюва. В онези (пък и не само в онези) години Съветският съюз е най-мракобесната, най-деспотичната тоталитарна система под слънцето – приобщаването към нея значи приобщаване към мракобесието и деспотизма.

 

Всичко казано води неумолимо към един извод: поетът и гражданинът трябва да бъдат разграничени – те са несъвместими. Дори поетическото наследство на Вапцаров не е еднозначно – най-стойностните му строфи са встрани от „съюз със СССР!” – близко до душевността, до едрите звезди на Фамагуста, до любимата жена, до скъпия другар, до човешкото вълнение са.

 

Уверявам, че не възнамерявах да се връщам към темата – върнаха ме събитията. Онези събития, които тези дни честваха 75-годишнината от разстрела на Вапцаров. Откровено казано, не мисля, съвсем не мисля, че е трябвало да бъде разстрелян. Вярвам обаче на моя приятел Марин Георгиев („Третият разстрел”), че неговите истински убийци са не монархистите, а собствените му партийни другари – онези със „съюз със СССР!” на уста. При което трябва да отбележа, че Вапцаров е разстрелян не за литературата си – литературата му е била еднакво пренебрегвана и от комунисти, и от монархисти – разстрелян е за подривна, за конспиративна дейност, за служба на онзи Съветски съюз, който, първо възпят в строфите си, а после тръгна да защитава с оръжие в ръка. И понеже го защити подобаващ и чрез смъртта си, малко след разстрела Кремъл превърна страната ни в царство на насилието и терора, в тържество на един невиждат в цялата ни хилядолетна национална история деспотизъм. Без ни най-малко да се съмнявам в подсъдимостта му като конспиратор, смея да твърдя, че Вапцаров щеше да бъде съден, но нямаше да бъде разстрелян, ако царска България беше достатъчно цивилизована, достатъчно правова държава.

 

Но да се върнем към началния въпрос: какво актуализира темата? Изявленията и в десетки медии, включително и Националната ни телевизия, че можем и да не споделяме каузата му, но не можем да не се възхищаваме от последователността, с която Вапцаров я следва до последен дъх. Същият принцип и същото възхищение бихме могли да отнесем и към една нацистка кауза – морално погледнато, тя не се отличава от комунистическата. Предаността, с която семейство Гьобелс следва нацистката си кауза е вапцаровска последователност. Йозеф и Магда Гьобелс се самоубиват за каузата на нацизма. И нещо повече: правят го, след като преди това убиват и шестте си малолетни деца – все в името на нацизма. И нещо още повече: Йозеф и Магда Гьобелс тръгват на смърт, въпреки че са имали възможността да емигрират от загиваща Германия. Те се самообричат на смърт, убиват и децата си, единствено и само от преданост към фюрера и каузата. Трябва ли да се възхищаваме от тяхната идейна преданост? Според мен трябва по-скоро се страхуваме.

 

Изключая плакативните ѝ строфи, поезията на Вапцаров е възхитителна, възхищението от конспиративната му комунистическа дейност обаче е несъстоятелно. Сама по себе си предаността към една политическа кауза не е добродетел – подобна преданост може да бъде и порок. Зависи от каузата. Зад литературната кауза, зад каузата на поета Никола Вапцаров аз заставам безусловно. Каузата на комуниста Вапцаров обаче е според мен родно и международно проклятие.

 

Всъщност Вапцаров и комунист не е бил – бил е по-скоро комунар. В БКП той никога не е членувал – само е воювал за нейната идеология. Интересно в случая е друго: Тъкмо онези негови комунистически съидейници и бойни другари, които отказаха да признаят приживе поета Вапцаров, впоследствие в разцвета на тоталитаризма го провъзгласиха за поет-комунист. Всичко това говори не само за двуличие и разврат – всичко това илюстрира как един политически идеализъм може да бъде употребен за най-злокобни цели. Една употреба и една злоупотреба, която продължава и днес.

 

От Димитър Бочев

Едно мнение по „Употреба и злоупотреба

  1. АНТИТЕЗА

    Г-н Бочев, шокира ме моралната позиция, която отстоявате в горната статия. Затова реших да изразя своето категорично несъгласие с Вашите разсъждения и заключения относно личността на Никола Вапцаров.
    Смятам на първо място, че опитът да се раздели поета Н. Вапцаров от гражданина Н. Вапцаров е напълно несъстоятелен. Вапцаров е поет-революционер в истинския смисъл на думата, а неговата лирика е само страничен фон на основната картина. Поезията му служи преди всичко, пряко и косвено, на революцията и на комунистическите идеи, утвърдени от ръководството на ВКП(б) и лично от великия Сталин! Поезията и гражданските позиции на Н. Вапцаров са в пълно единение, това е неговата двуединна същност.Той е гражданин на страната на победилия социализъм, гражданин на СССР. Защото в зрялата си възраст той не се чуства български гражданин, не се чуства българин. Да, той НЕ Е българин!
    Вие знаехте това, нали г-н Бочев? Но то вероятно Ви се вижда маловажно и може би без значение…
    Че Вапцаров сам и доброволно се е отлъчил от България си е доказан факт, защото официално и документално се е отрекъл от Родината си и от бащиното си дело. През 30-те години той е вече завършен, фанатичен комунист. Отдава целия си живот за победата на пролетариата и за подпомагане на СССР. Хвърля всички сили за прокарването на коминтерновската резолюция от 11 януари 1934 г. и започва неуморна борба за признаването и утвърждаването на Тракийска, Добруджанска и най-вече – Македонска нация, неговата нация. Борбата води на литературния фронт: създава Македонски литературен кръжок, пише стихотворенията „Татковина”, „Земя”, „Елтепска”, „Майка”, „Реферат”, „Илинденска”, „Крали Марко”, а също статии и програмни документи, където утвърждава македонското национално съзнание. Пише на български, като се опитва да вмъква македонски диалектни думи и изрази, поради простата причина, че по това време, Коминтернът още не е изобретил „македонския език“. Това ще стане след смъртта на Вапцаров *. Паралелно и с нечовешка енергия се хвърля и на политическия фронт – става лице и душа за „Соболевата акция“(Ноември 1940), която възпява и встихове. Това е организирана от БРП(к) пропагандна кампания по събиране на подписи за приемане на предложеното от СССР споразумение за въвеждане в България на съветски войски, по аналогия със „споразуменията“ с Балтийските републики. Впоследствие взема участие в ръководството на минноподривната дейност, организирана от ЦК на БРП(к), където развива също бурна дейност.
    Всъщност това е един измислен Идол – Железният комунист и Гениален поет. Този идол е сътворен по решение на комунистическите пропагандни централи посредством огромен брой преводи, публикации, конференци и т.н., субсидирани по целия свят (междувременно кандидатурата на Хр. Смирненски за този „пост“ отпада). Неговата звезда „изгрява“ посмъртно на конгресите на Световния съвет на мира** в Париж и Прага през 1949 г., когато е, така да се каже, промотиран за пръв път…

    ТОВА СА ФАКТИТЕ! Вече са разсекретени и достъпни в архивите. Но инсинуациите и покриването на нелицеприятните факти за личността на Н. Вапцаров продължават дори и досега, след повече от 70 години, в условията на една що-годе демократична система. Усилията на апологетите на Н. Вапцаров (генерично свързани с АБпФК и обслужващите ги писателски кръгове), подкрепяни от повечето медии (също в ръцете на синове и внуци на АБпФК) са насочени към поддържане на митовете около личността му. Прицелени са най-вече към зомбираните от десетилетна соц пропаганда слоеве от народонаселението и на първо място – към младото поколение. Младото поколение, което не помни нищо, не знае нищо и не се интересува за нищо от комунистическото минало и затова е най-лесно да бъде манипулирано…

    А иначе , г-н Бочев, моето скромно мнение е, че нямате основания да сте недоволен от паметната плоча поставена в центъра на столицата от бивши комунисти. Много точно е казано там: „…за свободата на народа…“. Само не е уточнено, за кой народ става въпрос. Очевидно не е българския.

    Също така смятам, че неправилно сте построили първото изречение от статията („Преди време писах на страниците на настоящото издание за мястото на историческото наследство, завещано НИ от Вапцаров, в националната памет“ – к. н.). Според мен би трябвало да премахнете местоимението „ни“ от изречението и смятам, че всичко ще бъде наред. Защото Н. Вапцаров НИЩО не може да завещае на НАС, българите, видно от посочените по-горе факти. А на кого може да завещае, това вече е въпрос на друго изследване.

    Между другото, г-н Бочев, направи ми впечатление Вашето емоционално, макар и неточно описание за гибелта на сем. Гьобелс. Та това ми напомни, че е имало и немалко талантливи поети в Райха, които са възпявали национал – социализма пламенно и с жар, точно като „нашите“ поети са възпявали комунистическия социализъм. Та би било интересно, как бихте обяснили Вие разликите между гражданските и поетични позиции при такива арийски поети. Може би по вапцаровски?

    А защо е разстрелян Вапцаров? Обяснението е просто – защото във военно време ръководи минноподривния отдел на една конспиративна антидържавна организация, поставила си за цел унищожаване на държавните институции и установяване на диктатура. Организация, чието управление се ръководи директно от чужда държава (СССР). Като ръководител получава, съхранява и разпределя взривни вещества и устройства, предназначени за диверсии и убийства, а също получава, съхранява и разпределя парични средства, предназначени за горните действия. Във всички страни от света по това време, законът дава за тези престъпления във военно време едно и също наказание – смърт. Тези престъпления са доказани документално във всички случаи, скрепени с показанията на десетки свидетели, между които и пространните и доброволни показания на обвиняемия Н. Й. Вапцаров. Вината му е толкова голяма, че дори цар Борис не може да го отърве. Него – синът на личния му приятел Йонко Вапцаров! Многозначително е също, че по време на открития процес не е поставен сериозно въпросът за литературния му талант, в опит за сдобиване със смекчаващи вината обстоятелства…

    А всъщност Н. Вапцаров е христоматиен пример за национален предател в най-чистия си химически вид. Няма друг такъв случай в българската история. Никой национален предател не се е отричал от българския си корен, а всички всячески се се извъртали да обясняват как са извършили всичко „на ползу роду“(виж по-долу)
    Бедна, бедна Българио, страна където големите предатели се ползват с големи почести***, а героите са забравени и гробовете им са потъпкани****

    ___________________________

    * Виж (к. н.):
    Доклад на Никола Й. Вапцаров „Върху Македония и задълженията на писателите македонци към нея, които трябва да следват революционните идеи на Гоце Делчев и Даме Груев” пред сбирка на Македонския Литературен Кръжок:
    …………………………………………………………………………………………………………..
    Октомври 1938 г., докладчик Н. Вапцаров:
    …………………………………………………………………………………………………………..
    Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза. За мнозина ще бъде трудно………………………………………………………………………………………………..
    …………..Случи се така, че в Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват и крепне едно поколение, ентусиазирано от лозунга – Свободна и Независима Македония! Това е най-важният етап от македонския въпрос в последните години…………………………………………….

    Публикувано във вестник „Литературен форум”, бр. 8, 22-28 февруари 1955, с. 1, 6, 7.
    _ _ _

    Виж също (к. н.):
    Устав на Македонския литературен кръжок:
    [София], април 1939 г.
    ………………………………………………………………………………………………………..
    ОСНОВИ НА КРЪЖОКА
    Същност.
    1. Кръжока е самостоятелна (независима) група от (македонски) поети и писатели, обединени от общата цел да работят за създаване на македонска художествена литература…………………..

    Публикувано в Македонскиот литературен кружок, с. 175-176. Факсимиле. Друг, втори вариант на устава вж. на с. 53-54.

    ** комунистическа подривна организация, насочена срещу западните демокрации по време на Студената война, ръководена от съветските тайни служби

    *** виж архипредателите генерали: Владимир Заимов, Радко Димитриев, Иван Маринов

    **** за пример виж героя Х. Димитър – делото му е забравено и от 40 г. не се чества, защото Чинията здраво е затиснала гроба му.

    08 Септември 2017 С уважение: Александър Тацов

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар