Vapcarov

Никола Йонков Вапцаров (1909-1942) , български поет

 

Преди време писах на страниците на настоящото издание за мястото на историческото наследство, завещано ни от Вапцаров, в националната памет. Тогава ставаше дума за една паметна плоча в центъра на столицата и аз не бих ѝ обърнал внимание, ако беше посветена само на поета Никола Вапцаров. Не бих ѝ посветил цяло есе, не защото като поет Вапцаров не струва пукната пара, а напротив – защото като поет той е изключително, потресаващо талантлив. За разлика от неговите партийни другари приживе, които открито подценяваха качествата на „Моторни песни”, аз го оценявам литературно. За мен няма съмнение, че в негово лице откриваме един изключителен поет, изпреварил времето си, един автор с радикално светоусещане и с една открояваща се, непозната в цялата ни национална художествена традиция образност. Така че на литературното поприще аз нямам какво да деля с апологетите на Вапцаров – аз съм един от тях.

 

Но не само литература – и политика документираше споменатата паметна плоча. А с политиката дойде и разминаването. Надписът върху плочата бе на мнение, че Вапцаров е загинал за свободата на народа, а според мен най-малко за свободата на народа е воювал поетът и най-малко за свободата на народа е умирал. Онзи, който призовава, и то през най-зловещите години на сталинския терор, „Съюз със СССР!”, не воюва за свободата на България – за робството на България воюва. В онези (пък и не само в онези) години Съветският съюз е най-мракобесната, най-деспотичната тоталитарна система под слънцето – приобщаването към нея значи приобщаване към мракобесието и деспотизма.

 

Всичко казано води неумолимо към един извод: поетът и гражданинът трябва да бъдат разграничени – те са несъвместими. Дори поетическото наследство на Вапцаров не е еднозначно – най-стойностните му строфи са встрани от „съюз със СССР!” – близко до душевността, до едрите звезди на Фамагуста, до любимата жена, до скъпия другар, до човешкото вълнение са.

 

Уверявам, че не възнамерявах да се връщам към темата – върнаха ме събитията. Онези събития, които тези дни честваха 75-годишнината от разстрела на Вапцаров. Откровено казано, не мисля, съвсем не мисля, че е трябвало да бъде разстрелян. Вярвам обаче на моя приятел Марин Георгиев („Третият разстрел”), че неговите истински убийци са не монархистите, а собствените му партийни другари – онези със „съюз със СССР!” на уста. При което трябва да отбележа, че Вапцаров е разстрелян не за литературата си – литературата му е била еднакво пренебрегвана и от комунисти, и от монархисти – разстрелян е за подривна, за конспиративна дейност, за служба на онзи Съветски съюз, който, първо възпят в строфите си, а после тръгна да защитава с оръжие в ръка. И понеже го защити подобаващ и чрез смъртта си, малко след разстрела Кремъл превърна страната ни в царство на насилието и терора, в тържество на един невиждат в цялата ни хилядолетна национална история деспотизъм. Без ни най-малко да се съмнявам в подсъдимостта му като конспиратор, смея да твърдя, че Вапцаров щеше да бъде съден, но нямаше да бъде разстрелян, ако царска България беше достатъчно цивилизована, достатъчно правова държава.

 

Но да се върнем към началния въпрос: какво актуализира темата? Изявленията и в десетки медии, включително и Националната ни телевизия, че можем и да не споделяме каузата му, но не можем да не се възхищаваме от последователността, с която Вапцаров я следва до последен дъх. Същият принцип и същото възхищение бихме могли да отнесем и към една нацистка кауза – морално погледнато, тя не се отличава от комунистическата. Предаността, с която семейство Гьобелс следва нацистката си кауза е вапцаровска последователност. Йозеф и Магда Гьобелс се самоубиват за каузата на нацизма. И нещо повече: правят го, след като преди това убиват и шестте си малолетни деца – все в името на нацизма. И нещо още повече: Йозеф и Магда Гьобелс тръгват на смърт, въпреки че са имали възможността да емигрират от загиваща Германия. Те се самообричат на смърт, убиват и децата си, единствено и само от преданост към фюрера и каузата. Трябва ли да се възхищаваме от тяхната идейна преданост? Според мен трябва по-скоро се страхуваме.

 

Изключая плакативните ѝ строфи, поезията на Вапцаров е възхитителна, възхищението от конспиративната му комунистическа дейност обаче е несъстоятелно. Сама по себе си предаността към една политическа кауза не е добродетел – подобна преданост може да бъде и порок. Зависи от каузата. Зад литературната кауза, зад каузата на поета Никола Вапцаров аз заставам безусловно. Каузата на комуниста Вапцаров обаче е според мен родно и международно проклятие.

 

Всъщност Вапцаров и комунист не е бил – бил е по-скоро комунар. В БКП той никога не е членувал – само е воювал за нейната идеология. Интересно в случая е друго: Тъкмо онези негови комунистически съидейници и бойни другари, които отказаха да признаят приживе поета Вапцаров, впоследствие в разцвета на тоталитаризма го провъзгласиха за поет-комунист. Всичко това говори не само за двуличие и разврат – всичко това илюстрира как един политически идеализъм може да бъде употребен за най-злокобни цели. Една употреба и една злоупотреба, която продължава и днес.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар