europa

 

„От мисъл до мисъл у нас има пет хиляди версти.”

Пьотр Вяземски

 

Помните ли, спомняте ли си още как преди петнайсетина години изживяхме приобщаването си към Нато и Европейския съюз? На официалната церемонията по встъпването ни държавниците ни ляха сълзи на щастие, в чиято искреност аз ни най-малко не се съмнявам. Ни най-малко не се съмнявам и в искреността на всеобщото въодушевление, сравнимо само с народните възторзи, предшествали, придружили и последвали Съединението преди почти век и половина. Събитието бе наистина съдбовно, а всички ние, редовите български граждани, единодушно решихме, че е настъпил и нашият исторически час, че от днес вече сме не балканци, а европейци от плът и кръв, че и нашето национално битие ще придобие социалната сигурност, материалното благополучие и духовния възход, на който се радват западноевропейските ни съконтиненталци.

 

Но не стана, съвсем не стана така. Приобщихме се към цивилизования свят официално и документално, а неофициално и реално си останахме някакси неприобщени. Ето и днес, толкова време след като щастливите държавнически сълзи, пролети в подножието на европейските знамена, пресъхнаха, се заговори за Европа на две, че и на три скорости. Заговориха, разбира се, не нашите източноевропейски и балкански правителства – заговориха само лидерите на големите западноевропейски държави. Но те решават нашата европейска съдба – не ние тяхната. Ако някой заяви, че подобно разчленяване на Европа е форма на дискриминация, ще се окаже прав. И неправ ще се окаже. Как така едновременно и двете, ще опитам да обясня – в политиката две плюс две невинаги прави четири. Може и пет, може и три да прави. Ето защо:

 

Ако още с детронирането на комунистическия тоталитаризъм рамо до рамо с останалите държави от разпадналата се съветска империя ние, българите, така бързахме да се интегрираме в Европа, за това си имаше и исторически, и актуални мотиви. Историческите започват с обстоятелството, че се настудувахме, нагладувахме се и се настрадахме почти пет десетилетия наред под съветски гнет. Оказа се, че единственото робство, под което страната ни е робувала в цялата си хилядолетна история – съветското – няма равно на себе си по свирепост, по дълголетие и безправие в цялата човешка история. Споменът за него беше така парещ и тягостен, че застрашените от разрастващия се под деспотичното държавничество на Путин великоруски шовинизъм бивши сателити на Кремъл виждаха в европеизирането си естествено противодействие и на имперските помисли на Москва, и на пълзящата реставрация на комунизма. Реставрация, която руските носталгици по погубеното величие на съветската империя провеждаха в родината си чрез обединените около президентството и сформирани от представители на доскорошната еднопартийна номенклатура олигархични обръчи, а зад граница – чрез агентурата си в цяла Източна Европа. Но докато в страни като Полша, Чехия и Унгария попълзновенията на великоруския империализъм срещнаха пасивната и активна съпротива на традиционно антисъветски и антируски настроеното гражданство, у нас същият империализъм се радваше на радушния прием на масовото, за да не кажа всеобщо, родно русофилство, което бе колкото ирационално, толкова и действително. Чрез щедро финансираните и умело манипулирани от него политически (анти)български партии и партийки Кремъл своевременно яхна русофилската вълна, за да я подчини на имперските си цели. Една от които беше възпрепятстване на европеизирането ни. Сама по себе си русофилската истерия се превърна в естествена преграда по пътя ни към Европа и света. Доколкото винаги през вековете Русия се е себеразбирала и себеизживявала като антиевропейска сила, чрез българското русофилство този ѝ антиевропеизъм закономерно обагри и националната ни политика. Провъзгласена със съмнителни исторически основания за освободител на България от турско робство, че и за наш двоен освободител, и след демократичните промени Русия стъпи твърдо на родна земя. Вече четвърт век мандат след мандат националната ни политика все по-недвусмислено се денационализира и русифицира.

 

Този деструктивен, противопоставен с еднаква сила и на стратегическия ни национален интерес, и на светския, глобалистичен дух на времената процес закономерно доведе и продължава да води до отчуждаването ни от най-цивилизованите световни сили, към които чрез встъпването си Европейския съюз и Нато се надявахме да се приобщим. За да бъде убедително и трайно, преди да стане икономически фактор, това приобщаване трябва да се превърне във фактор духовен и политически. Денационализираща и интегрираща се Европа трудно ще приобщи държава, чиито министри и цели парламентарно представени политически партии полагат с церемониална тържественост венци пред паметниците на съветските ни окупатори, изправят се на почетна стража пред монумента на най-дълголетния и малограмотен тиранин в цялата ни национална история и чиито фенове демонстративно палят и тъпчат по сборищата си европейското знаме и развяват руския национален флаг. А всичко това се вижда от Брюксел като на длан. Така че не, както ни уговарят фашизоидните ни и комунизирани патриотарски партии и  партийки, високомерна Европа ни изолира и дискриминира – самоизолираме се и се самодискриминираме ние самите чрез собствените си дела, чрез една вътрешна и външна политика, която все по-определено ни приближава към евразийските мистификации и все по-определено ни разграничава от цивилизацията.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар