Снимка: bsp-sevlievo.com

Снимка: bsp-sevlievo.com

 

„Рози садихме, а само тръньето им поникнаха!…”

М. Георгиев, „Три срещи”

 

Ако пиша напоследък все по-често за откритите и скрити форми на реставрация на комунизма, то е защото тази реставрация ден след ден набира сили, без при това да среща каквато и да е обществена съпротива. Дори онези политически сили, които през първите години на демокрацията считахме за консервативни, проевропейски и антикомунистически настроени и на които разчитахме, никакви не се вясват на хоризонта. Тази несъпротива, съчетана с нарастващата гражданска активност на многото неокомунистически и прокомунистически политически партии и обществени формации, прави процеса още по-опасен. Опасен този процес е доколкото сам по себе си комунизмът е и престъпление срещу човечеството, и световно, и национално зло. Неизмерими са страданията, причинени от почти полувековното господство на комунистическия тоталитаризъм на родна земя – неизмерими са съответно и рисковете, които всяко заиграване с комунистическото верую крие.

 

Една от формите, под които комунистическите тези, а междувременно и комунистическите практики, стъпка по стъпка превземат общественото пространство, е идеализирането и романтизирането на едни или други прийоми, на които доскорошното ни минало беше подвластно. Преди всичко бързам да припомня, че гражданската сфера не е и не бива да се превръща в опитно поле за романтични (те са всъщност псевдоромантични) хрумвания. Романтиката е за лиричните вълнения и изживявания – обществено-политическата действителност е поприще на хладнокръвния прагматизъм.

 

Очевидно не така считат обаче онези днешни медийни ентусиасти, които (според мен съзнателно) тръгват да пренасят гражданската емоциалност на вчерашната доктринирана комунистическа система в новото ни време. Ден след ден социалните форуми преливат от сантиментални спомени на ветерани, които с умиление разказват за романтиката и на бригадирското движение, и на наборната военна служба, и на кварталните отечественофронтовски инициативи. Дума по дума неусетно възкръсват от архива на паметта организационни мероприятия със съмнителна спонтанност, екват топли задружни песни по цехове и кооперативните поля, лъхват ни любовни средношколски и студентски трепети, проблясват героични подвизи по казармените полигони, по военните маневри на Варшавския пакт и по граничната полоса с още по-съмнителна героика.

 

Решим ли, със същото, с абсолютно същото основание бихме могли да потърсим и открием романтични вълнения и в атрибутите на националсоциализма. Планирани още от Йозеф Гьобелс и неговото пропагандно министерство като мероприятия, които да завладеят сърцата и душите особено на подрастващите, и паравоенните формирования, и многолюдните нощни факелни шествия на хитлерюгенд, и площадните празнични манифестации, които много приличат на нашите, социалистическите, и маневрите на Вермахта могат да бъдат видяни и изживяни като романтични събития.

 

В принципите, по които функционират двете общества, съществени разлики няма – има само съществени прилики. За сметка на това разлики има в подхода на двете вече демократизирали се държави към историческото наследство. Докато още с победата си веднага след Втората световна война демокрацията в Западна Германия забрани със закон националсоциализма не само като практика, а и като теория, победилата на родна земя демокрация легитимира неокомунизма както като обществена практика, така и като обществена теория. И то така, че, финансирани щедро от Кремъл и окрилени от потомственото българско русофилство, наследниците на БКП сформираха една от водещите политически сили. Тъкмо затова днес разнежените носталгици по измамните блаженства на реалния социализъм свенливо си затварят очите пред неговите неизброими злодеяния, пред многобройните му и все още неразобличени подобаващо престъпления срещу цял един народ, за да ни внушат една романтика, която е невидима, но несъмнена част от престъпността на тоталитаризма. По всичко личи, че фалшификацията успява и преуспява и благодарение тъкмо на нейната успеваемост вече десетилетия наред демокрация и бригадирското движение, и ежедневните обществено-политически мероприятия, и военната повинност не са разпознати и разобличени като масово, като общонародно идеологизирано насилие. Цялата трогателна романтика е мит – романтиката предполага съблюдаване на принципа за доброволно гражданско участие, докато в случая става дума за открита форма на организационно и на административно насилие. А да обявиш, да провъзгласиш едно повсеместно държавно насилие не за повсеместна безнравственост, а за морална сила, значи или да си останал безнадеждно вън от действителността, или съзнателно да участващ и съучавстваш в онази мътна вълна, която под маската на патриотизма, на социалното равенство, на мира и дружбата между народите и прочие мистификации цели да ни върне в дебрите на най-кошмарния и явно недоизживян и до днес деспотизъм.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар