Убийство физическо и убийство метафизическо

Убийство физическо и убийство метафизическо

georgi markov

 

georgi markov

„Стълбата! По-бързо давайте стълбата!”

предсмъртните думи на Гогол

 

 

 

 

 

 

 

 

А аз се питам, дали стълбата му е нужна, за да стигне небето, опровергавайки по Христово физическата смърт. Или е стълбата, по която ще се изкачи стъпало по стъпало към вечността предстоящото му земно литературно величие. Гогол пита за себе си – аз за Георги Марков питам.

 

Както писах, пренаписвах и дописвах в медиите, в настоящия месец е побрана и нагнетена най-много национална политическа история. И Съединението, и Независимостта на страната ни, и нейното деветосептемврийско поробване, и погромите на т. нар. Септемврийско въстание са побрани все в този паметен, в този възторжен и скръбен за нацията ни месец. Всичко това аз вече коментирах. Сега ще се съсредоточа върху гибелта на една личност, която също е националната ни история и чиято предсмъртна драма също е побрана в паметния за отечеството месец. Една личност, която загина, която умираше мъчително дни наред – от деня на атентата 7-ми, та чак до 11-ти септември, когато предаде Богу дух в лондонската болница „Сент Джеймс”. Умираше като мъченик на литературата. И като мъченик на свободата умираше. Една литература и една свобода, които Георги Марков защити еднакво убедително както с живота, така и със смъртта си. Колкото и неподготвен, колкото и беззащитен да ме изненада убийството му през 78-ма, аз съм уверен, че той не умря напразно – напразно умират само празните хора.

 

Като негов читател, като негов приятел, като негов съчовек и спътник в нелеките изгнанически маршрути и не на последно място като редактор на радиопрограмата, излъчила есетата, заради които най-вече бе похитен, година след година аз правя каквото мога, за да не повехне светлата му памет. Далеч повече от мен обаче, далеч повече и от всички останали негови ценители и приятели направи той самият. Да напишеш „Задочни репортажи за задочна България”, „Жените на Варшава”, „Портретът на моя двойник”, „Достопочтеното шимпанзе” (в съавторство с Дейвид Филипс), „Мъже”, „Архангел Михаил” и още немалко пиеси с несъмнени художествени качества, значи да подпишеш собственоръчно приживе земното си безсмъртие. (За другото, извънземното, има кой да се погрижи.)

 

Ние, неговите пооредели с времето близки и приятели, ще го съхраним (непокътнат и доживотно) в най-топлия си спомен, но не нашите спомени ще го обезсмъртят – те си имат своите неумолими граници във физическото време. Докато на Георги му предстои вечността. Тя  започна още с гибелта му и оттогава крачи неуморно с благородна непретенциозност в безконечния си път. Вместо да ѝ се зарадва, българската държава предпочита да я игнорира. Мандат след мандат Министерството на просветата, което е също държавата, вече трийсетина години демокрация отказва и отказва да включи творческото наследство на Георги Марков в националните учебни програми. А ако не го направим ние, сънародниците му, кой да го направи?! Заслужено издавани и преиздавани особено през последните години, есетата, романите и драмите на Георги са все така мълчаливо, но непоколебимо бойкотирани от онези държавни люде, чиято задача е да ги направят достъпни за подрастващите. И всичко това, цялата тази пълзяща литературна дискриминация – въпреки немалкото родни и чуждестранни филми за литературния и граждански път на писателя, въпреки и обстоятелството, че още преди да емигрира романистиката и особено драматургията му получават висока оценка – включително и от литератори като Тончо Жечев и Антоанета Войникова. Впоследствие най-престижните ни литературни критици, между които Михал Неделчев, Атанас Свиленов, Светозар Игов, Божидар Кунчев, Георги Цанков, Розалия Ликова, Цвета Трифонова, Мая Горчева многократно отдадоха заслужена почит на творбите му, а Христо Христов издаде две сериозни документални изследвания за живота и гибелта на писателя. Редица западни режисьори и филмови продуценти като Люди Букен, Майкъл Кокрел, Клаус Дексел, Джон Хамилтол обезсмъртиха образа на Георги Марков. Но ни наградите, връчени му на родна земя, ни международното признание, което получи приживе в изгнание, не сломиха коравата съпротива на българското държавно тяло. И в Софийския, и в Търновския, и в Пловдивския университети, и в Нов български университет има преподаватели по литература, които високо ценят, обичат и преподават творбите на Георги Марков, но не за това ми е думата – това те правят по свой личен почин. Зачитам техния принос, но говоря по-скоро за отношението на държавата, за това как България, която го прогони в изгнание, лиши го от отечество, цензурира десетилетия наред и пиесите, и романите, и есетата му, а после и го погуби физически, днес като че ли цели да го доубие, затваряйки вратите на средните ни и висши учебни заведения както за човека и гражданина, така и за писателя Георги Марков. Аз ни най-малко не се съмнявам, че бъдещето време ще ги отвори със силата на художествения му талант, но времето ще обезщети само него – не и нас за несвършената работа. Георги свърши своята – сътвори завладяващи сюжети и образи. В рамките на земното техни стопани сега сме ние, потомците. Да откажем да им отдадем заслуженото, значи, ако не да станем съучастници в онова престъпление, което отне живота му, то поне да оневиним духовните му и физически убийци. Което не е много по-различно.

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
За съвременната македонска идентичност

За съвременната македонска идентичност

Тя не е национално-демократична, а националистическо-тоталитарна   Съвременната македонска идентичност е „въобразена“ и съответно „конструирана“, по известното определение на Бенедикт…
ПО ДИРИТЕ ХРИСТОВИ

ПО ДИРИТЕ ХРИСТОВИ

  Странни, непонятни и странни са ми долитащите тези дни от всички посоки благопожелания за весела Коледа. Рождество Христово е…
НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ НА ХОРАТА С ДОСТОЙНСТВО

НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ НА ХОРАТА С ДОСТОЙНСТВО

  Разумът е даден на човека, за да живее разумно, а не само да вижда, че живее неразумно. Висарион Григориевич…