fasada2

„Не можеш да се отървеш от нещо, което си обичал.”

Педро Хуан Гутиерес, „Мръсна хаванска трилогия”

 

Неотдавна главатарят на неокомунистите, амазонката, която с едно неприсъщо на речта му остроумие премиерът ни нарече напълно основателно г-жа Лъжа, направи публична равносметка какво ни отне демокрацията. Отне ни според равносмятащата – здравеопазването, образованието и сигурността.

 

Равносметките не са обективни – субективни са като хората, които ги правят. Направена, да речем, от мене, подобна равносметка би изглеждала съвсем различно. Че демокрацията не е съвършена, не ще и дума. Че още по-малко съвършена е балканската демокрация, е също очевидно. Според мен очевидно е и, че националната ни демокрация е може би най-несъвършената на Стария континент. При всички си видими и невидими родни и международни несъвършенства обаче, алтернатива демокрацията няма – както установи още преди цял един човешки живот човекът, който доказа колко високо цени и колко решително брани демокрацията, Уинстън Чърчил, по-добра форма на държавно управление човечеството още не е изнамерило. И докато не изнамери, ще се наложи да се примирим с нейните несъвършенства. От което съвсем не следва, че няма да воюваме срещу тях. Да превърнем несъвършенствата в съвършенства едва ли ще смогнем, но да ги направим по-малко несъвършени, да ги поприближим кое-що до съвършеното, сме длъжни да опитаме – както в личния си живот, така и в гражданската сфера. Това и правят най-зрелите, най-порасналите екзистенциално хора и общности. Ние, за сметка на това, поехме по обратния път, ние използвахме свободите, които демокрацията ни обезпечава, за да дадем простор на най-грозните си и деструктивни качества.

 

Въпреки това цитираната равносметка е, както споменах, според мен невярна. Не толкова защото тя порицава демокрацията, а защото го прави за сметка на диктатурата. От изявлението, че демокрацията ни е отнела здравеопазването, образованието и сигурността, формалнологически следва, че комунистическата диктатура ни е обезпечавала тези скъпоценни блага. Иначе от кого би ни ги отнела демокрацията, освен от предшестващата я диктатура? За разлика от диктатурата, демокрацията позволява да бъде и критикувана, и отричана. Нещо повече: колкото по-развита, колкото по-еволюирала, колкото по-съвършена е една демокрация, толкова по-себекритична е тя. (Така е между впрочем и с всяка личност, но това е друга тема.) Отчитането на дефектите на демокрацията обаче трябва да ни води към тяхното премахване, сиреч към облагородяване на демокрацията, а не назад към дебрите на тоталитарната диктатура, в която вехнехме и гаснехме кажи-речи пет десетилетия наред. А тъкмо натам са повели нацията ни неокомунистите.

 

Да видим обаче дали и доколко демокрацията действително ни е отнела споменатите блага. Формулиран по друг начин, въпросът гласи: Наистина ли тези блага са били налични в комунистическото ни минало, за да бъдат впоследствие отнети, изтръгнати от него? Комунизмът парадираше с безплатно здравеопазване и безплатно образование, но (за разлика от частния живот) в обществената сфера няма нищо безплатно. Всичко, което се себепрепоръчва като безплатно, е по един или друг невидим механизъм плащано от всички нас. Безплатното на пръв поглед здравеопазване бе финансирано от държавния бюджет, който пък бе финансиран от нас, данъкоплатците. Така е и с безплатното образование – и то бърка дълбока в джоба ни. За сметка на това върховенството на държавата така бюрократизира цялата система, че и болниците, и всичките ни здравни институти, и училищата, и университетите тънеха в неефективност и битова мизерия. Освен това „безплатното” ни образование бе безкрайно далеч от знанието, защото бе цяло-целеничко впрегнато в колесницата на партийната идеологическа пропаганда: хуманитарните ни науки бяха изцяло обсебени от ненаситните интереси на комунистическата доктрина, на която бяха индиректно подчинени дори частните науки. За реалното състояние на здравеопазването и на образованието ни най-красноречиво говори фактът, че родните партийни номенклатурчици се лекуваха в проклетия Запад, в проклетия Запад учеха и децата им.

 

По-завързан е въпросът със сигурността. Разисквал съм го неведнъж, а тук само ще обобщя. Вярно е, че битовата престъпност в НР България бе далеч по-ниска от днешната. Но и битовата престъпност в нацистка Германия бе далеч по-ниска от престъпността в днешна демократична Германия. Става дума не само за един от дефектите на демокрацията – става дума и за обстоятелството, че тоталитарната комунистическа (респективно: националсоциалистическа) партия бе върховен, тотален, абсолютен властелин, а оттам – и върховен, тотален и абсолютен престъпник. Като по-крупен и по-силен престъпник режимът се справи със самодейните улични престъпници. Парадоксът бе действителен: битовата престъпност бе озаптена, защото цялата държава тънеше в общодържавна престъпност – за един прошепнат политически виц пребиваха, за едно критично мнение уволняваха, изключваха от университета, въдворяваха на местожителство или в някой от наказателните лагери. Казано по-простичко, престъпността свише прочисти кварталите от престъпността снише, от делничната престъпност – така, както един мафиотски бос се саморазправя с редовите мафиоти по места. Ето, това е, както казва поетът комунист, драмата – останалото е измама.

 

Колкото до равносметката, с която започнах разказа, тя не е нищо повече от некрофилна носталгия по добрите стари времена, жал по онзи автентичен комунизъм, от който неокомунистите ни все декларират, че са се дистанцирали. И който все не могат да прежалят.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар