armia

 

„Няма нищо по-страшно от неограничена власт в ръцете на ограничени хора.”

Валентин Домил

 

От националисти и екстремисти, които обитават новият ни кабинет на всички ведомствени равнища, духовни блага и цивилизованост човек не може да очаква – не може да очаква и благосъстояние. Може да очаква само национализъм и екстремизъм. Националният екстремизъм е един – много са формите му. Всички те имат непровъзгласената задача да разграничат страната ни от световната общност, да противодействат активно и пасивно на участието ни в общоевропейския интеграционен процес и на приобщаването ни към евроатлантическите структури и ценности. Стратегическата цел е една: отечеството любезно да се превърне в самотен изолиран балкански остров на бългащината. Тъй като патриотизмът, или по-скоро онова, което той разбират под патриотизъм, за националиста има абсолютно върховенство, неговото елементарно и вулгарно социалнополитическо съзнание е готово да плати за това всяка цена. А тази цена е висока. Бихме могли да я обобщим като господство на духовната и материална нищета, на което обрича съотечествениците си всеки държавник, повярвал, че националната самоизолираност е лек за народната душа.

 

Докато, както пише в „Мостът на Дрина” Иво Андрич, съзидателните, творческите хора и общности прокарват над реки и бездни, които ни разделят, мостове, свързващи човека с човека, деструктивните люде вдигат огради. Край които могат и да посритат някоя старица, дошла да упражни конституционното си право на изборен глас. Не, не смея да твърдя, че под напора на многомилионната бежанска вълна от Близкия Изток и с един непредсказуем южен съсед като деспота Ердоган оградата не е необходима – става дума не за нейната необходимост, а за отношението ни към тази необходимост. Дори когато съзнават потребността от нея, цивилизованите хора гледат на оградата като на необходимо зло, докато нецивилизованите я приветстват като автономно благо, като благо само по себе си. Всяка форма на национално капсулиране е за тях добре дошла – те недолюбват и Нато, и Европейския съюз. При което го правят за сметка на пламенната си любов към Русия. Тук върховенството на родния национализъм отстъпва на заден план и става подвластно на руския шовинизъм. Защото тъкмо шовинизмът и авторитаризмът са онази невидима спойка, която споява неразривно психологически Путин с (псевдо)патриотите ни. А онова, което психологията обедини, не може да разедини и политиката.

 

Като частна проява на екстремизма, с който започнахме разказа си, виждам аз и все по-настойчивите призиви за възстановяване на общонародната военна повинност. Задължителната военна служба е отживелица – почти всички армии на модерните, проспериращи държави отдавна са престанали да бъдат наборни и са станали професионални. Днес военослужещ е професия, която изисква не само определени физически качества, а и психологически, и интелектуални, и морални предпоставки – като целокупното ни битие, и армията ни става все по-технологична, боравенето с нейния арсенал не е за всяка уста лъжица.

 

Показателно е и друго едно обстоятелство. Окрилени от призивите на правителствено равнище за въвеждане на задължителна военна служба, все повече ветерани разказват по социалните мрежи псевдоромантични спомени от родната казарма. На която ветераните ни гледат като на школа за мъжество, за изграждане на характера, за закаляване както на физиката, така и на психиката, за възпитаване в родолюбие, в храброст, във всеотдайност, в дружба и преданост към колектива и в почти всички положителни качества и добродетели. Във вихъра на възторзите споделящите ветерани пропускат най-съществения, морално най-важния въпрос: На кого служеше, кого обслужваше кого от кого охраняваше Българската Народната Армия? Ако питате мене, тя беше плацдарм на повсеместно насилие – в нея цинизмът и безпощадността на тоталитаризма се проявяваха в най-чистия си вид. Издевателствата и на командния състав над всички по-нископоставени чинове, и (особено) на старите над младите войници бяха ежедневие. Ако в цивилния живот все таки се намираха тук-там ниши в общественото пространство, в което да се скриеш от безчовечния регламент на институцията, в казармата такава ниша няма – там всеки наборник е изправен беззащитен и сам срещу една чудовищна машина за терор и насилие. Вътрешнополитически армията беше острието на репресивния апарат – един суров и болезнен две- или тригодишен урок по йерархичност и страхопочитание, школа по обездухотворяване, общонародна машина за серийно производство на обезличени и деиндивидуализирани фигуранти, от каквито режимът имаше потребност. Приносът на БНА на външнополитическото поприще за тържеството на насилието и злото беше също несъмнен. Докато във всяка нормална държава армията е призвана да брани независимостта и териториалната цялост на държавата, като съставна част от Съветската империя БНА се превърна в стожер на този империализъм – тя опозори и себе си, и страната ни, и хиляди нищо неподозиращи наборници, превръщайки ги по нареждане на Кремъл в агресори срещу Пражката пролет.

 

За да внеса в заключение равновесие между полюсите, ще добавя, че и в най-демократичната и правова система армията е по-малко демократична и по-малко справедлива от държавата – иначе не би била армия. Докато в демократичните и правови общества обаче армията е все пак част от гражданския организъм и като такава е подвластна на демократичността и законността, в авторитарните общества армията е подвластна съответно на авторитаризма, а в тоталитарните – на тоталитаризма. Нещо повече: по силата на своята сурова йерархичност в тоталитарните системи армиите нагнетяват неимоверно господстващия в цивилния живот тоталитаризъм, превръщайки казармите в истински бастион на идеологизираното насилие и терора. Всеки е свободен да открие в този бастион и романтика – аз откривам само обезчовечаване.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар