blagotvoritelnost 1

 

„Онзи, който прави добро на другите,

прави добро на себе си.”

Сенека

 

Българските рекорди на интернационалното поприще препускат един след друг. Най-престижните международни класации установиха първо, че сме най-бедният европейски народ; после, че сме измежду последните в света по свобода на словото държави; след това, че сме най-големите и безутешни европейски нещастници – обезверени, черногледи мрънкала. Заедно с това сме и държавата, която отделя най-малко средства за образование, от което едва ли следва, че сме така високообразовани, че няма смисъл да трошим пари на вятъра. Тези дни пък Световният дарителски индекс на КАФ (CAF World Griving Index) за 2017 г. ни постави на дъното и на класацията по дарителство – заемаме едва 127-мо място от 139-те проучени държави. Според правилата на изследователите индексът се формира от три показателя: помощ на непознат, даряване на пари и доброволчество. И в трите аспекта на благотворителност нас, българите, никакви ни няма. Ако някой разпален патриот реши, че не даряваме, защото и ние самите нямаме, фактологията ще го опровергае: оказва се, че най-щедри са най-бедните страни – начело на класацията са Мианмар, Индонезия и Кения. И утехата, че и много от проспериращите държави са занемарили персоналното дарителство, е пишман утеха – проучванията сочат още, че тези водещи страни са развили, разширили и усъвършенствали собствените си социални системи така, че са спечелили доверието на гражданите си и те вече предпочитат да участват в благотворителността не по частен, а по институционален път. Така че не цивилизацията ни като цяло е станала по-коравосърдечна – коравосърдечни сме само ние: откъдето и да я погледнеш, класацията си е против нас.

 

И за да не прозвучат думите ми българофобски, ще уточня, че аз не храня безрезервно доверие към подобни индекси – дори под тях да стоят най-авторитетни световни имена. Въпросът е не в моето лично доверие или недоверие към авторитетите – въпросът е в спецификата на материята. Още преди около век, когато статистическите индекси си пробиваха път в демократичните общества, един експерт по въпроса, един статистик от най-висока класа установи, че статистиката е като моден дамски бански – показва много важни елементи, но скрива най-съществените. Въпреки това, да отхвърлим резултатите от цитираните проучвания, които струват милиони, би било, меко казано, арогантно. Дори да не са абсолютни величини, тези резултати бележат тенденции, с които, ако искаме да бъдем част от международния цивилизационен процес, трябва да се съобразим. А подобно съобразяване логично ни изправя пред въпроса: Къде остана, къде се изгуби и защо угасна без време онзи буен възрожденски плам, който поколение след поколение от векове ни е подтиквал към благотворителност? И православните ни начинания, и просветителската ни дейност, и националната ни култура в цялото ѝ многообразие, и народните ни въстания дори са били епохи наред щедро финансирани от дарители. Което говори, че дарителството е присъщо на националния ни манталитет. А, както знаем не само от родната история, народопсихологията е непреходен, трудно податлив на външни влияния фактор.

 

Трудно податлив, но не и неподатлив – зависи от ожесточението, с което една политическа ситуация тръгва да реформира съзнанието на хората. Ако това ожесточение е идеологизирано до фанатизъм, ако неговото настъпление заплашва директно оцеляването, и до промени в народопсихологията ще се стигне – инстинктът за себесъхранение е по-силен и от жилавия национален ген. Така един деветосептемврийски преврат се оказа достатъчно брутален, за да похити националните ни дарителски традиции. И то така радикално, че и демокрацията не съумя да ги възстанови. След заграбване на държавната власт бе заграбено и целокупното национално имущество. По силата на въдворения тоталитаризъм, наред с частните, БКП присвои и всички обществени дарителски фондове. И църковните, и браншовите, и съсловните благотворителни организации бяха разгромени без остатък от държавата, за да бъдат съответно ограбени от нея. Сбирани от години с отколешна добронамереност и благородство, всички спестявания, с които и заможни частни лица, и цели национални общности, и редови граждани откликваха на ползу роду, бяха ограбени, заграбени и заставени да обслужват номенклатурните привилегии на новите господари на деня. Този пладнешки обир бе задвижен преди всичко от потомствената плебейска алчност, от примитивизма и безскрупулността на партийните апаратчици. Безчинството има обаче и друг – скрит, психологически двигател. Този двигател започва от обстоятелството, че даряват безкористно и безвъзмездно, от сърце и душа само щастливите хора – не и ноторните нещастници като нашего брата и продължава с факта, че всяко истинско дарителство е породено от доброта, а тоталитаризмът на партийната идеология се разпростираше и над добротата. Добротата стана еднолична собственост на Партията ръководителка и всяко частно, всяко лично добруване, всяка дарителска самоинициатива би накърнила монопола на комунистическата доктрина, би ограничила нейния абсолютизъм. Това суетата и тщеславието на парвенютата от ЦК и Политбюро не можеше да допусне. Така една от най-благородните народностни традиции – частното дарителство, от което в крайна сметка тръгваха и всички обществени благотворства – бе провъзгласено за буржоазна отживелица. А всяка буржоазна отживелица подканваше Меча и щита на авангарда на работническата класа към саморазправа. Така бе похитено едно от най-родолюбивите начинания, така днес ние, българите, си спечелихме име на световни егоцентрици.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар