zname

 

„Информацията е валутата на демокрацията.”

Томас Джеферсън

 

Ние, българите, отдавна сме свикнали да узнаваме истината за себе си от външни, задгранични източници. Тази порочна практика закономерно достигна епогея си в условията на комунистическия тоталитаризъм. Казвам закономерно, защо под суровата сянка на комунизма непроницаемата държавна цензура доведе до пълно господство на партийната идеологическа пропаганда над фактологията – особено в социалнополитическата сфера. Това господство изкриви и деформира както картината, която изцяло контролираните от БКП родни медии рисуваха за света, така и начина, по който същите медии представяха актуалната национална обстановка. През всичките дълги години и десетилетия (анти)народна власт винаги, когато медиите ни се натъкваха на една или друга нелицеприятна за тоталитарната държава външно- или вътрешнополитическа истина, те не се поколебаваха да я заменят с една или друга лицеприятна лъжа. Доколкото далеч невсички истини могат да бъдат лицеприятни, тази порочна практика, която аз с чиста съвест бих окачествил като фалшифициране на действителността и подменянето ѝ с лъжедействителност, се превърна в ежедневие. Така още в зората на комунизма цялата ни страна заживя в света на новоговора на „1984” – един колкото утопичен, толкова и зловещ в реалистичността си свят. Няма и капка съмнение, че първообраз на този изроден свят бе не толкова нацизмът, който в годините, в които Оруел пише антиутопията си, е вече разгромен, колкото сталинизмът, чието бъдеще предстоеше и който бе сковал и отечеството. В което по съветски образец цялата ни национална информационна политика бе фактически подвластна на онова Министерство на истината, което ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм. Министерство, което е не само художествена фантазия на гениалния романист и есеист, а и жива реалност на болшевизма – съветски, роден и международен. И благодарение на което кажи-речи половин век критата от българските средства за масова информация истина звучеше само в емисиите на излъчващите на български западни радиостанции като Би Би Си, „Гласът на Америка”, Радио „Германия” („Deutsche Welle”) и Радио „Свободна Европа”.

 

Ако, доколкото накърни монопола на партийната догма над информацията, в условията на комунистическия тоталитаризъм това състояние беше обяснимо, демокрацията би трябвало да преобрази картината. Което действително стана, но само донякъде. А донякъде нещата си останаха непроменени. Илюстрация на казаното е неотдавнашното изявление на бившия френски посланик в София, Ксавие Лапер дьо Кабан, който заяви: „Отношенията ви с Русия не трябва да се определят от историята, още по-малко от подменена и осакатена история, а от ценностите ви. Не дължите нищо на днешна Русия… Комунистическият режим е в основата на проблемите, с които се сблъсква и днес България.” Част от тези проблеми е унаследената от комунистическото ни минало практика ние да премълчаваме истината за нас самите, а да я изговарят други – в случая г-н дьо Кабан.

 

Според мен и исторически погледнато, Русия нищо не ни е дала, а ни е взела много. Взела ни е преди всичко свободата и националната ни независимост: в края на ХIХ в. – донякъде, а след Втората световна война – изцяло. Така че да възхваляват Русия и да копнеят за нея имат основание само онези родни мазохисти, които са влюбени в собствените си поробители. Както и онези, които са осребрили русофилството си в брой. Тъй като не съм нито от едните, нито от другите, и аз като г-н дьо Кабан предпочитам националната ни политика да се определя от ценностите, които следваме. А за да бъде тази политика конструктивна, предпочитам това да са евроатлантическите ценности, водещите принципи и цели на християнската ни цивилизация. Съзнавам, че тези ми предпочитания не се споделят от милионите родни русофили, които копнеят по вековния руски примитивизъм и по едноличния деспотизъм на кагебиста Путин. На практика подобен копнеж значи копнеж по една шовинистична политика, чийто империализъм е насочен не на последно място и срещу нашата страна. И не само това. Да копнееш по днешна Русия, значи да копнееш по политическите преследвания, по убийствата на другомислещи журналисти и политици – преследвания и убийства, които на руска земя са ежедневие. Да копнееш по днешна Русия, значи да заменяш демокрацията с олигархични, корпоративни и съсловни командно-административни управленчески модели, които Кремъл въдворява с железен юмрук. Да копнееш по днешна Русия, значи да се присъединиш към онези руски журналисти, депутати (парламентаристи не бих ги нарекъл) и държавници, които открито третират България като потенциална плячка. Да копнееш по днешна Русия, значи най-накрая да подкрепяш скрито, но предано най-човеконенавистния режим под слънцето – севернокорейския. Доколкото подобни копнежи са ми чужди, чуждо ми е и русофилството. За сметка на пътя към Европа, който поех чрез емиграцията си още преди почти половин век, който продължих пред микрофоните на западните българоезични радиостанции и чийто кръговрат затворих подобаващо, връщайки се преди четвърт век обратно на родна земя. Все по дирите на демокрацията – на Европа по дирите. И все встрани от Русия.

 

Алекс Кери стигна до извода, че нашето време е белязано с разрастване и усъвършенстване на демокрацията – от една страна – и с увеличаване на корпоративната власт и на корпоративната пропаганда като противодействие на процеса на демократизиране – от друга. Докато обединена Европа олицетворява и въплътява първия елемент, Кремъл олицетворява и въплътява последните две антидемократични тенденции. Предупреждението на Кери визира ХХ в. Едно предупреждение, което чрез режима на Путин новото хилядолетие нагнети и актуализира още повече…

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар