Снимка: aig-humanus.blogspot.bg

Снимка: aig-humanus.blogspot.bg

 

Настъпателният марш на неокомунизма през институциите набира сили. Както му е редът, той е придружен неотлъчно от едно агресивно русофилство. Русофилство народно и общонародно, в което няма и искрица здрав разум, и което тъкмо поради това не успяха да разклатят нито имперските амбиции на монархическа Русия към отечеството, нито конспиративната дейност на болшевиките в междувоенния и военния период, нито последвалата окупация от червената армия и превръщането на страната ни от независима държава в неофициална съветска република. Въпреки всички национални крушения и скъпо платените, кървави исторически уроци, русофилството и днес владее народното съзнание. А доколкото като вчерашна и днешна Русия е ксенофобска държава, противопоставена и на Европа, и на целия външен свят, русофилство в случая значи и еврофобия, и антиамериканизъм. Бихме могли дори да кажем, че русофилството, еврофобията и антиамериканизмът са един общ деструктивен процес. С особена неприязън родните русофили гледат на Нато и на нашата обвързаност със съюза. Че ако не бяхме членки на ЕС и на Нато, незащитени от никого, днес ние, българите, можехме да последваме горчивата участ на Крим, русофилите ни не искат и да знаят – за тях русофицирането на България, пък и на целия външен свят, е не заплаха, а надежда.

 

Преследвайки тази си надежда, която е толкова прогнила, че по-скоро безнадеждност напомня, приятелите на Кремъл открито заявяват, че всяко противопоставяне на Русия е равносилно на национално самоубийство, че никоя българска армия, никой българин няма да тръгне да воюва срещу Русия. Като чета тези в моите очи антибългарски четива, си спомням един от репортажите на Георги Марков, в който писателят пита, ако утре Съветският съюз ни нападне, ние ще воюваме ли. Всъщност въпросът задава един средношколец, но доколкото той е герой на творбата, този въпрос е несъмнено въпрос и на автора. Въпросът е риторичен – той съдържа отговора. След като националната ни независимост е застрашена, като българи ние сме длъжни да я защитим – все едно от коя чужда сила идва заплахата. Ще посъветвам родните русофили да попитат ген. Колев дали да воюваме или да не воюваме, ако Русия ни нападне – доблестният отговор, който генералът даде преди стотина години с шашка в ръка на руските агресори в Добруджа, е най-убедителен.

 

Разлика между сюжета на споменатия задочен репортаж и днешното отношение все пак има: въпросът от мемоарите на Георги Марков е произнесен в момент, в който България е изцяло колонизирана и денационализирана от СССР, докато днешните ни русофили питат като граждани на една независима демократична държава. Защото докато принадлежността ни към Съветската империя ни бе наложена със силата на оръжията и със силата на оръжията бе отстоявана почти половин век, приобщаването ни към Нато е наш свободен съзнателен избор. А това е, както би казал Георги, една много сериозна разлика. Аз считам, че този ни избор е съдбовен, а на фона на нарастващите имперски попълзновения на днешен Кремъл е и неотменно необходим за националното ни оцеляване. Така че дали ще воюваме срещу Русия, пък и срещу която и да е друга държава, тръгнала с пръст на спусъка срещу нас или срещу някой от новите ни съюзници, решаваме вече не ние – решават стратезите и тактиците от Нато. Ние сме неделима част от тази обща стратегия и тактика на Алианса и място за индивидуални, за сепаративни национални решения тази общност не оставя – съюзът е единен, монолитен и при всяка външна агресия оперира като едно цяло. Тук всякакви пазарлъци са нелепи – това е цената, която всяка страна-членка плаща. И тази цена е неминуема, ако искаме защитата, която съюзът обезпечава, да бъде ефективна.

 

За утеха на русофилите ще отбележа обаче, че никой не е тръгнал да воюва срещу Русия – най-малко новообединена Европа. Воюва по-скоро Русия – и на собствена, и на чужда земя. На собствена земя – срещу всяко свободомислие, срещу всички руснаци, решени да защитят човешките си права и гражданските си свободи от авторитаризма на Путин; на чужда земя – по силата на хегемониалната си, имперска природа. Вътрешнополитическата стагнация и външнополитическата експанзия се съчетават хармонично – битките на Кремъл срещу човешките права и гражданските свободи на вътрешния фронт и задграничните нашествия са една и съща война, националният руски деспотизъм закономерно нагнетява и ожесточава агресивността към беззащитни съседни народи. Примери и в наше време има достатъчно – давал съм ги неведнъж. От ненаситния руски шовинизъм ние, българите, сме си патили неведнъж. И днес ние сме под заплаха – не само защото граничим по вода с Русия, а и защото панславянски Кремъл винаги е гледал на страната ни като на потенциална плячка. Тъгуващи по отминалото съветско величие, ден след ден руски историци, политолози, политици, че и държавници съчиняват стратегии (не само политически, а и милитаристични!), чертаят планове как да си върнат и нас, и Прибалтика, и всички бивши съветски републики под опеката на Кремъл. Руските путинисти проектират, а българските русофили им съдействат днешните проекти да се превърнат в утрешни дадености. И забележете: всичко това е в техните очи не национално предателство, жертване на националността ни в интерес на една имперска външна сила, а родолюбие, загриженост за бъдещето на отечеството, път към светли национални бъднини под водачеството на Кремъл. Не знам, трудно ми е да преценя доколко родните русофили, които междувременно и в русоиди се превърнаха, са искрени и доколко демагогстват. Много често в тяхното гражданско поведение откривам смесица от едното и другото. Че не една и не две български политически партии са изкупени ангро от Кремъл, не ще и дума. Тяхната продажност е несъмнено наш национален враг, струва ми се обаче, че онези от тях, които са искрени, които вярват с цялата си същност в спасителната, месианска роля на Русия, са по-опасните. Емил Чоран писа, че предпочита корумпирания държавник пред фанатизирания държавник. Колкото и да е тежък неговият избор, той е и мой. Продажността е при всички случаи морално и социално зло, едно екзалтирано, едно доктринирано и фанатизирано обществено съзнание обаче е далеч по-гибелно от подкупността – както в интимната, така и в обществено-политическата сфера. Хубавото е, че на екзалтацията ние можем да противопоставим здравия разум. Лошото е, че по своята природа, по своята органика екзалтацията е неуязвима, недостъпна за рационалността, че, приложими към целия останал свят, рационалните аргументи стават неприложими към нея. За идеологизираната слепота здравият разум просто не е институция. Тъкмо затова и, колкото и видимо да е, злото, което Русия методично е носела на страната ни поне от два века насам, не може да бъде разобличено, не може да бъде подложено на критически анализ. Какъв е тогава изходът? – ще запита дезориентираният читател. Не зная – ще отговори безпомощно авторът.

 

Впрочем кое-що зная – изходът е в промяна на отношението ни към Русия, в разпознаването ѝ като наш вековен национален враг. До този жизнено важен, до този животоспасителен обрат обаче може да се стигне не чрез ведомствени похвати, а само чрез еволюиране на общественото ни съзнание. Съзнавам, че това е дълъг, тромав и мъчителен път, боя се обаче, че е единственият възможен.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар