Тази статия е написана въз основа на лекцията на Алекс Алексиев, представена на 2ри октомври 2017 г. в София, на конференцията на Bulgariaanalytica.org на тема „Русия след Путин”. Всички цитати са от публикацията „Русия в упадък” на Фондация Джеймстаун, издадена през март 2017 г. под редакцията на Ендерс Уимбуш и Бет Портейл.

 

Photo: tass.ru

Photo: tass.ru

 

Владимир Путин дойде на власт в Русия през 1999 г., период, който в много отношения определи линията на неговото управление. Основната, ако не и решаваща причина за това, беше, че 1999 г. и осемте последвали години бяха период, през който цените на петрола и газта нараснаха рязко,  от $ 12- $ 14 долара средно за барел  през 1999 г. до 147 долара / барел през 2008 г. Това доведе до почти десетократно увеличение на приходите от износ за Русия и накара Путин да вземе няколко ключови решения, които, погледнати в ретроспекция, обрекоха управлението му на неуспех. Първият фактор беше предположението / пожелателното мислене, че цените на въглеводородите ще останат високи и ще гарантират на Русия в обозримо бъдеще непрекъснат бонус в приходите от износ. Важно продължение на това беше императивността на държавния контрол над тези природни ресурси, довел до постепенното национализиране на нефтените и газовите компании. Докато при Елцин 70% от икономиката бе в частни ръце, колкото и непочтен да бе начинът на придобиването им, до края на 2000-те години по-голямата част от въглеводородната промишленост, особено гигантските монополи на „Газпром” и „Роснефт”, бяха мажоритарно държавни и управлявани от приближени на Путин. Очакваните свръхпечалби от износа също така накараха Путин да повярва, че може да се конкурира с военната сила на САЩ и да запази претенциите си на суперсила въпреки реалните икономически слабости на Русия. По този начин, екстраполирайки цените от 2008 г., икономическите експерти на Путин прогнозираха ръст от 5 трилиона долара на БВП през 2011 г., което би позволило бюджет за отбрана от 200 милиарда долара (Бланк, с.193). Въз основа на тези измислени цифри, Путин нарежда превъоръжаване за периода 2011-2020 г., което предвижда бюджет от 700 милиарда долара (Бланк, с. 193-196) в ново снабдяване за армията, включително 1500 нови самолета, 400 балистични отбранителни системи, 400 интерконтинентални балистични ракети, 2300 нови танкове Армата и 17000 военни превозни средства. За известен период от време изглеждаше така сякаш ще има достатъчно и за пушки, и за хляб.

 

Уви, както често се случва с пожелателното мислене, плановете на Путин не дадоха никакъв резултат. Цените на нефта и природния газ се сринаха, а БВП на Русия през 2017 г. е под 1 трилион долара и продължаващият икономически спад изглежда траен. Само за три години приходите от износ на Русия са се свили повече от наполовина – от 526 млрд. щ. долара през 2013 г. до 230 млрд. щ.долара през 2016 г. (Иноземцев, с. 23). Поръчките за 700 млрд. долара, с които Путин се хвалеше, бяха изпълнени едва в 1/3 до 2017 г. Агресията на Москва срещу Украйна и западните санкции, наложени след това, струваха на Русия 600 млрд. долара (Фелгенхауер, с.215) и продължават да нарастват, да не говорим за изгубената значителна украинска военнопромишлена способност. Картината ще става все по-лоша. Има все повече доказателства, че Русия изостава технологично, не само зад Запада, но и зад средно големи военни сили като Китай и Индия. Пример в това отношение е многообещаваното съвместно разработване и производство на бойните самолети от пето поколение Сухой / Хал (FGFA). Близо десет години след подписването на договора индийските военновъздушни сили (IAF) са открили 40 слабости в двигателя, стелта и оръжията на самолета и според висши служители на IAF, те скоро ще се откажат от проекта. Ако Русия вече не може да продаде военни самолети на своя надежден, дългогодишен клиент Индия, бъдещето не предвещава нищо добро.

 

Но истинските дългосрочни проблеми, които биха могли да унищожат руския военно-промишлен комплекс и да го превърнат във второразреден, имат много по-дълбоки корени и те се крият във факта, че Русия вече не е икономика на знанието. През по-голямата част от историята си Русия и Съветският съюз се славеха с високообразованото си население, което без съмнение запази икономиката на знанието, въпреки разрушаването на комунистическата икономика. Още през 1990 г. съветските граждани представляваха 6% от работещите лица с висше образование в света (Еберщадт, с.104). Днес този процент е по-малък от 2% и до 2030 г. ще спадне под 1%. Понастоящем Русия е страна, която не произвежда почти никакви високотехнологични продукти, които да намират готов пазар в развития свят. Не се произвежда високотехнологично медицинско или диагностично оборудване, нито телекомуникационни продукти, компютри, цифрови фотоапарати или дори сложни офис  уреди (Иноземцев, стр. 21). Русия изостана особено много в областите, свързани с военните технологии. Между 65% и 79% от цялата електроника, използвана в руските военни и космическите ракети, се внася отвън (Болзър, с. 135). Едва 0,23 от заявките за патент към патентното ведомство на САЩ (USPTO) са с руски произход (Еберщадт, с. 86), а Русия държи нищожният 1% от световния износ на услуги през 2015 г. (Еберщадт, с. 89). Като се добави и продължаващото изтичане на мозъци на млади образовани руснаци на Запад (350000 през 2016 г.) и тежката демографска криза, става достатъчно ясно, че след Путин перспективите за руската военна мощ едва ли ще изглеждат по-добре от сега.

 

От Алекс Алексиев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар