nato

 

Европейската отбрана е гореща тема в днешно време и има разработен специален Дискусионен документ[1] в подкрепа на консултациите между държавите-членки в контекста на Бялата книга за бъдещето на Европа, представен от Комисията през март 2017 г.

 

Важно е да се отбележи ясната позиция на автора, че европейската отбрана се опира на НАТО и Чл. 5 от Вашингтонския договор. Така всяка дискусия за европейската отбрана идва да докаже нейния принос за успеха на НАТО. Ще се опитаме да дефинираме трите основни принципа на европейската отбрана:

 

  • ■ Европейската отбрана е свързана с НАТО
  • ■ НАТО е базиран на Трансатлантическата връзка
  • ■ Трансатлантическата връзка изисква солидарност при споделяне проблемите на общата отбрана

НАТО е в процес на развитие и непрекъснато усъвършенстване/промяна през последните почти 70 години, като поддържа голяма част от командните структури (NCS) в Европа (с изключение на едно стратегическо командване – Съюзното Командване по трансформациите на НАТО в САЩ), като непрекъснато разширява структурите на въоръжените сили (NFS) в Европа.

 

След срещата на върха в Уелс през 2014 г. се полагат усилия за засилено присъствие на Изток, но, за съжаление, за еFP (засилено предно военно присъствие) е трудно да говорим – от 4-те батальонни бойни групи само една се ръководи от страна на ЕС – Германия (предвид предстоящото излизане на Великобритания от Съюза). Другите 3 са водени от САЩ, Канада и Великобритания.

 

На Румъния се пада ключовата роля за засилено предно присъствие с установяването на мултинационална дивизия (МND) и мултинационалната бригада, като  участието на България е някакси пропуснато, което е добро извинение за липсата на мултинационални бойни групи, водени от големи страни, членки на НАТО/ЕС в региона като Франция, Италия и Испания.

 

Основният потенциален военен риск за Европа идва от Русия от изток, север и дори югоизток – няма други големи армии извън НАТО, граничещи директно с Европа. Разбира се, съществуват опасности и от юг, които дори да нямат чисто военен характер ще изискват използването на военни сили в комбинация с други инструменти.

Така,  всеки план за Европейска отбрана трябва да включва следното:

 

  • ■ Мултинационални формации в Североизточна и Югоизточна Европа с активно участие на големите държави от ЕС;
  • ■ Мултинационални проекти във формат ЕС/НАТО за превъоръжаване на източноевропейските армии и постигане на пълна оперативна съвместимост и готовност, намаляване на зависимостта от Русия по отношение на ключовите отбранителни системи;
  • ■ Добре балансирано представителство на всички държави от ЕС в EUMS (Военния щаб на ЕС – по отношение на военния състав) и ЕDA (Европейската агенция по отбрана), както и в структури на НАТО с ефективна ротация с националните структури за постигане на висока степен на взаимодействие и интеграция;

 

Освен това, спешно е необходимо координирано планиране на НАТО-ЕС и споразумение, според което ЕС да използва структурите на ОВС на НАТО (NFS) за операции на ЕС, в случаите, когато НАТО реши да не участва. Що се отнася до използването на частите на NCS за операции, ръководени от ЕС, в които НАТО не участва, то тогава се изисква добра управленска структура.

 

Обучението и дори образованието в НАТО и ЕС трябва да бъдат добре координирани и базирани на обща рамка за оперативна съвместимост.

 

Добре разработените командни структури на НАТО (NCS), както и Международният  военен щаб (IMS) и агенциите на НАТО бяха реформирани с цел да се намали броя на военния персонал, като всички държави-членки се ангажират да заемат на 100%  своите длъжности в тези структури. Все още е трудно да се постигне тази цел, тъй като в същото време инициативите за засилено предно присъствие изискват от държавите да предоставят  по-многоброен военен персонал.

 

Малко вероятно е европейските държави да могат да осигурят допълнителен военен персонал за отделните военни формирования на ЕС, структурните подразделения и агенции. Трябва да намерим начин да използваме европейската отбрана като инструмент за засилване приноса на държавите-членки на ЕС към НАТО, да ангажираме партньори от ЕС, които не членуват в НАТО, да допринесат за NFS и да постигнем висока степен на оперативна съвместимост със стандартите на НАТО. Последното може да се постигне чрез активно използване на агенциите на НАТО за повторно прилагане на решения на НАТО и съвместни поръчки.

 

Същото е и в областта на финансирането – общото финансиране в НАТО се базира на приноса на силни икономики извън ЕС като САЩ, Канада, Норвегия, Турция (скоро ще добавим и Великобритания) и все още то е много затворено, фокусирано предимно върху договорените минимални изисквания за капацитет (MCR). Освен това, тези изисквания са разработени с помощта на високо ефективни командни военни формирования и взетите решения касаят Военния комитет (МС) и Съвета на НАТО (NAC), подкрепени от многоброен и ефективен международен персонал и международен военен персонал – трудни за въвеждане в ЕС инструменти. В повечето случаи ограниченото общо финансиране се използва за развитие на потенциала, подкрепено от професионални агенции като NCIA (агенция на НАТО за комуникации и информации) и NSPA (Агенцията за поддръжка и снабдяване на НАТО) – неща, които липсват в ЕС. Остава въпросът – нуждаем ли се от дублиране на тези организации извън НАТО, когато агенциите на НАТО, финансирани от клиенти, биха могли да подкрепят всякакви мултинационални проекти с участието на страни от ЕС извън НАТО (разбира се, за страните, които не са членки на НАТО това става с решение на Съвета на НАТО).

 

По този начин структурите на въоръжените сили на НАТО (NFS) може да се разглеждат като база на европейските отбранителни сили с добре организирано използване на командните структури (NCS) за стратегическо планиране, управление и контрол на операциите за ЕС – в случай, че ЕС иска да направи нещо в отбраната извън НАТО (извън чл.5 от Вашингтонския договор). Същото важи и за агенциите на НАТО – те биха могли да бъдат използвани за мултинационално развитие на потенциала плюс осигуряване на оперативна съвместимост, включително такава с НАТО.

 

Очевидно, Вашингтонският договор изключва конфликт между държавите-членки на НАТО, както не съществува и реалистичен сценарий за конфликт между държавите-членки на ЕС въз основа на споразумението им за партньорство, а също така и между страните извън НАТО и ЕС и страните от ЕС / или извън НАТО и ЕС и НАТО.

 

Всичко казано по-горе може да бъде включено в споразумение между НАТО и ЕС и използвано като основа за по-нататъшно развитие на отбраната на НАТО и Европа. Ако такъв договор е невъзможен – това означава, че има сериозен проблем в НАТО, ЕС или и в двата съюза и този проблем трябва незабавно да бъде решен.

 

Реализацията на такъв договор, при необходимата координация и съгласуваност между НАТО и ЕС е отговорност на отделните държави, подкрепяни от NCS, EUMS, EDA и агенциите на НАТО по програми и проекти, предоставяне на услуги и оперативни планове.

 

Развитието на европейската отбрана извън такова споразумение и отклоняването на страните от ЕС от изпълнението на техните ангажименти към НАТО само подкопава защитата на страните от ЕС.

 

Ако в НАТО има проблеми – те трябва да бъдат решавани вътре в НАТО, ако в ЕС има проблеми – трябва да се използват инструментите на ЕС, а не да се решават проблемите на НАТО чрез решения на ЕС или обратно.

 

Когато това се разбере, то тогава ще имаме солидна база за план за развитие на потенциала на ЕС, промишлено сътрудничество, съвместни изследвания и всички други добри идеи, които биха подобрили потенциала, готовността и оперативната съвместимост на въоръжените сили на страните от ЕС и съответните мултинационални формации.

 

Тези въпроси са важни за големите страни от ЕС, но най-вече за малките. Те са важни и за страните извън НАТО/ЕС, които си партнират с нас в рамките на тези два съюза.

 

Председателството на Съвета на ЕС дава на България реални шансове – като малка страна в бойна група HELBROC на ЕС заедно с Кипър, страна, която не е член на НАТО, както и като страна, от която се очаква да допринесе с идеи и реални сили за засиленото предно присъствие на НАТО в Югоизточна Европа.

 

Ако няма обща воля за решаване на тези въпроси, то по-добре България да запази проста и ясна отбранителна програма – въз основа на Чл. 5 от Вашингтонския договор – адекватно предно присъствие на части на ВС на НАТО в България, а в бъдеще и командни структури на НАТО и, разбира се, агенции на НАТО.

 

Ясен знак за значимостта на Трансатлантическата връзка са присъствието на войници от  САЩ и Канада в България.

 

Ние трябва да отправим силно послание, че България не е сама и е по-малко уязвима при силната подкрепа на НАТО като гарант за стабилност в региона -Македония, Босна, Молдова, Украйна и Грузия, което представлява и нашия национален интерес.

 

Членството на България в НАТО и ЕС е инструмент за осъществяване на реални промени в отбраната за страната:

 

  • ■ Участие и най-вече домакин на важни мултинационални военни формации;
  • ■ Превъоръжаване и по-нататъшна модернизация чрез мултинационални проекти / програми с ефективно използване на агенциите на НАТО и ЕС;
  • ■ Ефективна ротация на българското участие между службите на НАТО/ЕС и българските институции с цел подобряване на оперативната съвместимост на всички нива;
  • ■ Интегриране на българската промишленост в индустриалната база на НАТО / ЕС чрез мултинационални проекти;
  • ■ Интегриране на българските центрове за научноизследователска и развойна дейност в научноизследователската общност на НАТО / ЕС чрез Организацията за наука и технологии на НАТО и Европейската агенция по отбрана;
  • ■ Ефективно интегриране в службите за разузнаване и сигурност на НАТО / ЕС за споделяне на информация;
  • ■ Драстично намаляване и предстоящо елиминиране на зависимостта от страни извън НАТО / ЕС по отношение на отбранителните способности.

 

От голямо значение за напредък в консултациите по европейската отбрана в контекста на НАТО и за подготовка за Срещата на високо равнище на НАТО на 11 – 12 юли в Брюксел е Българското председателство на ЕС през първите 6 месеца на 2018 г. Следваща страна в Тройката на председателството на ЕС е Австрия, която не е член на НАТО, следвана от Румъния, от която можем да очакваме силна подкрепа за по-нататъшно развитие на европейската отбрана с помощта на НАТО.

 

Нещо повече – предоставят се нови възможности с развитието на групата B9 (Букурещ 9) от 2014 г. и достигането на ново ниво на сътрудничество с планираната среща на министрите на отбраната през март 2018 г. в Букурещ. Това са 9 държави – бивши членки на Варшавския Договор (включително 3 балтийски държави като част от Съветския Съюз), които имат сходни проблеми и са членки на НАТО и ЕС – бих казал, че това са най-динамично променящите се държави в общността – НАТО/ЕС. Б9 е гаранция за дълбоката промишлена интеграция с ЕС и за по-задълбочената военна интеграция с НАТО чрез базирането на мултинационални формирования на своите територии, както и създаването на мултинационални проекти за окомплектоване на тези и всички останали национални формирования по стандартите на НАТО за оперативна съвместимост и готовност. B9 е естествен двигател за Програмата за готовност и оперативна съвместимост на НАТО, която може да се реализира чрез Европейския фонд за отбрана. Тя ще бъде пример за това какво е европейска отбрана – развитие на боеспособността и въоръжението за укрепване на НАТО, както и готовност за водещи мисии на ЕС в случай, че НАТО реши да не участва в някои важни за ЕС мисии или операции.

 

В заключение, преди да обсъдим трите сценария на дискусионния документ за европейската отбрана, трябва да постигнем съгласие по трите принципа на европейската отбрана, като я  поставим в контекста на НАТО. Европейската отбрана използва по-добре всички налични инструменти на НАТО в „мултинационален режим“ към държавите от ЕС (дори към тези, които не членуват в НАТО) и разработва нови инструменти, само ако се докаже тяхната необходимост, тъй като инструментите на НАТО или липсват или не са разрешени за използване извън НАТО. В този случай Европейската отбрана ще се съсредоточи преди всичко върху подобряването на европейския принос към НАТО като използва наличния потенциал и структури за сигурност и отбрана на ЕС след консултации с НАТО и при пълна координация. Няма нищо, което да ограничи тяхното сътрудничество /НАТО-ЕС/ и същевременно се дава достъп на ЕС до командните структури и агенциите на НАТО, които са отворени за подкрепа на мисиите и операциите на ЕС, без да дублират действията им.

 

Така ЕС би могъл да премине от „сценарий на сътрудничество“ през „споделен сценарий“ до „общ“ сценарий, което подсилва участието на Европа в НАТО с по-голям принос по отношение на капацитета и персонала за NCS /командните структури на НАТО, агенциите и NFS /въоръжените сили на НАТО/, като същевременно се справя и с всички „външни и вътрешни“ проблеми, като борба с тероризма, борба с хибридни и кибер заплахи, граничен контрол, морска и енергийна сигурност, използвайки допълнителни инструменти, ако такива не са налице в НАТО.

 

За България, като страна на източната граница на НАТО и ЕС, интересът е към наличието на нашата територия на структурите NFS/NCS и агенции и превъоръжаването на силите чрез мултинационални проекти и максимално използване на средствата и агенциите на ЕС и НАТО.

 

От д-р Велизар Шаламанов

 


[1] ДИСКУСИОНЕН ДОКУМЕНТ ЗА БЪДЕЩЕТО НА ЕВРОПЕЙСКАТА ОТБРАНА, Европейска Комисия, COM(2017) 315 от 7 юни 2017

 

 

This entry was posted in България, Европа by Velizar Shalamanov.

За Velizar Shalamanov

Велизар Шаламанов е български офицер, майор и политик. От 1984–1998 г. последователно служи като офицер в поделения на Българската армия, в това число и в Института по системи за управление на Генералния щаб като началник на сектор „Военни интелигентни системи“ и в Главния щаб на Сухопътни войски – управление „Разузнаване и електронна борба“. В периода 1998–2001 г. е заместник-министър на отбраната по военната политика, планиране и интеграция, както и член на Съвета по сигурността на МС, Междуведомствения комитет за интеграция в НАТО. Председател е на Борда на директорите на ТЕРЕМ ЕАД. От 2001 г. до 2009 г. работи в БАН като съветник на председателя на БАН по национална сигурност и отбрана, директор е на програми в Центъра за изследване на националната сигурност и отбраната, ръководител на секция „Изследване и развитие на информационните системи“ в Института за паралелна обработка на информацията. Съосновател е на Сдружение „Джордж Маршал“ – България и на Асоциацията на офицерите от резерва „Атлантик“. От 2009 до 2012 г. е Директор по сътрудничество с нациите в Агенцията на НАТО по Консултации, командване и управление, а от януари 2013 г. до януари 2017 е Директор по сътрудничество с потребителите в обединената Агенция за комуникации и информация на НАТО (NCIA). От февруари 2017 е доцент в Института за информационни и комуникационни технологии на БАН – София. Автор е на няколко книги по проблеми на информационното общество и на над 300 статии на различни езици по проблемите на реформите в сектора за сигурност, информационните системи, управлението на промяната, евроатлантическата сигурност. От 2008 г. до 2010 г. е член на Европейския форум за изследвания по сигурността и иновации ESRIF. От декември 2016 г. е член на сдружение „Граждански съвет“.
В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар