evrei

 

Че червената армия е похитителка на хуманизма, на демокрацията, на всички човешки права и граждански свободи и въдворител на безправие не само в собствената си родина, знаехме още от зараждането на болшевизма. Чак тези дни обаче научихме, че след толкова много похищения червената армия е и армия-спасителка, избавила българските евреи от горчивата им историческа участ. Не царският двор, не родното православие, не демократите от Народното ни събрание, не целокупната ни общественост – оръжията на червената армия са спасили българските евреи от депортирането им в нацистките лагери на смъртта. Научихме го не от улични слухове и недомлъвки – научихме го от най-високопоставени официални източници на путинизма. Да се чуди и мае човек как не сме го знаели досега, с какво лековерие сме си въобразявали, че представителите на православния ни клир, че наши парламентаристи, монархисти, интелектуалци, самодейни организации, цялото ни гражданство спасиха евреите от грозящата ги гибел – ключът бил, видите ли, червената армия, нейното човеколюбие и нейният героизъм.

 

Опозицията си ще започна с обстоятелството, че антисемитизмът и шовинизмът са историческо явление в Русия, че коравата ненавист и към евреите, и към всеки чуждоземец има дълбоки корени в руската народопсихология. Траен, непреходен белег на руската душевност е езичеството. Едно блестящо стихотворение на Висоцки завършва: „Бия чифутите – спасявам Русия!” Дамгосването на евреите и обожествяването на Русия е продукт на едно и също светоусещане – на езическото, идолопоклонническо отношението на масовия руснак към държавата и държавника, към вожда, към институцията, към масата – езическо е дори руското православие. Руснакът е по природа фетишист – той изпитва перманентна екзистенциална потребност не от спътници, от равноправни и равнопоставени съчовеци, а от кумири, пред които да коленичи ритуално. Кумири, с които той подсъзнателно се идентифицира – колкото по-недостижимо високопоставени са те, толкова и по-велик се себеизживява той в собствените си очи. Величаейки идолите си, руснакът се себевъзвеличава; валидизирайки ги, валидизира сам себе си, придобива стойност в собствените си очи. Онази собствена, лична, персонална стойност, която традиционното руско национално почвеничество му е отнело още преди векове. Руснакът не е обичал други нации, не е обичал и евреите – дори когато ги е фаворизирал. Да тръгне червената армия да спасява българските евреи е немислимо –  сталинизмът не изпитва подобна политическа потребност. Не изпитва подобна психологическа потребност и руският национален манталитет. Когато българската държава и българската общественост не без риск са спасявали българските евреи, червената армия е воювала със сетни сили за собственото си физическо оцеляване – на косъм от пълния си и окончателен разгром е била.

 

Малко, много малко са нещата, с които мога да се гордея като българин. Едно от тях е обстоятелството, че България е комай единствената европейска страна, в която броят на евреите след края на Втората световна се оказва по-голям, отколкото в началото ѝ. Вярно е, че по това време и датските евреи са спасени от смъртоносните концлагери на нацизма. Разлика обаче има – и, морално погледнато,  тази разлика е в полза на нас, българите. Спасяването на датските евреи е дело на самодейни инициативи на местни рибари, моряци, локални граждански инициативи. Спасяването на българските евреи – за сметка на това – е и официална държавна политика, и човеколюбие на христовата ни църква, и дело на широката българска общественост. Кауза, в която червената армия е нямала никакво, абсолютно никакво собствено участие. Ако червената армия е участвала по някакъв начин в съдбата на българските евреи, това е начинът, по който е участвала в съдбата и на целия български народ, и на всички етноси на родна земя – нашествието на червената армия през Дунава я поставя в ролята на завоевател и поробител и на българите, и на българските евреи, цигани, арменци, руснаци, избягали от болшевишкия терор. Робството, което червената армия внася у нас на щиковете си, е тотално – то заробва с еднаква неумолимост и българските евреи.

 

Така че не евреите са грижа на Кремъл – нито днес, нито по време на Втората световна война. Когато цялата българска общественост спасява в една заредена с безчет политически и национални рискове съпротива срещу нацизма евреите, обезкръвената от болшевишкия терор червена армия се чуди как да опази СССР от агресията на кафявата чума. След края на войната и разгрома на нацизма родната акция по спасението получи заслужено международното признание – особено на израелската държава и на опазените от депортиране български евреи и техните родственици. Цялата тази фактология е добре известна, за да бъде преповтаряна. Фактология, открито изопачавана от днешен Кремъл. Става дума за откровено пренаписване и фалшифициране на новата ни история. Толкова откровено и толкова фрапантно, че Кремъл се видя принуден да се дистанцира, макар и от кумова срама, от собствените си ведомствени фалшификатори.

 

По думите на високопоставени външнополитически функционери на Москва тяхното безпокойство е породено от многократните гаври с епизодично пребоядисвания Паметник на съветската армия в сърцето на столицата. Въпрос на гледна точка – според мен гавра и с националната ни независимост, и с демократичните ни права и свободи, и с честта ни е самото наличие на паметника. Един паметник на единствените ни поробители, който и днес позори земята ни. В противовес на един общонароден български подвиг, с който Царство България има защо да се гордее. За нас, потомците, остава моралният дълг да съхраним подобаващо и подобаващо да пренесем през времето това скъпоценно хуманно наследство. Което е изцяло наше родно – не червеноармейско.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар