chetene

 

„Без книга народите са стада без мисъл.”

Виктор Юго

 

Вече писах за поредицата печални световни рекорди, поставени напоследък от нас, българите. Оказа се, че сме на едно от първите места на планетата и по корумпираност, и по негативизъм, по песимистично мислене, и по отсъствие на благотворителност и емпатия, и по вяра във Всевишния дори. За съжаление тази щафета по, да го наречем обобщаващо, деструктивизъм продължава с нови и нови „постижения”. Тези дни едно сериозно международно социологическо проучване установи, че ние четем по-малко от почти всичките си съвременници по широкия и пъстър свят.

 

А по време на комунизма се биехме показно като Бай Ганю в банята в гърдите и се перчехме пред чужденците, че ги превъзхождаме по всичко: и по трудолюбие, и по гостоприемство, и по ученолюбивост, и по щедрост, и по одухотвореност, че и по сексуална мощ. Спомням си как тогава като историк и народопсихолог Николай Генчев публикува на страниците на сп. „Младеж”, което под главното редакторство на Филип Панайотов минаваше в онези убоги времена за кое-що свободолюбиво, обстойно изследване на традиционното ни национално самохвалство. Тогава, търсейки социалните и психологически корени на явлението, авторът гневно запита дали могат цели народи да се делят ангро на гостолюбиви и негостолюбиви, на ученолюбиви и нехаещи към знанието, на одухотворени и неодухотворени, на трудолюбиви и нетрудолюбиви, на потентни и импотентни сексуално. В дебрите на комунизма, когато по руски, по съветски образец примитивният, почвенически патриотизъм и родната балканщина бяха фаворизирани, за да подхранват партийната доктрина, въпросите на Николай Генчев прозвучаха еретично. Авторът не тръгна към по-задълбочен анализ – всяко задълбочаване бе противопоказно, защото би довело закономерно до съмнение в научността на партийната доктрина, а тежките обвинения в буржоазна идеологическа диверсия дебнеха в засада срещу подобни гнили съмнения. Пък и Николай Генчев не бе дисидент, а псевдодисидент, който се наслаждаваше на имиджа си на дисидент. Имидж, който той старателно градеше и поддържаше с театрални изпълнения пред познати и непознати ресторантски дамички от столичната бохемия. От друга страна, въпреки че бе дълги години партиен секретар на специалност „История” в Софийския университет, за разлика от много свои колеги, лакей на режима и слугинаж на идеологията му Николай не стана ни за миг, а в онези вледеняващи времена и това не бе малко. В хода на разбъркания си разказ ще добавя, че близкото дългогодишно приятелство между Николай Генчев и Желю Желев бе интимната причина първият ни свободно избран президент да се обяви срещу въвеждането на родна земя на принципа на лустрация. Тя така и не бе въведена, а нейното отсъствие позволи на комунистическия елит, че и на злодеи от Държавна сигурност, да завладеят и овладеят институционално новородената ни демокрация. Пагубните последствия от гнилите компромиси, на които младата ни демокрация тръгна с тоталитарното наследство, тровят и до днес общественото ни битие, а половинчатостта, с която започнахме демократичния си път, вещае бъдещи крушения. Така или иначе днес ние, българите, сме по-комунизирани и по-малко демократизирани от всичките си източноевропейски съседи от бившата Съветска империя – международните проучвания сочат, че по свобода на словото сме на едно от последните места в света, далеч под партньорите си от ЕС и изпреварени само от броени невзрачни държавици в Азия и Африка.

 

И така, явно нашата нация е по-подкупна, по-мързелива, по-недобродетелна, по-демобилизирана и, както последна статистическа класация илюстрира, и по-малко четяща. Тема на днешния ми коментар е именно четенето и нашето отношение към него. Въпреки несъмнения си антикомунизъм, с ръка на сърцето ще призная, че в дебрите на комунизма се четеше повече. Което не е непременно добродетел. Първо, защото се четеше преди всичко идеологизирана литература и второ, защо се четеше преди всичко по задължение. Идеологизирана литература значи лъжовна литература – литература, която изкривява действителността в интерес на идеологията, на която служи. Ако тази литература бе писана доброволно, но користно и подкупно, с цел постигане на една или друга номенклатурна облага, тя бе четена не с плам в сърцето, а, както споменах, под натиска на една или друга директна или индиректна форма на насилие. Насиленото писане предполага насилственото четене, а насилственото четене е като насилствения секс – не върви, не облагородява, а отвращава; носи не радост, а нерадост. За да се обсъждат впоследствие организационно, насилствено се четяха и романи, и есета, и публицистика, че и журналистика. Четеше си и колективно – класната четеше в часа на класната, а класът слушаше. Четеше се значи повече. От което не следва, че се четеше по-качествено. В интерес на обективността трябва да отчетем, че след началото на 60-те партийната цензура върху преводното слово се поразхлаби кое-що и наред с творбите на западноевропейски и латиноамерикански комунисти и левичари започнаха да се издават и чуждестранни романи, разкази и стихове с несъмнени художествени качества.

 

В заключение искам да обобщя, че не е толкова важно колко е прочел човек – важно е какво е прекарал през душата си. Разграничението е съществено – то е разграничение между информираност и мъдрост. Разграничение, което трябва не да се пренебрегва, а да се съблюдава. Докато ние битуваме в едно тровещо междуцарствие: комунистическото ни минало го пренебрегваше, а демократичното ни настояще не го съблюдава.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар