neofit_stefan

 

На 1 август 2017 г. сред официални церемонии и тържествени декларации правителствата на България и Македония подписаха Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между двете държави. Българската общественост приветства този договор като отварящ нова страница в отношенията между двете страни. Една от най-важните за двустранните отношения клаузи е, че България ще споделя опит, ще подкрепя и подпомага присъединяването на Македония към Европейския съюз и НАТО.  Договорът обаче все още не е ратифициран от парламентите и не е влязъл в сила.

 

Задаването на този актуален политически контекст е важно за разбирането в цялост на политическите аспекти на проблема с каноничното признаване на Македонската православна църква (МПЦ). Първоначално обявената през 1959 г. църковна автономия на МПЦ – в рамките на и призната от Сръбската православна църква (СПЦ) – е политически мотивиран акт, пряко свързан с изграждането на новата македонска национална идентичност. Близо десетилетие по-късно, с едностранно прогласената от МПЦ през 1967 г. пълна църковна независимост (автокефалия), без да се съобразят църковните канони, се стига до схизма и изолоция на МПЦ от останалия православен свят. След обявяването на независимостта на Република Македония през 1991 г., МПЦ получава пълна подкрепа от новата държавна власт, включително получава и конституционно гарантиран статус (чл. 19 от Конституцията на Македония). В новата политическа ситуация, МПЦ се налага като ключов партньор на държавните институции в изграждането и поддържането на идеята за македонската нация. През последните две десетилетия, опитите за намиране на каноничен изход от това състояние на изолация засега не дават желания резултат.

 

През последния месец има актуално развитие по този проблем. МПЦ е изпратила на 9 ноември писмо до  Св. Синод на БПЦ писмо, изразявайки готовност да признае Българската патриаршия  за Църква-майка, което да бъде последвано от признаването на нейния автокефален статут.[1] В рамките на провежданата в момента зимна сесия от заседанията на нашия Синод – следва да има официална реакция. Колкото и сложен да е казусът от канонична гледна точка, Св. Синод на БПЦ трябва да има визията и отговорността да вземе правилното решение.

 

В рамките на каноничното право са възможни няколко варианта с различна степен на вероятност. Първо, Св. Синод на БПЦ да приеме изцяло предложението на МПЦ и да признае веднага автокефалния ѝ статут. Позитивната страна на това действие е преди всичко обществената подкрепа, която е оправдана преди всичко с исторически и политически аргументи. Признаването на БПЦ за Църква-майка на МПЦ е своеобразно постигане на  историческия идеал за единство в духовната сфера с македонския народ, признаване на общите духовни, културни и национални корени. Рискът при този подход е пораждане на напрежение със СПЦ и Вселенската патриаршия, които същи исторически (в различни периоди) могат да претендират за статута на Църква-майка на МПЦ. Именно този особен статут дава възможност, според каноните, да се предостави автономия или автокефалия на съответната новосъздадена църковна юрисдикция.

 

Вторият възможен подход е БПЦ изцяло да откаже да влезе в подобен диалог като се аргументира със стриктното следване на църковния канон. Този подход ще доведе до отблъскване на протегнатата от МПЦ ръка, ще провокира напрежение и ще доведе до трайно влошаване на отношенията между двете църкви. Липсата на реакция ще доведе до по-силно ангажиране с процеса на други църкви (напр. Московската патриаршия), които искат да имат влияние в региона. Нещо повече, българското общество няма да приеме подобен подход, имайки предвид историко-романтичната чувствителност към проблемите с Македония. Още повече, че каноническите аргументи трудно могат да бъдат обяснени на широката  публика. Ето защо, този сценарий е по-малко вероятен.

 

Третият, вероятно най-реалистичен сценарий, след продължително обсъждане в Синода и църковно-дипломатически консултации с другите православни църкви (най-вече с СПЦ, Вселенската патриаршия и Руската православна църква), да се стигне до засилен диалог и посредничество от страна на БПЦ в подкрепа на окончателното уреждане на автокефалния статут на МПЦ. Самото изпращане на писмото е било предшествано от неформални разговори между висши представители на двете църкви и вероятно е получена по-широка църковна подкрепа за такова действие.

 

Както знаем и от нашата история, изграждането на независима и самостойна (автокефална) православна църква е условие и за национална независимост и суверенитет. Това е така поради исторически формираните отношения между църква, държава и нация в православния Европейски Югоизток. От църковно-догматична гледна точка синтезът между национална и православно-християнска идентичност е твърде проблематичен, тъй като води до разделение по национален и етнически признак между православните християни (нарича се етнофилетизъм и е официално осъден като еклесиологична ерес на Събора в Константинопол през 1872 г. по повод „българската схизма“ и обявяването на Екзархията[2]). От държавно-политическа гледна точка обаче създаването и поддържането на независима от пряка външна намеса Православна църква е важен атрибут на суверенитета на държавата. Тази позиция е исторически обоснована. Нека само да припомним политическото значение на протестантската Реформация – създаването на независими държави и държавно контролирани църкви в Северна Европа (лутерански, калвинистки и англиканска) в противовес на претенциите за универсално политическо и духовно господство на Ватикана.

 

Проблемът с МПЦ е именно подобен църковно-политически и геополитически възел, чието разплитане има важно регионално значение. Позитивното решаване на този въпрос – възстановяването на пълноценното канонично общение на МПЦ като автокефална църква с останалия православен свят – ще има за ефект и укрепването на македонската държавност и отваряне към по-активно регионално партньорство и сътрудничество. Съществуващото от десетилетия положение на схизма и непризнаване на МПЦ, опитите за налагане на паралелна канонична църковна организация под юрисдикцията на СПЦ, засилват националистическите чувства, от една страна, но ерозират доверието в инстиуциите и създават условия за разделение в обществото, от друга. Външните фактори, които се намесват в македонската политика, имат интерес от отслабени институции и държавност.

 

В случая с МПЦ, канонически правилният отговор – получаването на автокефалия от СПЦ – не е задължително най-правилният от държавнополитическа гледна точка. В този процес през последните години активно се намесва и се опитва да посредничи Московската патриаршия – очевидно в опит за запазване на влияние в региона и като инструмент на неоимперската политика на режима в Кремъл. В същото време, ако МПЦ получи канонично признание с посредничеството на Москва, това би създало отношения на доверие и сътрудничество, което да прерасне в политическо влияние, чиято цел е отклоняване на Македония от нейната европейска и атлантическа интеграция. Да не забравяме и открито про-руската политика на доскоро управлявалия в Скопие режим на ВМРО – ДПМНЕ.

 

Тези изводи се подкрепят и от информация в публикувания през лятото доклад на  македонските разузнавателни служби. В документа директно се твърди, че руски агенти и дипломати участват от близо десетилетие в разпространяване на пропаганда и провокиране на нестабилност в Македония като част от кампания на Балканите срещу разширяването на НАТО. В тези хибридни и подривни действия са ангажирани не само съответните руски федерални агенции и дипломатически представителства, но и Руската православна църква (РПЦ), чрез която се осъществява директна пропагандна дейност уж в защита и укрепване на „православно-славянското братство“ и културно-политическите връзки между Русия, Македония, България, Сърбия и Черна гора. И нещо много важно: според доклада, част от пропагандните и подривни действия на руските служби в Македония се координират от агенти на руските служби в София и Белград.[3] От българска страна нямаше официална реакция на тези констатации.

 

Не бива да забравяме, че основната цел на руската политика в региона е той да остане разпокъсан и неинтегриран цялостно в ЕС и НАТО. По отношение на Западните Балкани засега руските планове са успешни. На пръв поглед, някои от действията на Русия и нейния църковно-политически инструмент РПЦ могат да изглеждат позитивни – като подкрепата за каноничното признаване на МПЦ – но целта е да се впримчи Македония в орбитата на руското влияние. Включително чрез постоянното напомняне за „духовното братство между двата славянски народа“, както и експлоатиране на образ на Русия като закрилник на всички „православни славяни“ (срещу исляма или упадъчния антинационален и либерален Запад). В България най-добре знаем как работи този пропаганден механизъм вече повече от столетие.

 

В същото време, най-естественият и исторически най-оправданият партньор в този процес – Българската православна църква (не само заради общата средновековна история, но и заради наследството на Българската Екзархия) – практически се самоизолира и не участва. По този начин отстъпва пространство за намеса и влияние на РПЦ, а чрез нея – на руската държава. През последните години имаше само един публичен опит за подкрепа на БПЦ към МПЦ – през 2014 г. беше организирано общо честване на празника на Светите братя Кирил и Методий, като македонския архиепископ Стефан, заедно с няколко епископи, участва в литургията в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“.

 

Вселенската патриаршия, от друга страна, макар исторически и църковно-канонически да е Църквата-майка на всички православни църкви в региона, също не се ангажира достатъчно активно в процеса. Предпазливостта ѝ се оправдава с църковно-дипломатически аргументи – СПЦ подкрепи Вселенската патриаршия за Всеправославния събор в Крит през 2016 г. и Константинопол не може да рискува ново разделение на Балканите при вече изострените отношения с БПЦ и РПЦ, които не участваха в събора.

 

Проблемът е още по-комплексен, като се има предвид, че в самата Сръбска църква има митрополити, вкл. патриарха, които са по-либерално и про-западно настроени и подкрепят европейския път на Сърбия, и други, които са обърнати към Москва и споделят консервативно-националистически позиции. Намесата на РПЦ в региона и амбицията да бъде арбитър в решаването на църковни спорове, освен че внася вътрешно разделение и напрежение в отделните православните църкви, преследва и една по-дългосрочна цел: да ограничи влиянието на Вселенската патриаршия (ползваща се с мощната подкрепа на силното гръцко лоби в САЩ и на американски политически кръгове) и да я отслаби като символичен духовен център на православните християни по света. Вселенската патриаршия, след Събора в Крит, е основен изразител на едно отворено към демократичните ценности и международното сътрудничество и защитаващо достойнството, свободата и правата на човека Православие.[4] В противовес, РПЦ следва плътно културно-политическите и геополитическите доктрини на Кремъл (изграждането на „православно-славянското братство“, което да прерасне в политически съюз; съществуването на своеобразен „руски свят“ извън пределите на Русия, със защитата на който може да се обоснове политическа и военна интервенция в други държави), както и активно легитимира авторитарния режим на Путин.

 

В светлината на новите междудържавни договорености, и в допълнение на подкрепата, която България ще оказва за присъединяването на Македония към ЕС, Българската църква следва да подкрепи МПЦ – за признаване на нейната автокефалия, за включване в различни църковно-дипломатически формати, които се развиват на ниво представителство на църквите към европейските институции, за участие в междуцърковен диалог за решаване на общи за християнските църкви проблеми и предизвикателства.

 

Не е нужно да си църковен националист, за да се развълнуваш дълбоко от изпълнението на химна „Изгрей зора на свободата“ от монашеското братство на Бигорския манастир „Свети Йоан Предтеча“ (МПЦ), веднага след подписването на договора за приятелство с Македония [5]. Една историческа несправедливост в отношенията между двете държави може да бъде поправена. За съжаление Св. Синод на БПЦ все още не реагира. Дали ще се окаже този път на висотата на историческия момент или ще продължи да пребивава в блажена исихѝя, докато Руската православна църква жъне, там където не е сяла. Ролята на БПЦ трябва да е активна, а не пасивна, основана не само на историческата връзка, но и на общото бъдеще в демократична и обединена Европа.

 

Няма лесен църковен и политически отговор на поставените въпроси, но е сигурно, че Македония трябва в най-скоро време да има призната от православния свят автокефална църква. България и Българската църква трябва активно да подкрепят този процес. Укрепването на македонската държавност и независимост, заедно с интеграцията на страната в ЕС и НАТО, е единственият начин за противодействие на руските геополитически интереси в региона и залог за партньорството и благосъстоянието на двата близки народа.

 

 От Д-р Атанас Славов, СУ „Св. Климент Охридски“

 


[1] https://www.bnt.bg/bg/a/priznava-li-makedonskata-arkhiepiskopiya-blgarskata-patriarshiya-za-tsrkva-mayka

[2] Архим. Григорий Папатомас, „Етнофилетизъм и църковна диаспора (една причинно-следствена връзка)“:

https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100522/catid,281/id,15278/view,article/ .

[3] https://www.occrp.org/documents/spooksandspin/Document4.pdf;

[4] Славов, А.  „Универсалност, съборност, свобода: политико-теологични визии на Събора в Крит“, В: Християнство и култура, бр. 117 /2016 г., с. 73-81

[5] http://www.faktor.bg/bg/articles/novini/balgariya/bigorskite-monasi-peyat-na-balgarski-izgrey-zora-na-svobodata-video

This entry was posted in България, Регионът and tagged , , , , , , by Atanas Slavov.

За Atanas Slavov

Атанас Славов е юрист - конституционалист, преподавател по публичноправни науки в катедра „Публична администрация“ на СУ„Св. Климент Охридски”. От 2016 г. е доктор по право на Университета на Глазгоу (православна политическа теология и демократична консолидация) и доктор по конституционно право на СУ (2009). Специализирал е в различни американски и европейски академични институции. Неговите изследователски интереси и публикации са насочени към конституционното право и теория, пряката демокрация и гражданското участие, политическата теология, правото и религията. Съветник по конституционни въпроси на министъра на правосъдието (2014-2015), съветник по законодателни въпроси в Министерския съвет на вицепремиера и министър на вътрешните работи (2016), конституционен експерт в Съвета по законодателството на Министерство на правосъдието (2012-2014), правен съветник в неправителствения сектор. Автор на монографиите „Гражданското участие в конституционната демокрация“ (2017) и „Върховенството на конституцията. Същност и гаранции“ (2010). Член на Управителния съвет на Атлантическия съвет на България, последователно член на Управителния съвет и на Настоятелството на Института за пряка демокрация, член на Българската асоциация по политически науки и други неправителствени организации.
В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар