belene1

 

Геополитическият и геоикономически контекст на проекта Белене се промени в много отношения, но в същото време запази някои постоянни и стабилни характеристики. Някои от тях произтичат от връзката между гражданските и военните ядрени програми, от стремежите на военно-политическите съюзи да „държат под око“ развитието на ядрената енергия не само в страните членки, но и по света. Както в миналото, така и в момента ядрените програми на водещите страни във военните и цивилните области бяха и остават в тясно сътрудничество, преплетени както на нива на научноизследователска и развойна дейност, така и на различни съвместни програми и отделни дейности.

 

В действителност мирната атомна енергия е страничен продукт на военните ядрени програми – което произтича не само от перспективата и възможностите на ядрената енергия за мирно използване, но също и от силното желание за набиране на допълнително финансиране за фундаментални изследвания за нуждите на военните ядрени програми. Това беше вярно, поне до доскоро, докато ядрената конкуренция по въпросите на оръжията насърчи преследването на стратегическо ядрено превъзходство както при оръжията за масово поражение, така и в средствата за тяхната доставка.

 

Съвременните проекти за ядрени централи не са изключение, но техният геоикономически контекст се промени. От една страна, намаленото ниво на ядрена конфронтация след Студената война отслаби натиска върху водещите страни да инвестират в изследователски и военни ядрени програми. Програмата за ядрени оръжия в САЩ например, беше рязко намалена и ядрените опити бяха прекратени през 1991 г. Този самоконтрол беше възприет от всички големи ядрени сили. На второ място, капиталовата интензивност на новите пробиви в ядрените изследвания се увеличи експоненциално, факт, отразен в допуснатите или скрити неуспехи на редица „перспективни“. Примерите включва реактори  на бързи неутрони в руската АЕЦ „Белоярская“ (BH-600); реакторът SPX във Франция, който бе затворен през 1997 г. след по-малко от 10 години работа с прекъсване и далеч от оптималността; и различните торийни реактори, разработени в САЩ, Русия, Индия, Германия и Канада. Тези нови реалности принуждаваха бившите врагове от Студената война да споделят както разходите, така и рисковете в развитието на космическото пространство и дори и в програмите за ядрени изследвания – най-новото доказателство е решението на Бил Гейтс, съвместно с китайската компания CNNC, да построи Travelwave Reactors – TWRs /използват ефективно горивото без обогатяване или без преработка на урана/ до 2020 година.

 

За да обобщим, глобалната ядрена промишленост остана без основния й двигател – надпреварата в ядрените въоръжаване. Страните, които трябваше да поемат ролята на локомотиви на световната ядрена енергетика, сега са по-малко склонни да го направят. Вместо ядрен ренесанс, за което се заговори в началото на нулевите години, днес развитите в икономическо отношение държави предпочитат да ограничат или прекратят ядрените си програми, да увеличават срока на експлоатация на реакторите и да задържат изграждането на нови. Бедствието във Фукушима задълбочи текущите процеси и отрицателните прогнози за проектите за ядрена енергетика – твърде рисковани, твърде непредсказуеми, твърде скъпи.

 

Наблюдаваният напоследък интерес към собствени национални ядрени програми в Иран, Северна Корея, Турция и други страни е свързано с намерението им да разработят ядрени оръжия и собствен капацитет за обогатяване на ядрено гориво, обяснява и интереса към нови ядрени централи, които не почиват толкова върху икономическа и финансова логика.

 

На практика днес е невъзможно да се затвори финансовата сметка на ядрените проекти чрез проектно или търговско финансиране, не само защото изискванията към безопасността претърпяват регулярни ревизии, което оскъпява и забавя проектите, но и защото разходите по съхраняването на отработеното ядрено гориво, преработка на ядрените отпадъци, извеждането от експлоатация и застраховането на ядрения риск изкуствено се потискат за да не компрометират и без това трудния за доказване финансов модел на ядрените проекти.

 

Глобалните лидери в сферата на ядрената енергетика, с изключение може би на китайските ядрени компании, преживяват трудни дни, някои са изправени пред екзистенциални проблеми, а всички търсят начин да съхранят жизнеспособността си чрез диверсификация на дейността и навлизането в други бизнеси, включително в сферата на възобновяемите енергийни източници. Опитите за позициониране на ядрената енергетика като „чиста“ и оптимален партньор на ВЕИ като „балансираща“ енергия не са състоятелни. Особено на фона на реалните алтернативи.

 

Проучването за проекта АЕЦ „Белене“ от тази гледна точка едва ли дава основание да се открият значителни различия по отношение на геополитическия и индустриален контекст. Дори бърз поглед върху мястото на проекта АЕЦ „Белене“ в листата от проекти на руската корпорация Росатом и нейната гражданската ядрена програма може да установи близки връзки с военната ядрена програма на Кремъл – особено след 2007 г., когато Росатом взе пълен контрол над руската военна ядрена програма.

 

Росатом може да издава собствени строителни и експлоатационни лицензи, притежава атомни електроцентрали в чужбина и се радва на официално представителство в руските посолства. Неговата военна част – комплексът за ядрени оръжия обхваща както военните ядрени центрове  на Росатом в Саров и Снежинск, така и „Маяк“ в Озерск (който произвежда плутоний за оръжия и се управлява от фирмата Електрохимприбор) и други ключови предприятия в ядрената оръжейна инфраструктура. Тези компании, които са дъщерни дружества на Росатом от 2007 г. насам, обхващат широка гама от дейности от проектиране и масово производство на ядрени бомби до и морско базирани ядрени енергийни установки, предоставящи услуги и експлоатация през целия им жизнен цикъл.

 

Тъй като военната и гражданска част в Росатом не са корпоративно обособени, и в миналото и сега е трудно да се избяга от подозрението, че плащания по цивилни проекти не завършват като финансиране на ядрени бомби.

 

Физическата защита на ядрените реактори се превръща в нарастващ и труден за управление риск, който освен измерения за националната сигурност на всяка страна, има пряко отношение към сметката по изграждане и експлоатация на ядрена централа. Ядрените реактори рязко повишават уязвимостта на страните домакин, тъй като в случай на военен конфликт се превръщат в потенциална мишена за военни удари, които могат на практика да поставят на колене по-малки, дори средни по размер страни – веднъж поради размера на потенциалната щета и втори път, поради свързания и преливен ефект.
В проектите за физическа защита на ядрени централи има изисквания за осигуряване на устойчивост на ядрените реактори срещу падащи цивилни самолети, но няма изисквания за защита спрямо военни удари, защото такава е невъзможна.  Нито има международeн договор за ненападение върху ядрени обекти. Още по-малък би бил ефектът от подобен договор в светлината на анексирането на Крим и събитията в Източна Украйна.

 

Не е нужно да се изпада в паника по темата, особено след като се запознаем със средствата за защита на ядрените обекти в България. В проучванията и проекта за нова ядрена мощност у нас няма и идея за калкулиране на подобни разходи, които лесно могат да ескалират с милиарди долари, добавени към „националната“ сметка по ядрените централи. В момента АЕЦ „Козлодуй“ се „охранява“ с остарели зенитни системи, а стойността на една съвременна подобна е над милиард лева.

 

Въпреки членството ни в НАТО, съюзниците ни нямат задължение да предотвратят удар срещу ядрен обект, не на последно място защото решенията по изграждането и експлоатацията на ядрени реактори остава национална отговорност, без да изисква съгласуване в рамките на НАТО или ЕС относно споделените рискове за сигурността. Далеч съм от мисълта, че удар върху ядрена централа е вероятен или че може да бъде равностоен на ядрена бомба, поради съществените разлики между ядрените материали използване за гориво на АЕЦ и за материал за бомби. Трябва да е ясно, обаче, че пораженията от конвенционален военен удар върху реакторите ще бъдат много по-големи от тези в Чернобил и на практика ще поставят България на колене, поради мащабите на пораженията и щети съизмерими с брутния вътрешен продукт. Това ще предопредели  политическия, икономически, военен и социален колапс на страната. С други думи всяка ядрена централа, особено в малки и средни страни, като България се превръща във възможна стратегическата „черна дупка“ в сигурността.

 

Рискът от военен, кибер или терористически удар трябва да се калкулира в националната система за сигурност.  Разходите по управлението му обаче няма да се отнесат към проектната стойност, а най-вероятно ще отидат към бюджета за отбрана, макар че опасността е функция именно на този проект. Разликата между защитата на друга критична инфраструктура и ядрените обекти е  в несравнимата степен на уязвимост. Само хидроцентралите и язовирите се намират в най-близката категория по сравнимост на последствията и като точки на уязвимост. Докато можем да се оправим след удар или авария в който и да е инфраструктурен обект, удари срещу ядрени обекти могат да бъдат фатални за икономиката ни.

 

Ревизията на системите за защита срещу кибер и терористически атаки на ядрените реактори тепърва започва да „добавя“ стотици милиони към оперативните разходи, при това без да има гарантирано решение, още повече на фона на атаките на хакери срещу ключови обекти на енергийната инфраструктура на Украйна, Ирландия, САЩ, Турция, Швейцария и в други страни, включително и България.

 

Подобни рискове към сигурността на практика са отвъд възможните механизми за защита чрез застраховане. Самата застраховка ядрен риск, която се практикува в България е уникална неадектавна и не отговаряща на европейските стандарти, по Виенската и Парижка конвенции за застраховане на ядрен риск, защото е извън застрахователните пулове за застраховки ядрен риск в ЕС, използвани от другите страни в Източна и Централна Европа, а равнището на застрахователната премия е от три до десет пъти под аналогичните за ядрени централи в Западна Европа и дори Източна Европа.

 

Това се прави за да увеличи рентабилността на произведената електроенергия и да се изтъкват достойнствата на ядрената енергетика, но ползите за потребителите се покриват от данъкоплатците през държавния бюджет, който следва да покрие всички щети над застрахователното покритие в случай на авария.

 

Тези аспекти изобщо не са отчетени в доклада на БАН.

 

След затварянето на европейския пазар за нова ядрената енергетика, след като Франция и Германия на практика реверсираха и спряха ядрените си програми, Росатом се насочи към страните от Африка и Латинска Америка, като се опита да маркетира ядрената енергетика като решение на енергийната бедност.  За редица правителства на енергийно бедни страни, схемата „проектирай-финансирай-изгради-експлоатирай-върни“, предложена от Росатом, бе примамлива, веднъж защото не трябваше да осигуряват авансови пари и втори път, защото отсъствието на мощности за електрогенерация не можеше да се реши със собствено финансиране. Росатом в значителна степен заради осигуряване на финансиране спечели по-голяма част от договорите за изграждане на повече от 34 реактори на стойност 137 милиарда долара. Покриването на инвестицията става и тя се изплаща през цената на тока.

 

Проблемът в подобна схема не е само липсата на субсидии и държавни гаранции в руския държавен бюджет  за подобни проекти на Росатом, а тоталната смяна на парадигмата в сферата на генерацията и потреблението.

 

От една страна, цените на алтернативните на ядрените мощности енергийни източници постоянно падат или остават на устойчиви по-ниски равнища. Въглищата, които трябваше да освободят място, се съпротивляват и твърде бавно излизат от пазара, въпреки приказките за неизбежност и обреченост.

 

tablica

 

Разликата в приравнените разходи на енергията (LCOE) в долари за мегаватчас за различните индустриални източници на енергогенерация, както е посочено в графиката на един от глобалните референтни центрове за индустрията – Лазард центъра, погледнати като историческа тенденция, допълнително доказват тезата, че ядрената енергетика губи дългосрочната си конкурентноспособност. Този индикатор, разбира се не е единствения, трябва да се вземат пред вид общосистемните разходи, включително разходите по балансиране и т.н., но картината е ясна – в дългосрочна перспектива ядрената енергетика не може да спечели надпреварата за долара на потребителя, което прави инвестиции в нея предумишлена загуба.

 

Разликата между стойността на единица генерационна мощност, базирана на природен газ и на ядрена енергия е над 3 пъти!? При това технологичния напредък е много по-ярко изразен в неядрената област, което предполага дългосрочна неконкурентноспособност на ядрената енергeтика спрямо алтернативите, без въглищните централи.

 

От друга, структурата на потреблението се променя кардинално в посока самозадоволяване на енергийните нужди на ниво масов потребител, което рязко свива нуждата от свръхкапацитети на електрогенерация, които лишават системата от гъвкавост.  По принцип ядрените централи не могат да действат като балансираща мощност.

 

От гледна точка на България, в действителност, най-сериозният риск може да бъде политически. Всеки път, когато се повиши напрежението между Русия и ЕС и САЩ – независимо дали става дума за интерпретация на американските санкции или тези на ЕС по отношение на високите технологии и ядрените материали – всички обекти на ядрени централи с руски ядрени реактори в ЕС стават възможни обекти за мониторинг и строг контрол. Това може да е въпрос на „проверка на уязвимостта“ (предвид факта, че атомните електроцентрали стават „спящи бомби“ в случай на война). Или може да бъде въпрос на мирни акции по ограничаване на влиянието. Това не е абстрактна хипотеза, а нещо, което действително се е случило по време на времето на Realpolitik. Доскоро, до 27 май 2011 г., Росатом имаше ограничения върху дейността в Съединените щати и за всеки случай имаше нужда от специално разрешение от Търговския департамент на САЩ. Днес сътрудничеството му с партньори в САЩ е на практика замразено.

 

Подобни политически „странични ефекти“ от несъгласия между Запада и Русия относно Иран би могло потенциално да окажат въздействие върху проекти за ядрени централи в България. Това може да бъде например във формата на наложено от ЕС ембарго върху доставките от компании, доставящи ядрени технологии на Иран. Подобни развития биха могли да се отразят негативно на ядрените проекти у нас – построени и планирани, включително до натиск за изкуствено ранно затваряне на последните два реактора в Козлодуй.

 

От Илиян Василев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар