todor zhivkov

В едно знаменито интервю, дадено нейде към края на деспотичното му управление, когато вече и за слепеца беше ясно кой е кум и кой – сват и накъде върви политическата съдба на страната ни, Тодор Живков похвали площадната демокрация и съжали, че той самият не е по-млад и силен, та да развее по столичните улици и митинги знамето на протеста. Никой не му повярва, разбира се. Като беше млад и силен в зората на родния комунизъм Тодор Живков се саморазправяше физически с политическите си противници – по късна доба и един по един. Така че срещу кого би демонстрирал Тодор Живков – срещу собствения си тоталитаризъм ли?! От дълги години, от десетилетия Живков не само олицетворяваше, а и въплътяваше едноличния си режим. Така че всички тези закани на партийния ни и държавен глава не бяха нищо повече от гола декларация, мимикрия, чрез която Тодор Живков целеше да се приобщи някакси към духа на времената, които бяха на път да разгромят комунистическия тоталитаризъм.

 

Като си спомням всичко това, днес, трийсетина години след злополучното интервю и аз като него мечтая да съм по-млад и силен. Но не за да демонстрирам като него за демократизирането на едно прогнило комунистическо устройство, което е толкова склерозитирано и ригидно, че не подлежи на реформиране, а да тръгна на уличен протест срещу пълзящата реставрация на комунизма. Реставрация, която аз неведнъж съм окачествявал като реварваризация и чийто конспиративен, а междувременно и открит, марш през институциите и през всички обществени прослойки е според мен главната опасност пред страната ни. Тези дни необходимостта от подобен обществен протест бе актуализирана чрез външнополитическите протести на Кремъл срещу епизодичните боядисвания и пребоядисвания на монументалния Паметник на съветската армия в центъра на София. Според тези многобройни официални и неофициални протести подобни акции са израз не само на неблагодарност на нашего брата към червената армия, на която ние, българите дължим и исторически, и актуално само признателност. Протестиращите са и на мнение, че подобни акции са гавра с падналите за благото на народа ни съветски бойци.

 

PSA

Тъй като такива съветски бойци няма, тъй като малцината оставили костите си на родна земя червеноармейци са загинали не в бой с българската монархична армия, а в битка с алкохола, натровени от денонощни слепи запои, плащани в брой от нашите бащи и деди, ако аз бях по-млад и силен, щях редовно да боядисвам и пребоядисвам Паметника на съветската армия в най-пищни цветове и разцветки. Щях с други думи да иронизирам и компрометирам колоса по всевъзможни начини, а ако бях държавник със съответните пълномощия, щях начаса да го срина със земята. Защото въпросният монумент е мемориал не на освободители и освобождение, а на поробители и робство. Чрез марша си от север, за който СССР няма никакво политическо и никакво юридическо основание, Кремъл внесе и въдвори на родна земя сталинизма. Отчитайки обстоятелството, че монархическа България също не е образец на модерна демократична държава, бързам да добавя, че терорът, в който бе удавена страната ни в първите следвоенни години, няма равен на себе си в цялата ни хилядолетна национална история. Един терор, развилнял се в сянката на Паметника на съветската армия под водачеството на съветската агентура на българска земя. БКП бе предоставила страната ни изцяло на разположение на Кремъл – както политически, така и икономически. Военно НР България бе най-преданият член на Варшавския пакт, който превърна националната ни армия в придатък на съветската имперска агресия, в оръдие на онзи износ на революция, който тръгна още със зараждането на болшевишката доктрина и чиято цел бе да съветизира целия външен свят.

 

Вдигането на Паметника на съветската армия в София бе съставна част от тази доктрина. Съставна част от тази доктрина е и съхраняването на монумента през всички действителни и мними етапи на демократизирането ни. Унаследил и пренесъл във времето имперските амбиции и на руския монархизъм, и на болшевиките, режимът на Путин се възползва подобаващо от създалата се ситуация. Наред с паметника на Тодор Живков в Правец, наред с многобройните пощадени от демократичните ни правителства през последните трийсетина години по градове и паланки из цялата страна мемориали на комунистическия тоталитаризъм, Паметникът на съветската армия се превърна в светиня и легитимация на родния неокомунизъм. Ритуалите и церемониите на онези официални и неофициални днешни и бъдещи родни носталгици по добрите стари времена пред мемориалите на зловещото комунистическо наследство са предвестници. А образът на националното ни бъдеще носи образа на тези предвестници…

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар